Определение № 790 от 18.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 612/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Едноличен търговец „ М. - М. Р. „ против решение № 281/ 09.11.2015 год. по т.д. № 532/2015 год. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 482/15.06.2015 год. на Окръжен съд – Варна, в обжалваната му част. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като частично недопустимо – досежно произнасянето на съда по предявеното от ответницата – касатор възражение за прихващане, със сума в размер на 11 235,26 лева, предвид квалифициране на вземането с основание по чл.59 ЗЗД, противно на предявеното от страната, както и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – произнасяне при промяна на правната квалификация,без довеждането й до знанието на страните и указване възможността за ангажиране доказателства в съответствие с различно приетата от въззивна инстанция правна квалификация,при съответно разпределяне на доказателствената тежест в процеса. Твърдят се и нарушения на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК. Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Предмет на касационно обжалване е произнасянето на съда по част от предмета на възражението за прихващане,чрез което ответницата, признала вземанията на ищеца,предявени на основание чл.327 ТЗ, осъществява защитата си. Това са вземания от продажна цена по две фактури - съответно за 2 256 лв. с ДДС и 8 334 лв. с ДДС, за които съдът е приел възражението за неоснователно, доколкото в заключението на съдебно-икономическата експертиза не се установява издадените по сделките фактури, неносещи подписа на представител на ищеца ,да са осчетоводени от същия и да е съответно ползван данъчен кредит по сделките. Третото, прието за недоказано вземане на ответницата, в размер на 11 235, 26 лв. с ДДС, се претендира като продажна цена на 13, 040 т. семе от рапица, „ ожъната и продадена от [фирма] от имот № 018020 в землището на [населено място], с площ от 51,94 дка, разпределен на ЕТ „М. – М. Р. „ със споразумение по чл.37в ал.1 ЗСПЗЗ, засят и обработен от Едноличния търговец, …предоставени /така посочените декари/ на [фирма], с цел погасяване на задължението за амониевия нитрат „ / цената на който е предмет на исковете по чл.327 ТЗ / - изрично посочено в отговора на исковата молба. Ищецът / допълнителна искова молба / е оспорил твърдението на ответницата, че въпросните 51,94 дка земеделска земя „са му били предоставени именно с цел погасяване задължението за амониевия нитрат„ / от цената на добитата от тази земя продукция / .В допълнителния договор ответницата отново изрично е посочила ,че ожънването и реализирането на продукцията от тези 51,94 дка не е неправомерно, както и че е налице уговорка между страните „с цената на продукцията да се извърши прихващане на цената на амониевия нитрат„. За да отхвърли като неоснователно и недоказано възражението за прихващане с вземане от продажната цена на 13,040 т. семе от рапица, първоинстанционният съд е приел, че между страните липсва договор или друго писмено споразумение,съгласно което ответницата да предоставя на ищеца право да реализира печалба от продажбата на рапица от площите стопанисвани от ответницата, но последното се установява от показанията на свидетеля Д..Съдът,обаче,е счел,че релевантно за основателността на възражението е установяване от страна на ответника на обстоятелството, че ожънатата рапица е била действително реализирана и съответно е получена цена от продажбата й. Доказателството за това обстоятелство / справка / е изходящо от счетоводството на самия ответник, поради което съдът не го е зачел с материална доказателствена сила. Въззивният съд и по отношение това конкретно вземане е приел, че ответникът не доказва основанието да ползва имота, твърдян като предоставен за ожънване от ищеца, нито доказва да го е обработвал и засял. Като приема за доказана уговорка между страните за ожънването от ищеца на този имот и продажба на реализираната продукция, съдът обосновава извод, че тези му действия не са неправомерни / каквото не се и твърди от ответницата /,а с оглед споразумението с ответника. Независимо и въпреки последното, съдът е квалифицирал вземането, противопоставено от ответника с възражение за прихващане, като основано на чл.59 ЗЗД – неоснователно обогатяване.Счел е същото неоснователно: от една страна - поради наличие на основание за предприетото от ищеца ожънване на имота и реализация на продукцията / споразумение с ответника /, противно на преждеизложената логика за квалификация на претенцията, а от друга страна – предвид недоказаност на чистата печалба от реализацията на семената от рапица, т.е. недоказаност на направените за засяването и обработването й разходи, които не подлежат на възмездяване по реда на чл.59 ЗЗД, доколкото на това основание подлежи възмездяване това, с което ищецът се е обогатил до размера на обедняването. Решението най-общо препраща и по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния акт. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси:1/ Когато въззивният съд прецени, че дадената от първа инстанция квалификация е неправилна,вследствие което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли той служебно и без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания за подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства ?; 2/ Трябва ли въззивният съд, за да определи действителното основание на спорното материално право, да изходи от изложените фактически твърдения, които формират основанието на претенцията,да обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните ?; 3/ Разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението в мотивите на въззивното решение да обсъди защитните тези,доводите и възраженията направени във въззивната жалба, преди да се произнесе по спорния предмет ? и 4 / Може ли съдът да основе решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и за изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни ? Първият от въпросите е обусловен от дадената от въззивния съд правна квалификация на вземането на ответника в размер на 11 235, 26 лв.,като вземане на основание чл.59 ЗЗД – неоснователно обогатяване. Предвид недадени с оглед така възприетата квалификация указания на страните и неразпределяне на доказателствената тежест в процеса, касаторът намира,че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение с т.2 на ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК, както и с постановените по реда на чл.290 ГПК решения: № 101 по гр.д.№ 5531/2014 год. на ІV г.о. и № 29 по гр.д.№ 5189 / 2014 год. на ІІ г.о. на ВКС. Вторият от въпросите е обусловен от несъгласие на страната с така дадената правна квалификация на същото вземане,явяваща се в противоречие с фактическите твърдения на ответницата. Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с т.19 на ТР № 1 / 04.01.2001 год. на ОСГТК на ВКС и с решение № 101 по гр.д.№ 5531 / 2014 г. на ІV г.о. на ВКС. Третият от въпросите е обусловен от разбирането на касатора, че след като променя правната квалификация на основанието на вземането, предмет на противопоставеното възражение за прихващане, въззивният съд не е имал основание да препраща към мотивите на първоинстанционния съд, досежно същото вземане, по реда на чл.272 ГПК.Във всички случаи,според страната,е следвало да обсъди самостоятелно и изложи мотиви по доводите й във въззивната жалба. Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с реш.№ 85 по гр.д.№ 4750 / 2014 год. на ІV г.о. на ВКС. Четвъртият въпрос е предпоставен от разбирането на касатора, че при произнасянето си въззивният съд е игнорирал част от доказателствения материал – заключенията на съдебните експертизи, както и избирателно ползвал части от показанията на св.Д.. Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с реш.№ 24 по гр.д.№ 4 744 / 2008 год. на І г.о. на ВКС. Първият от въпросите не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК. Въззивният съд действително е квалифицирал основанието на вземането на ответницата – предмет на възражението за прихващане като „неоснователно обогатяване„, при това субсидиарният състав на чл.59 ЗЗД, каквото първоинстанционният съд не е коментирал.Независимо ,че не е дал собствена правна квалификация на същото, първоинстанционният съд се е придържал именно към фактическото твърдение на страната, предпоставящо наличие на споразумение с ищеца по чл.65 ЗЗД - „даване вместо изпълнение„ – приспадане на продажната цена на ожънатата от ищеца рапица, но от площи обработвани от ответницата и на която с оглед това принадлежи и правото върху реализираната продукция, от дължимата от ответницата продажна цена за закупените препарати за наторяване. Такива, впрочем,са и указанията на първоинстанционния съд за носена от ответницата доказателствена тежест,дадени в доклада по чл.146 ГПК / с.з. от 29.12.2014 год. /. Цитираната от касатора задължителна съдебна практика касае различна хипотеза. Тя е приложима в случаите, когато въззивният съд правилно е определил правната квалификация на спорното право, неправилно определена от първоинстанционния съд, поради което и указанията на последния, относно подлежащите на доказване факти, са неточни,в резултат на което делото е останало непопълнено с доказателства относно релевантните факти. Вторият от формулираните въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като, както се посочи и в предходния параграф,въззивният съд е определил правна квалификация на претенцията на ответницата, за сумата от 11 235,26 лв., в противоречие с фактическите й твърдения, заявени своевременно и непротиворечиво поддържани в хода на цялото съдебно производство, както и в противоречие с предпоставките за квалифициране на една претенция по субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД в ППВС № 1/1979 год.. Необоснован, обаче, е допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. ТР № 1 / 04.01.2001 год. по т.д.№ 1 / 2000 год. на ОСГК на ВКС ,в цитираната му т.19, касае задължението за мотивиране на съдебния акт, кореспондиращо с процесуалноправен въпрос по приложението на чл.236 ал.2 ГПК, какъвто не е формулираният. Реш. № 101 по гр.д.№ 5531 / 2014 год. на ІV г.о. на ВКС е постановено по правния въпрос относно „ правомощията на въззивния съд при дадена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация „.Единствено в тази си част, препращаща към т.2 на ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, решението съставлява задължителна за въззивния съд съдебна практика, неотносима по съображенията изложени в предходния параграф. Третият от формулираните въпроси също не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Мотивите на съда са отражение на неправилно определената от него правна квалификация на възражението за прихващане, в частта относно вземането от 11 235,26 лева - чл.59 ЗЗД, вместо съобразяване твърдението за наличие на извънсъдебно частично удовлетворяване на ответника, чрез споразумение между страните от вида „ даване вместо изпълнение „ / чл.65 ЗЗД /. Поради това, именно въпрос относно правната квалификация на основанието за прихващане на посочената сума / както се посочи – изведена в противоречие с ППВС № 1/1979 год. и с фактическите твърдения на страната /, съответно по действително приложимата правна квалификация – чл.65 ЗЗД - са обуславящи за изхода на спора, но незададени. По отношение възражението за прихващането в останалата му част, предмет на въззивното обжалване - по двете неподписани от ищеца като купувач фактури, установени като неосчетоводени от същия и при неползван по сделките данъчен кредит - въззивната жалба съдържа единствено довод за неправилно некредитиране на свидетелските показания на св. Д.Д., относно факта на доставяне на стоките, предмет на материализираните във фактурите продажби,както и на доказателствената сила на счетоводните записвания / предвид осчетоводяване на сделките от ответницата – продавач и неоспорена от ответника редовност на счетоводните й записвания /.Въззивният съд е акцентирал на липсата на доказателства за сключени сделки / доколкото липсват двустранно подписани фактури, нито е налице последващо осчетоводяване на задължения по същите от страна на ищеца – купувач, което и съобразно безпротиворечивата съдебна практика, в случаите на покупко-продажба на родово – определени вещи, съставлява признание за сключването на сделката и за възникнало задължение на купувачаза заплащане на продажната цена /.Поради същото съображение, едностранното осчетоводяване на документа от продавача, в който смисъл е възражението на касатора за доказателствената сила на счетоводните записвания, очевидно е счетено за несъстоятелно.Липсата на доказателства за сключени сделки / насрещни, съвпадащи волеизявления на всяка от страните / е достатъчно самостоятелно основание за неуважаване възражението за прихващане в тази му част.Съдът паралелно е посочил,че за установяване доставките на стоки по двете фактури свидетелски показания са недопустими, което му съображение е немотивирано, а в случай ,че се основава на забраната по чл.164 ал.1 т.3 ГПК – е частично неправилно, с оглед размера на вземането по едната от фактурите – за 2 256 лева. Отделно е коментирано и съдържанието на свидетелските показания, счетени за неконкретни, установяващи доставяне на стоките от трето лице и на място, ползвано съвместно от всяка от страните,а не изричното им предаване на ищеца. Както се посочи по-горе,обаче, изложените мотиви за липсата на доказателства за сключена сделка,със съществени елементи съгласно представените от ответницата и осчетоводени единствено от нея фактури, е решаващо за правния резултат, поради което дори да би било доказано фактическо доставяне на стоките чрез други доказателствени средства,то същото не е от значение за промяна на този резултат, предвид недоказаност на основанието на тези доставки, респ. съществените елементи на сделките по които са доставени. Следователно, налице е произнасяне по възраженията на въззивника, като правилността на мотивите на въззивния съд е предмет на проверка на решението по същество, за неправилност, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК. По напълно аналогични на изложените в предходния параграф съображения, не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК и четвъртия от поставените въпроси, частично припокриващ се и по съдържание с третия. На практика, същият се основава на довода на страната, че счетоводните експертизи и показанията на свидетеля Д. не са съобразени в тяхната цялост, което е довод за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предмет на преценка за правилност на въззивното решение в друга фаза на касационното производство. В случая погрешно определената правна квалификация от въззивния съд, предвид правилно определената такава и дадени в съответствие със същата указания от първоинстанционния, не е препятствала защитата на касатора за попълване на делото с доказателствен материал,в съответствие с правилното разпределение на доказателствената тежест в процеса и по отношение релевантните за спора факти, като следва да се държи сметка, че споразумението по реда на чл.65 ЗЗД – „ даване вместо изпълнение „ - има договорен характер и предвид размера на вземането, погасявано чрез същия, подлежи на установяване с писмени доказателствени средства, каквито не се твърдят да са съставяни. Ответната страна е претендирала, но не е доказала понесени в касационното производство разноски. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение