Определение № 245 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 336/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Р. С. В., чрез назначения й особен представител адвокат Л. против въззивно решение № 300 от 27.10.2020г. по в.гр.д. № 593/2020г. на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 818 от 6.08.2020г. по гр.д.№ 2725/2019г. на РС Сливен като са отхвърлени предявените от нея срещу Министерство на правосъдието и ГД“Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл.71 ал.1, т.1 и т.3, вр.чл.4 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./ като неоснователни и са присъдени разноски. Срещу така подадената жалба е постъпил отговор от Министерство на правосъдието и ГД“Изпълнение на наказанията“, чрез процесуалния представител юрисконсулт С., чрез който се оспорва нейната основателност. Считат постановения акта за правилен. Претендират разноски за юрисконсулско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: В представеното към касационната жалба изложение не се поставя конкретен въпрос като надлежно общо основание, за което да е възможно да се прецени дали е налице някое от посочените от касатора специални основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Развити се доводи за неправилност и необоснованост на постановения въззивен акт, които се твърди че произтичат от неправилно разпределение на доказателствената тежест. Счита, че съобразно изискванията на чл.9 ЗЗДискр. са представени достатъчно факти, въз основа на които да се направи предположение за дискриминация, поради което ответната страна е следвало да установява, че не е нарушен принципа за равно третиране. Тези факти са: 1.наличие на различно и тенденциозно отношение на затворническата администрация, което счита за установено с показанията на свидетелите И. и А., 2. Подадените молби от ищцата до администрацията на Затвора за устройване на работа в библиотеката, параклиса, служебния стол и барчета на Затвора, които твърди, че не са били разгледани и 3.Липса на изготвен индивидуален план за изпълнение на присъдата /Представеният план бил формален и неподписан от ищцата/. Въззивният съд, е приел за неоснователни предявените искове поради неустановяване от ответната страна да са извършени действия или бездействия, съставляващи дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 и /ал.3, вр чл.4, ал.1/ и на чл.5 ЗЗДискр.през процесния период, обхващащ времето, през което ищцата е изтърпявала наложеното й наказание „лишаване от свобода“, от 12.12.2001г. до 30.12.2016г. При съобразяване на посоченото в чл.9 ЗЗДискр.разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд е приел, че ищцата не е установила факти, въз основа на които да е възможно основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация. Посочено е, че не е достатъчно да е налице неблагоприятно третиране, а и то да е извършено съзнателно по някой от посочените в чл.4 признаци и да е налице причинно следствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него. В случая е прието за недоказано от страна на ищцата твърдението й, че като лице с висше образование, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 19 години, при „строг“режим, е била поставена в по-неблагоприятно положение в сравнение с другите лишени от свобода лица – при изготвяне на индивидуалния й план за изпълнение на присъдата, за достъпа й до библиотеката, при осъществяване на програми за лечебна физкултура и спорт, възстановителни дейности, на специализирани програми за индивидуална работа с инспектори по социална и възпитателна работа, при творчески, културни и спортни дейности, в програми за индивидуално обучение и компютърна грамотност, при избор на самодейни органи, във връзка с предоставяне на информация за изпълнение на присъдата, във връзка с осигуряване на необходимия престой на открито, при зачитане на времето, през което е осъществявала творческа дейност и публикувала авторски произведения за работни дни при изтърпяване на наказанието, във връзка с развитие на инициативността, както и за предоставяне на възможност да полага труд. Съдът се е позовал на спецификата на положението на ищцата като лишено от свобода лице, по отношение на което законодателят е въвел определени ограничения. Съгласно чл.75 от Закона за изпълнение на наказанията и задържане под стража /ЗИНЗС/, лишените от свобода могат да се ползва от правата си, с изключение на правата: 1. от които са лишени с присъда; 2. които са им отнети или ограничени изрично със закон и 3. чието упражняване е несъвместимо с действието на присъдата и изпълнението на наказанието. Тези ограничения са обусловени от постановеният режим на изтърпяване на наказанието, а в случая той е „строг“. Посочено е, че до м.06.2002г. ЗИН е предвиждал възможност за лишените от свобода да получават подходяща работа, като след това – нормата е изменена и правото да се получава работа е обвързано от възможността на администрацията да осигури такава. Във всички случаи – предпочитанията на лишените от свобода за работа могат да са удовлетворят само при наличие на възможност за това/чл.77, ал.2/. Следователно правото на труд за лишения от свобода не е свързано с безусловно задължение на администрацията да го обезпечи, за да се твърди че неизпълнението му е незаконосъобразно действие. Осигуряването на работа е поставено в оперативна самостоятелност на органа в зависимост от съществуващите възможности и личностните особености и качества на осъдения. Всеки затвор осигурява различни условия – в зависимост от местоположението си, броят обитатели, констатираните нарушения и поведение на лишените от свобода. Следователно, ищцата може да се намира в „сравними сходни обстоятелства“, по смисъла на чл.4 ЗЗДискр. само с лица в същия затвор, които изтърпяват същото наказание /лишаване от свобода за срок от 19години/, при същия режим /“строг“ до 2015г./, а такива тя не сочи. Освен това, въззивният съд е приел, че по делото не е установено В. да е заявявала – по надлежния ред и начин /чрез подадени нарочни писмени молби/ – пред затворническата администрация желание за устройване на работа. Не е установено тя да е третирана по различен начин от останалите лишени от свобода, нито наличие на тенденциозно и умишлено поведение спрямо нея от администрацията. Напротив – с гласни доказателства – е установено, че на нея /както и на всеки един от лишените от свобода/ е бил изготвен индивидуален план за изпълнение на присъдата, на всички е осигуряван ежеседмичен достъп до библиотеката, да програмите за лечебна физкултура, спорт и възстановителни дейности, провеждани са специализирани програми за индивидуална работа с инспектори по социална и възпитателна работа и е осигурявана възможност за участие в доброволни творчески, културни и спортни дейности. В. е участвала в програми за индивидуално обучение и компютърна грамотност, като е завършила всички, за които е заявила желание. Съответно, дните са й зачетени за стаж. Предоставяна й е информация за изпълнение на присъдата, а престоят на открито е бил ежедневен. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по подадената касационна жалба не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на поставен конкретен въпрос, изискуем като надлежно общо основание за допустимост. Съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР №1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС именно посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това, ако следва да се конкретизира въпрос от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, то същия би бил за разпределението на доказателствената тежест. Същият е разрешен от въззивиня съд в съответствие с установената практика, съгласно която ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено (вж. решение № 85/13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., ІV г. о. и цитираните в него). В случая фактите, на което се акцентира в изложението от касаторката не са приети за установени от въззивния съд, поради което и тезата й за обърната доказателствена тежест, не може да бъде споделена. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.8 ГПК, в тежест на касатора следва да се присъди сумата от 100лв., разноски за юрисконсулско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение