Определение № 1806 от 10.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 760/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Ангел Николов Донов и Кристи Христова Маринова, заедно упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, приподписана от процесуален пълномощник, срещу определение № 84 от 10.02.2025 г. по в. ч. т. д. № 73/2025 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11-ти състав, с което са потвърдени следните определения, постановени по т. д. № 732/2020 г. на Софийския градски съд, VІ-14 състав: от 30.05.2024 г. (за прекратяване на производството по делото като недопустимо) и от 18.07.2024 г. (за оставяне без уважение на молбата на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на предходното определение в частта за разноските). В жалбата се излагат подробни съображения за незаконосъобразност както на извода на съда, че с обявяване противоконституционността на чл. 60б ЗБН предявеният иск става недопустим, така и на извода, че след прекратяване на делото следва да се събере държавна такса от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./. Моли се обжалваното определение да се отмени като неправилно и делото да се върне на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия, евентуално - да се постанови освобождаване на „КТБ“ АД /н./ от заплащането на държавна такса. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според жалбоподателя са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда: 1/. Осъждането на ищец, за когото са били налице предпоставките за освобождаване от предварителното задължение за внасяне на дължимата за образуване на делото държавна такса, да заплати държавната такса при прекратяване на производството по делото, в случаите, когато основанието за прекратяване е недопустимост на иска, следствие от обявяването за противоконституционна на нормата, представляваща правната квалификация на иска при първоначалното му подаване, тогава, когато конституционното дело е образувано след предявяването на иска, противоречи ли на принципа на правовата държава и на производните му принципи на справедливостта и на оправданите правни очаквания, прокламиран в Конституцията на Република България и чл. 2 от Договора за Европейски съюз?; 2/. Намира ли правното си основание в чл. 124, ал. 1 ГПК предявеният иск?; 3/. Обявяването на противоконституционността на чл. 60б, ал. 1 от ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае за осъдителен иск?; 4/. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото, въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищецът, т. е. не е причина за неоснователно завеждане на делото? По въпрос № 1 се релевира наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се твърди, че разрешаването му от въззивния съд противоречи на практиката на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз във връзка с правната сигурност и принципа на оправданите правни очаквания, изразена в: Решение по съединени дела С-630/11 Р и С-633/11 Р; Решение от 16 декември 2010 г. по дело Kahla Thiiringen Porzellan/Комисия, С-537/08 Р, Решение от 05.03.2019 г. по дело С-349/17 и др. – на СЕС, както и решения на КС на РБ: Решение № 1 от 27.01.2005 г. по к. д. № 8 от 2004 г., Решение № 3 от 08.07.2008 г. по к. д. № 3 от 2008 г., Решение № 3 от 23.02.2017 г. по к. д. № 11 от 2016 г.; Решение № 9 от 01.06.2010 г. по к. д. № 4 от 2010 г., Решение № 9 от 16.06.1999 г. по к. д. № 8 от 1999 г., Решение № 3 от 10.04.2003 г. по к. д. № 22 от 2002 г., Решение № 3 от 23.02.2010 г. по к. д. № 18 от 2009 г., Решение № 6 от 27.04.2010 г. по к. д. № 16 от 2009 г., Решение № 15 от 19.12.2013 г. по к. д. № 19 от 2013 г., Решение № 8 от 27.06.2017 г. по к. д. № 1 от 2017 г., Решение № 10 от 13.09.2012 г. по к. д. № 15 от 2011 г. Цитира се и практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с необходимостта от стабилност и предвидимост на правната уредба (ирелевантна за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК). В условията на евентуалност по първия поставен въпрос се навежда и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроси № 2 - № 4 се твърди наличието на допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на дадено тълкуване от страна на ВКС, което би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевира се и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предвид приетата от съда недопустимост на осъдителен иск, какъвто според жалбоподателя е допустим по силата на разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК. Ответниците по частната касационна жалба – „Кик - Дизайн“ ООД /н./, „Фокс Къмпани“ ЕООД и „Ню Лайт Хаус“ ООД не са подали писмен отговор против жалбата За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение съобрази следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, но не са налице условията на закона за допускане на исканото касационно обжалване. За да постанови атакуваното определение въззивният съд е посочил, че п редмет на исковата молба са конститутивни искове по чл. 60б, ал. 1 ЗБН – за обявяване на относителната недействителност на договори за цесия; че конститутивните искове са допустими само в предвидените в закон случаи – чл. 124, ал. 3 ГПК, поради което допустимостта на такъв иск зависи от предвиждането му в действаща законова разпоредба и това е положителна процесуална предпоставка за допустимостта му; че това условие следва да е налице не само към момента на предявяване на съответния иск, но и през цялата висящност на исковото производство. Предвид изложеното съдът е приел, че последващото отпадане на правното действие на съответната законова разпоредба, предвиждаща такъв иск, по правило води до отпадане и на процесуална предпоставка за допустимостта на иска, освен ако не е предвидено т. нар. преживяване на отменения закон. В случая с обявяване за противоконституционна на разпоредбата на чл. 60б, ал. 1 ЗБН с решение № 8/27.05.2021 г. по к. д. № 9/2020 г. на КС нейното правно действие отпада, тъй като макар да не се счита за формално отменена, тя престава да се прилага и да бъде част от правния ред. Решението на КС се прилага за всички правоотношения, които са предмет на висящи съдебни производства /РКС № 3/28.04.2020 г./, т. е. по тези производства обявените за противоконституционни разпоредби са неприложими. Поради това възможността за предявяване на конститутивни искове по чл. 60б ЗБН се счита за отпаднала, което води до последващо отпадане на процесуалната предпоставка за тяхната допустимост. Ето защо, макар и предявени в по-ранен момент, настоящите искове стават недопустими, а това е основание за прекратяване на исковото производство. По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК въззивният съд е съобразил, че с него на „КТБ“ АД /н./ е възложено заплащането на държавна такса в размер на 436 548,40 лв. и е намерил същото за правилно със следните мотиви: Съобразно чл. 60б, ал. 4 ЗБН /която не е обявена за противоконституционна/ по иска по ал. 3 и в производството по обжалване не се събира предварително държавна такса от синдика, временния синдик или фонда, но ако искът бъде уважен, следващата се държавна такса се събира от осъдената страна, а ако искът бъде отхвърлен, държавната такса се събира от масата на несъстоятелността. Същото правило следва да се приложи и при прекратяване на исковото производство, доколкото и в тази хипотеза ищецът понася разноските /арг. и от чл. 78, ал. 4 ГПК/. Поради това при прекратяване на производство по чл. 60б ЗБН дължимата за производството такса следва да се възложи на банката в несъстоятелност. Ирелевантно за дължимостта на таксата е обстоятелството по каква причина е прекратено производството, и по-конкретно – дали това е станало поради последващо отпадане на процесуална предпоставка, която е била налице при предявяване на иска. Поради това е без значение обстоятелството, че прекратяването на настоящото производство е вследствие на РКС № 8/27.05.2021 г. Съгласно указанията по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба, един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при посочена и обоснована хипотеза измежду тези по т. т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и са обусловили правната воля на съда за постановения краен резултат. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да се основава на фактите по конкретното дело и на извършената от съда тяхна преценка, тъй като правилността на обжалвания въззивен акт е извън обхвата на проверката, извършвана от касационния съд на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният първи въпрос (дали осъждането на ищеца да заплати държавна такса с оглед конкретно изброените обстоятелства по делото противоречи на принципа на правовата държава) по начина, по който е формулиран, е пряко относим към обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение, поради което не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не отчита това, че въззивният съд е основал преценката си относно дължимостта на държавната такса на съответните процесуалноправни разпоредби, като в съответствие със същите е посочил, че причината за прекратяването на производството по делото е без правно значение, респективно не е излагал съображения дали процесуалният ни закон се намира в противоречие с основополагащи правни принципи; а същевременно формулираният въпрос не се отнася до приложението на разпоредбите, обусловили правната воля на съда. Не покрива общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и вторият поставен въпрос (дали предявеният иск е такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК), който не може да се квалифицира като правен по същите като горните съображения – касае изцяло правилността на обжалваното определение. В случая съставът на въззивния съд е изложил правни аргументи във връзка с характера на иска и необходимостта за допустимостта му да има действаща нормативна разпоредба, която да го регламентира изрично, и тя да съществува през цялата висящност на исковото производство, а не само към момента на подаване на исковата молба, съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 3 ГПК. Видно е, че поставянето на въпроса изразява единствено несъгласието на частния жалбоподател с преценката на съда за вида на иска, поради което може да се цени само като оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното определение. Третият въпрос също касае правилността на изводите на съда във връзка с правното значение на обявявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 60б, ал. 1 от ЗБН, като частично отново не съответства на изразената в определението правна воля, тъй като съдът изрично е приел, че се касае за конститутивен, а не за осъдителен иск, относно какъвто е зададен въпросът. Отделно от това по така обобщения въпрос е налице трайна и актуална практика на касационната инстанция, на което обжалваното определение напълно съответства. По четвъртия въпрос не се установява въведеното от частния жалбоподател допълнително селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС прекратяването на производството поради недопустимост на предявения иск не е основание за освобождаване на ищеца от отговорността за заплащане на дължимата държавна такса. С оглед на това разпоредбата на чл. 60б, ал. 4 ЗБН, предвиждаща, че таксата се събира при уважаване на иска – от осъдената страна, а при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, урежда дължимостта на държавната такса не само при нормалното развитие на съдебното производство, приключващо с решаване на спора по същество, но и при прекратяване на производството. Обстоятелството дали страната е дала повод за завеждане на делото (респективно дали към момента на завеждането му правото на иск е съществувало) е относимо единствено към отговорността по чл. 78 ГПК за сторените от страните разноски. Предвид изложеното няма основание за извършване на нарочно и различно тълкуване по поставения въпрос. По посочените съображения настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационна проверка не следва да се допуска и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като очевидно неправилен в етапа по селекция на касационните жалби може да се квалифицира съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от неговото съдържание, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в неговия обратен смисъл, когато е формирал изводите си в грубо нарушение на правилата на формалната логика – нарушения, каквито не са допуснати при постановяване на обжалваното въззивно определение. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор представлява единствено основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Преди постановяване на настоящото определение от страна на частния жалбоподател е постъпило искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз на основание чл. 267 ДФЕС, с оглед твърдяно наличие на национална правна уредба, чието приложение противоречи на фундаментални принципи на правото на Европейския съюз, по следните въпроси: 1/. Следва ли чл. 2 от Договора за Европейския съюз, прогласяващ принципите на правовата държава, на правната сигурност, на легитимните правни очаквания и на законност да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, при която кредитна институция в открито производство по несъстоятелност следва да бъде осъдена да заплати на държавата дължимата държавна такса за образуване на съдебно производство тогава, когато това съдебно производство е прекратено поради обявяване на нормата, служеща за основание на иска, за противоконституционна, но производството за установяване на противоконституционност е инициирано след предявяване на иска, поради което ищецът обективно не би могъл да съобрази поведението си с това бъдещо несигурно събитие, респ. не би могъл да предвиди хипотеза, при която масата на несъстоятелността ще бъде задължена да заплати държавната такса, освен при отхвърляне на иска поради неоснователност?; 2/. Следва ли чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, вр. с чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, при която в рамките на съдебен процес търговска банка, спрямо която е открито производство по несъстоятелност, е осъдена да заплати държавна такса по предявен иск за попълване на масата на несъстоятелността, тогава, когато нормата, служеща за основание на иска, е обявена за противоконституционна, но датата на предявяване на иска предхожда датата на иницииране на производството за установяване на противоконституционност, поради което ищецът не би могъл да предвиди хипотеза, при която масата на несъстоятелността ще бъде задължена да заплати държавната такса, освен при отхвърляне на иска поради неоснователност? Предвид липсата на доказано основание за селектиране на частната касационна жалба, искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по посочените въпроси не следва да се уважава. Произнасянето по това искане предпоставя на първо място допуснато касационно обжалване – арг. от чл. 629, ал. 3 ГПК и чл. 267 ДФЕС, като само в този случай евентуалният отговор на СЕС би бил от значение за правния спор по висящо дело. Т. е., само при наличие на предпоставките за произнасяне по същество по подадената касационна жалба може да се преценява дали са налице предпоставките за упражняване компетентността на националния съд по чл. 628 ГПК, а именно - доколко тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, са от значение за правилното решаване на делото. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение