Определение № 1312 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 12892/09.06.2022 г., на Столична община, както и по касационна жалба вх. № 12957/10.06.2022 г. на Я. С. Я. и Ю. С. И., чрез адвокат М. Д., подадени срещу решение № 608 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 3018/2021 г. на Софийски апелативен съд.

Я. С. Я. и Ю. С. И. атакуват решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено решение № 263690 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 5255/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв.

Столична община обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 263690 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 5255/2019 г. на Софийски градски съд за осъждане на Столична община да заплати на Я. С. Я. и Ю. С. И., заместили в хода на процеса по реда на чл. 227 ГПК майка си С. И. И., починала на 31.10.2019 г., сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от С. И. И. неимуществени вреди - болки и страдания, от увреждане, настъпило поради попадането й в необезопасена и несигнализирана от Столична община шахта, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 21.02.2017 г., до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата над 10 000 лв. до 15 000 лв., като вместо това въззивният съд е присъдил на Я. С. Я. и Ю. С. И. по още 2500 лв. на всеки, ведно със законната лихва от 21.02.2017 г. до окончателното изплащане.

Въззивният съд е приел, че между страните не са спори за механизма на настъпване на увреждането, който е установен по делото от показанията на свидетеля Я. и от заключението по допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза: на 21.02.2017 г. първоначалната ищца С. И. И. се движила като пешеходец по десния тротоар на [улица], [населено място], с посока на движение от [улица]към [улица], като пред магазин с наименование „ДМ“ стъпила на шахта, капакът на която се показвал над нивото на тротоара, вследствие на което загубила равновесие и паднала на лявото си рамо. Не се спори, че шахтата е собственост на третото за процеса лице „ЧЕЗ Разпределение“ АД, както и че е налице причинна връзка между описания инцидент и претендираните в исковата молба травматични увреждания. Страните спорят дали са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника и относно справедливия размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди.

Софийски апелативен съд е намерил, че Столична община е пасивно легитимирана по предявения иск и следва да носи отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД, независимо от това, че не е собственик на необезопасената шахта, станала причина за настъпване на процесния инцидент, тъй като има нормативно предвидено задължение за поддържането на пътищата чрез своите служители. Налице е бездействие по осъществяването на контрол за осигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, което съставлява неизпълнение на задълженията по чл. 31 от Закона за пътищата, която разпоредба задължава съответната община да осигури необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Това следва и от разпоредбата на чл. 167, ал. 1, изр. първо ЗДвП, която предвижда, че лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Съдът е посочил, че тротоарът, на който е станал инцидентът, е с обществено предназначение, и предвид свободния достъп до него, се е налагало предприемане на обезопасителни мерки, с които да се ограничи възможността на пешеходците да преминават през него. Заключил е, че неизпълнението на това задължение на Столична община се намира в пряка причинна връзка с настъпилия инцидент, при който е пострадала първоначалната ищца.

Софийски апелативен съд е приел за частично основателни оплакванията на Я. С. Я. и Ю. С. И., че присъденото от Софийски градски съд обезщетение е несъобразено с действително претърпените вреди. Позовал се е на заключението на съдебномедицинската експертиза по делото, като обективно и компетентно дадено, съгласно което при инцидента С. И. е получила „счупване на хирургичната шийка на лявата раменна кост“, довело до трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок от около три месеца. Непосредствено след инцидента е била проведена операция, при която е извършено наместване на фрактурата и стабилизирането й с 3 бр. Киршнерови игли. Поставена е мека превръзка за срок от 35 дни, като е предписано медикаментозно лечение. Три месеца след това е постъпила отново в болница за премахване на остеосинтезата и извършването на пластика на частично скъсаното сухожилие на дългата глава на двуглавия мускул. Лицето е търпяло болки за период от три месеца, които са били най-интензивни 2-3 седмици след инцидента, както и по време на проведената рехабилитация. За период от 2 месеца пострадалата не е могла да си служи с лявата ръка. Като трайно увреждане вещото лице е посочило съществуващото ограничение на отвеждането встрани на ръката с около 20 градуса.

Като е взел предвид така установеното, въззивният съд е счел, че за претърпените от С. И. вреди следва да се определи обезщетение от 15 000 лв.

Жалбоподателите Я. Я. и Ю. И. намират решението на въззивния съд в обжалваната част за неправилно и необосновано, поради неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД.

В изложението към касационната жалба се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, относно които твърдят, че решението противоречи на ППВС № 4/23.12.1968 г. и на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 88/09.07.2012 г. по гр. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.):

1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от непозволено увреждане, и следва ли определеното обезщетение да съответства на всички установени по делото факти;

2. Присъждането на занижено обезщетение на практика не представлява ли отказ от присъждане на обезщетение и отказ от правосъдие. При определяне на обезщетението следва ли да се вземе предвид периодът, за който се претендира то, и какви болки и страдания е изтърпял ищецът, установени със свидетелски показания и доказателствата по делото.

Жалбоподателят Столична община твърди, че решението на Софийски апелативен съд е неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. трето ГПК.

Счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. по въпросите:

1. Какви са критериите и обстоятелствата, които съдът следва да прецени при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане;

2. При определяне на размера на неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане, следва ли съдът да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, и следва ли в мотивите на решението съдът да посочи значението им за конкретния определен от съда размер на обезщетението за неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане;

3. Достатъчно ли е съдът да посочи единствено, че обезщетението за неимуществени вреди е съобразено с икономическите условия в страната или следва в мотивите съдът да изследва икономическите условия в страната, както и да посочи значението им за конкретно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане.

Всяка страна оспорва касационната жалба на насрещната страна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Двете страни в изложенията към касационните си жалби са формулирали сходни по съществото им правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, като твърдят, че по тях атакуваното пред ВКС решение противоречи на ППВС № 4/23.12.1968 г.

Съгласно визираното постановление на Пленум на ВС размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между по-страдалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. На практика обаче, в много случаи съдилищата се задоволяват в мотивите към присъдите и решенията да посочат, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. Това нарушение на чл. 52 ЗЗД довежда до разноречива практика относно размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдени размери за имуществени вреди по различни дела за съвсем сходни случаи, които различия не всякога могат да бъдат коригирани от второинстанционния съд.

В този смисъл е и трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, включително цитираната от Я. Я. и Ю. И.. Според нея определянето на справедливо обезщетение за неимуществени вреди е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението: характера на увреждането, обстоятелствата, при които то е извършено, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на пострадалия, обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането и др.

Настоящият съд счита, че в случая Софийски апелативен съд е съобразил решението си с гореизложеното. Същият е изложил при какви обстоятелства са получени травмите, какви увреждания е получила първоначалната ищца и какво лечение е било проведено, какви болки и за какъв период са били търпени, налице ли са и какви трайни последици за лицето. Присъденото от него обезщетение отговаря на критериите за справедливост и се явява адекватно с оглед реалните неимуществени вреди, понесени от С. И. до смъртта й.

Същевременно решението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Съдът следва да присъди разноски на страните на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, като дължимите на Я. и И. разноски, направени във връзка с подаването отговор на касационната жалба на Столична община, се присъдят по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на адвокат М. Д..

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,