Определение № 1412 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 877/2012 г.

Производството е по допускане на касационно обжалване по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура ,срещу решение №12а от 12.03.2012г по гр.дело №СП 100/2011г. на Софийски апелативен съд, с което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение от 14.05.2011г по гр.д.№ СП 30/2009 на Софийски градски съд .П. обжалва в частта по присъдено обезщетение в размер на 5 000 лева за неимуществени вреди ,за имуществени вреди до размера от3950лв, установен като разноски за адвокат в наказателното производство. Касационна жалба е постъпила и от Р. Х. П. срещу решението на Софийски апелативен съд в частта с която е потвърдено отхвърлянето на исковете му на основание чл. 2 ал.1 т.2 ЗОДОВ до претендирания размер от 30 073 лева имуществена вреда от неполучено трудово възнаграждение за работа, от която е бил уволнен ,съответно в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 35 000 лева. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на П. се посочва, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, обоснован като несъотносимост на присъденото обезщетение за неимуществени вреди с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД – противоречиво решаван от съдилищата въпрос, тъй като при еднородни случаи се присъждат различни по размир обезщетения. В конкретния случай, при отчетено „ ниско ниво на наказателна репресия”, въззивният съд не е изложил мотиви относно значението на всяко едно обстоятелство ,по отделно. Разрешен в противоречие с практиката на ВКС е и процесуален въпрос - за необходимостта от задължителна преценка на всички обстоятелства .Без обстоятелствена конкретност на въпроса в тази връзка, се изтъква противоречие на обжалваното решение с указанията по т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК ,тъй като липсвали мотиви за причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост ,дадени по други конкретни дела. Приложени са решения № 37 от 11.02.2009 на ВКС І г.о, реш. № 248 от 09.06. 2009г на ІІ г.о на ВКС, реш. № 783 от 30.06.2009г на САС, пример за различия при определяне на обезщетенията, при сходни случаи.Поставя се и въпрос правилно ли е присъждането на адвокатския хонорар, заплатен в наказателното производство, като имуществена вреда Изтъква се противоречива практика ,цитират се решения на ВКС и САС ,според които адвокатското възнаграждение не е имуществена вреда по смисъла на ЗОДОВ В изложението на касатора Р. Х. П. като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от ГПК, като материалноправен въпрос е посочен този за правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД. Присъждат се различни по размер обезщетения при сходни случаи. Д. е за основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК ,прилагат се като пример първоинстанционни и въззивни решения по други дела (реш.№935/2011 на САС реш.№630/2011 на САС ,реш.№18/2011 на РС Димитровград) във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост. Изтъква се противоречива практика по въпроса за „обхвата на имуществените вреди” и се прилага решение по гр.д.№11855, снето от интернет-страница на първоинстанционен съд. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1т. 1 или т.2 от ГПК по общо формулирания в изложението и на двамата касатори правен въпрос ,свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. По този въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС ,предвид реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 377 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011 гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011 д.№574/10г ІІІ г.о ,на които обжалваното решение не противоречи. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Тази преценка не липсва в обжалвания акт и въззивният съд е посочил кръга обстоятелства, от значение за определяне на обезщетението по размер ,съгласно практиката на ВКС .Това са както тежестта на повдигнатото обвинение, срока и интензитета на процесуалната принуда,които са преценени; негативните преживявания в тази връзка- както са били доказани ,или са останали недоказани, така и личността на засегнатия от незаконно наказателно преследване В случая размерът е съобразен с преценката на факта ,че по отношение на ищеца не са упражнени тежки мерки за процесуална принуда за периода, през който е бил обвинен (четири години) в нарушение на служебни задължения в състава на чл.294 ал.4 вр ал.1 НК при установени в конкретна степен неблагоприятни последици от незаконното обвинение ( посочени на стр. 9, стр. 10 от решението)Указанията в задължителната практика са спазени, а множеството цитирани съдебни актове, в които на основание чл. 52 от ЗЗД по същество са определи различни по размер обезщетения ,не са аргумент за противоречива практика .Не се касае за разлика в критериите за определяне на обезщетението ,а следователно и за противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма. Приложените към изложенията съдебни решения поначало не обосновават противоречие по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК (т.е по правен въпрос), а в изложението и на двамата касатори липсва и конкретност относно предпоставки на преценката, обективирана в обжалваното решение. Различните по размер обезщетения за различните случаи не са приемлив довод за наличие на хипотеза, въздигната от закона като изискване за допустимост в т.1 - 3 на чл. 280 ал.1 от ГПК. Голословен е и доводът на П. за противоречие на решението с указанията по ППВС № 4/1968г.,той не е привързан към конкретни фактически и правни изводи на въззивния съд. Несъстоятелно е изтъкваното от страна на П. противоречие на решението със задължителното указание да се формира извод за наличие или липса на причинна връзка, като този извод бъде и мотивиран, при установените по делото обстоятелства и обсъдените доказателства ,които безспорно обуславят направените изводи за наличие на основание за отговорност по ЗОДОВ. Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК. Въззивният съд е обсъдил доводите на П. по този въпрос, така че мотиви не липсват. Неоснователно П. на РБ изтъква и основанието по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса за присъждане на адвокатския хонорар, заплатен в наказателното производство, като имушествена вреда по ЗОДОВ. Противоречивата практика по този въпрос е преодоляна с постановяването на решение № 843/23.12.2009 г. по гр.д. № 5235/2008 г. на ВКС и по гр.д. № 55/2009, ІV г.о, отговор на въпроса е даден и в решения № 126/10.05.2010 г. г., № 433/23.06.2010 г. по гр.д. № 563/2009 г., ІV г.о. и реш. №355 от 2010г по гр.д № 1651/2009г ІІІ г.о Въззивното решение е съобразено с цитираната съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК и е в съотвествие с нея. В изложението на касатора Р. Х. П. се поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, за противоречива практика на съдилищата по въпроса за „обхвата на имуществените вреди „. По този общ въпрос има констатна практика и въззивното решение е съобразено с нея, предвид приетото от състава на САС, че при освобождаване от работа поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение” от значение е дали има причинна връзка между повдигнатото обвинение и прекратяването на трудовото, или служебно отношение .Извършеното от ищеца не е престъпление ,същият е бил оправдан по обвинението, от което не следват преки последици за потърсената му дисциплинарна отговорност ,която е различна по вид. Приложеното от защитата съдебно решение не обосновава тезата за противоречие, тъй като коментираният в него случай е отстраняване от работа и отговорност в хипотезата на чл. 100 ал.4 ЗДСл, за разлика от настоящия случай. Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.