Определение № 333 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1222/2020 г.

С решение № 5450 от 17.12.2019 г. по гр.д.№ 715/2019 г. на Окръжен съд-Благоевград е потвърдено решение № 198 от 02.08.2019 г. по гр.д.№ 1439/2019 г. на РС-Петрич, с което е признато за установено по отношение на В. И. В., че ищецът К. Н. Н. е собственик на 869,12 / 9238,24 ид.ч. от масивна едноетажна сграда със застроена площ 35 кв.м., изградена през 2007 г. в западната част на поземлен имот .... по КВС на [населено място], [община], обл. Благоевград, като искът за разликата до 1/2 ид.ч. е отхвърлен като неоснователен. Против въззивното решение са подадени две касационни жалби. К. Н. Н. обжалва решението в отхвърлителната част, като прави оплакване, че съдът не е обсъдил наведените в него оплаквания във въззивната жалба относно това, че не е доказано, че ответницата е получила парична сума от майка си и ги е вложила в изграждане на процесната сграда, че изводът за дарение е направен само въз основа на показанията на близки на ответницата без да се преценяват показанията им в съответствие с нормата на чл. 172 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 ГПК по два въпроса. Първият въпрос се отнася до задължението на въззивната инстанция да направи самостоятелна преценка на доказателствата и да обсъди оплакванията във въззивната жалба. Вторият въпрос е: длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение безспорно да установи наличието на дарствено намерение на трето лице по отношение на някоя от страните в процеса и следва ли същото да бъде доказано чрез пълно непротиворечиво, категорично и безспорно доказване като предпоставка за уважаване на иска. В. И. В. обжалва решението в частта, в която е уважен иска. В жалбата прави оплакване, че съдът в нарушение на процесуалните правила не е обсъдил въззивната жалба на К. Н. и доводите й, че той не е участвал в изграждане на сградата нито с труд, нито с пари. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към тази жалба се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и ал.2 ГПК. В. В. счита решението очевидно неправилно защото не е разгледана въззивната жалба на другата страна - К. Н.. Твърди противоречие с Р № 35/14.03.2017 г. по гр.д.№ 60124/2017 г. на ВКС, ІІІ гр.о. по въпроса „налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал.3 ГПК ако въззивният съд не допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил изслушан от първоинстанционния съд”. Същото основание се навежда и по въпроса длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните. Всяка от страните оспорва жалбата на другата срана и допускането до касационен контрол по нея. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Страните са бивши съпрузи, гражданският брак между които е сключен на 25.10.1992 г. и е прекратен с развод на 04.09.2014 г. През 2007 г. в земеделски имот № ...., собственост на бившата съпруга със строителни книжа е построена процесната масивна стопанска сграда на площ 35 кв.м. От становищата на страните е установено, че сградата е довършена през времетраенето на брака, най-късно 2008 г. Придобивната стойност на сградата е 9238,24 лв. Ищецът се позовава на чл. 21 СК – това, че сградата е построена по време на брака и приносът му се предполага до доказване на противното. Претендира, установяване правото му на собственост върху 1/2 ид.ч. след прекратяване на брака с развод. Ответницата заявява възражение за пълна трансформация, като се позовава на това, че ищецът не е участвал в изграждането на сградата нито с парични средства нито с труд, а парите за изграждане на сградата и дарила нейната майка, която помагала и с труда си в осигуряването на материали. След прекратяване на брака, с н.а. № .... г. В. В. е дарила на майка си цялата сграда, като си е запазила правото на ползване върху нея. По делото е установено, че на майката е притежавала от обезщетение за съпруга си и от отглеждане на тютюн и други култури парични средства. От показанията й се установява, че е дарила на В. 7500 лв. за изграждане на сградата, тъй като искала тази сграда, както и нивата, в която е построена, да бъде на дъщеря й. Мотив, поради който й дарила сумата бил и това, че майката работела тази нива и сградата била необходима за изсушаване на тютюна и за прибиране на инвентара и продукцията. Показанията на св. К., че като приятел на ищеца е пренасял с прекарването на тротоарни плочки за пътеката и бъркал бетон за пътеката и мостчето, а на свидетеля М., че е помагал за разтоварването на материали, не опровергават показанията на майката на ищцата. Показанията на св. Г. А. – вуйчо на ответницата, участвал в изграждането на сградата установяват и участието с труд и осигуряване на камъните на строежа на майката на В. – П. В.. При тези доказателства, РС е приел, че сума в размер 7500 лв. е дарена на ответницата от майка й за изграждане на сградата и е вложена за това поради което 7500/9238,24 ид.ч. са лична собственост на ответницата., За останалата част от придобивната стойност на сградата – 1738,24 лв. не е изключен приноса на ищеца и съответната на тази част е СИО, която след прекратяване на брака се разпределя по равно между бившите съпрузи. Въззивният съд е възприел същата фактическа обстановка от събраните доказателства и е достигнал до същите изводи, поради което е потвърдил решението на РС. Неоснователно се твърди в изложенията към двете касационни жалби, че не са обсъдени доводите и възраженията на всяка от страните. Във въззивната жалба на В. В. твърденията са, че ищецът не е участвал с труд и парични средства в изграждането на сградата. Съдът обаче е приел за опровергано това твърдение предвид събраните гласни доказателства, които не изключват неговия принос. Отделно от това, законът не изисква приносът на всеки от съпрузите да е равен, а и той се изразява в различни форми. Във въззивната жалба на К. Н. основният довод е бил, че не е доказано, че парите, дадени от майката на ответницата са вложени в изграждането на сградата. Съдът е приел, че това твърдение се опровергава от показанията на разпитаните свидетели В. и А.. Същевременно ищецът не доказва друго финансиране на строежа. Изтегленият от него заем на 25.04.2007 г. от 16 000 лв. е бил за погасяване на друг заем от 14 500 лв., а и той не твърди, няма и доказателства парите от този заем да са вложени в изграждането на сградата. Въззивната инстанция е анализирала събраните по делото доказателства и е приела за недоказани твърденията и доводите във въззивната жалба. Затова по поставеният и от двете страни въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, въззивното решение не противоречи на съдебната практика. Заявеното в изложението към касационната жалба на В. В. основание по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК очевидна неправилност на решението поради това, че не била разгледана въззивната жалба на другата страна, не обосновава допускане до касация. Тя не може да заявява чужди права и конкретно такива на другата страна, тъй като не е процесуален субституент, а няма и правен интерес от подобно твърдение. Касаторът Н. поставя въпрос „длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение безспорно да установи наличието на дарствено намерение на трето лице по отношение на някоя от страните в процеса и следва ли същото да бъде доказано чрез пълно непротиворечиво, категорично и безспорно доказване като предпоставка за уважаване на иска”, по който твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По въпроса дали даденото (обикновено сума пари) от родителите на единия съпруг е дарение само за него или и за двамата съпрузи има съдебна практика, включително и решения по чл. 290 ГПК, с която се приема, че до доказване на противното, сумата, дадена от родителите на единия съпруг, се счита подарена само на него ( Решение № 81 от 15.3.2011 г. по гр. д. № 172/2010 г. на ІІ г. а. на ВКС, Решение № 279 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 529/2009 г. на І г. о. на ВКС, Решение № 756 от 22.01.1996 г. по гр д. № 809 от 1995 г. на І г. о. на ВКС. В този смисъл е и решение № 727 от 23.11.2010 г. по гр. д. № 978/2010 г. на ІV г.о., с което се приема, че когато родителите на единия съпруг безвъзмездно прехвърлят някакви права само на него, се предполага дарствено намерение само по отношение на техния низходящ. В случая съдилищата по същество са се съобразили с тази съдебна практика. Наличието на такава практика е основание да не се допуска касационно обжалване на посоченото основание. В изложението към касационната жалба на В. В. се твърди противоречие с Р № 35/14.03.2017 г. по гр.д.№ 60124/2017 г. на ВКС, ІІІ гр.о. по въпроса „налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал.3 ГПК ако въззивният съд не допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил изслушан от първоинстанционния съд”. В случая не е налице нарушение от първоинстанционния съд, изразяващо се в недопускане като свидетел на сина на страните. Искането е направено от нея след като са разпитани по двама свидетели на всяка страна. Обстоятелствата, за които са допуснати не са останали неизяснени. Ако някакво твърдение на страна в процеса е останало недоказано, съдът не е задължен да допуска нови и нови свидетели до установяване на това, което страната иска да установи. Това би нарушило равнопоставеността на страните. По тези съображения, съдът намира, че не е налице противоречие на възивното решение с цитираната съдебна практика, поради което и по този въпрос не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. В обобщение, не са налице наведените основания по чл. 280 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване по нито една от двете касационни жалби. И двете страни са поискали присъждане на деловодни разноски за настояща инстанция. Всяка от тях е доказала внесена държавна такса по 30 лв. и по двете жалби не се допуска касация, поради което тези суми не се присъждат. Доказателства за изплатен адвокатски хонорар за касационно производство в размер на 1000 лв. е представила само касаторката В. В.. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК следва да й се присъди половината от тази сума - 500 лв., като съдът съобразява, че този хонорар е уговорен както за изготвяне на подадената от нея касационна жалба и изложение, по които не се допуска касация, така и за изготвяне на отговор към жалбата на К. Н., по която също не се допуска касация. К. Н. не е представил доказателства за заплатен адвокатски хонорар за настоящата инстанция, поради което не му се присъждат разноски. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение