Определение № 440 от 31.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 472/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. Х., Т. Д. Д. и К. Д. Т., всички от [населено място], срещу въззивно решение от 20.03.2012г. по гр. дело № 588/2011г. на Хасковския окръжен съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси относно прилагането разпоредбата на чл.266 ГПК по отношение допустимостта на новите доказателства във въззивното производство и указанията които може да дава въззивният съд при разпределяне доказателствената тежест в процеса по реда на чл.154,ал.1 ГПК вр.чл.146,ал.2 ГПК. Прилагат се решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК по повдигнатите въпроси. Ответниците по касация Р. К. К. и А. М. К., оспорват жалбата в писмено становище по чл.287, ал.1 ГПК. Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 80/10.06.2011г. по гр.д.№ 30/2011г. на Районен съд – Харманли. Вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на М. К. Х., Т. Д. Д. и К. Д. Т., че Р. К. К. и А. М. К. са собственици на 848 кв.м., находящи се в северната част на ПИ с идентификатор № 77181.13.46 по КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-9/2006г. на ИД на АК – София, целият с площ от 1414 кв.м., означени с т.1, 2, 3 и 4 на скицата на вещото лице на л.92 от делото. Въззивният съд е приел, че ищците претендират собствеността върху процесната част от 848 кв.м. от имот № 77181.13.46 на две основания: покупко-продажба въз основа на писмен договор от 20.11.1986г. и придобивна давност.Договорът не ги легитимира като собственици, тъй като не е съставен в предвидената от закона нотариална форма. Договорът обаче служи за установяване началото на давностно владение, което продължава и досега.Давността е започнала да тече с отмяна на чл.29 ЗСГ, предвиждаща забрана за придобиване по давност на недвижими имоти в градовете, и е изтекла през м.март 2000г.През този период ищците са придобили процесната площ от 848 кв.м., представляваща самостоятелна кадастрална единица по плана от 1979г., която неправилно е заснета като част от имот № 77181.13.46, записан като собственост на ответниците. Въззивният съд е основал изводите си на назначената от него и приета техническа експертиза, както и на събраните от него гласни доказателства, събрани с оглед направения доклад по чл.146 ГПК. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуални въпроси са съществени за изхода на делото. Те са релеванти за решаващите изводи относно изпълнената в процеса доказателствена тежест и касаят прилагането на правилата на чл.266 ГПК по отношение допустимостта на новите доказателства във въззивното производство и указанията които може да дава въззивният съд при разпределяне доказателствената тежест в процеса по реда на чл.154,ал.1 ГПК вр.чл.146,ал.2 ГПК. С оглед горното следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.