Определение № 2119 от 07.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1836/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. И. от [населено място] - чрез адв. И. М., срещу решение № 1316 от 06.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13534/2023 г. на Софийски градски съд. Решението е обжалвано в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 15639 от 28.09.2023 г. по гр. д. № 47422/2021 г. на Софийски районен съд е признато за установено по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, че М. Г. И. дължи на „Банка ДСК“ АД - лично и като правоприемник на починалата в хода на процеса Люцинка И. В., сумата 9 846. 79 лв. - главница по договор за заем за текущо потребление от 06.07.2007 г., изменен и допълнен с анекс от 26.10.2009 г., сумата 897. 89 лв. - възнаградителна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 12.12.2011 г., сумата 35 лв. - неплатена такса за управление, ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 13.12.2011 г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.01.2012 г. по ч. гр. д. № 56147/2011 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответницата - касатор поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички заявени във въззивната жалба възражения за несъществуване на вземането, предмет на установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради нищожност на договора за заем за текущо потребление и на анекса към него, произтичаща от нарушение на чл. 14, ал. 1 вр. чл. 7, т. 7 ЗПК (отм.). В подкрепа на тезата за нищожност на договора ответницата - касатор се позовава на несъответствие между посочения в договора годишен процент на разходите (ГПР) и прилагания от банката действителен такъв, установен от заключението на съдебно счетоводната експертиза по делото; на нарушение на изискването ГПР да отразява пълния размер на разходите по кредита - предвид обстоятелството, че банката е изменяла едностранно годишния лихвен процент като съществен компонент на ГПР и така е повлияла на неговия краен размер; на несъобразяване от въззивния съд на факта, че клаузите в т. 8.1 и т. 9.3 от общите условия, уреждащи изменението на разходите по кредита, са обявени за нищожни поради неравноправния им характер, което е от значение за действителността на договора. Във връзка с релевираната нищожност на анекса излага аргументи, че тя следва пряко от целта на анекса - преструктуриране на кредит по недействителен договор за кредит, от обстоятелството, че клаузите в него не са индивидуално уговорени и че част от тях препращат към клаузи от общите условия по договора за заем (т. 8.1 и т. 9.3), които въззивният съд е приел за нищожни, както и от нищожността на влизащата в противоречие с чл. 10, ал. 3 ЗЗД клауза на т. 3, посочваща дължима сума с включена капитализирана лихва, която влече нищожност на целия анекс. В жалбата са развити и подробни съображения срещу изводите на въззивния съд за неоснователност на възраженията за изтекла погасителна давност, за настъпила предсрочна изискуемост на кредита и за изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за достъп до касационен контрол се поддържат противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС при разрешаване на правни въпроси от значение за изхода на делото - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, произнасяне в решението по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Банка ДСК“ АД - чрез юрк. С. С., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството пред Софийски градски съд е образувано по въззивни жалби на М. Г. И. /в лично качество и като наследник на починалата в хода на процеса Люцинка И. В./ и на „Банка ДСК“ АД против решение № 15639 от 28.09.2023 г., постановено по гр. д. № 47422/2021 г. на Софийски районен съд. С въззивната жалба на М. И. е обжалвана частта от първоинстанционното решение, с която по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове е признато за установено по отношение на М. Г. И. и Люцинка И. В., че „Банка ДСК“ ЕАД има вземане към ответниците в качеството им на солидарни длъжници за сумите 8 762.09 лв. - незаплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 06.07.2007 г. и сключен към него анекс от 26.10.2009 г., 897.89 лв. - възнаградителна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 12.12.2011 г., и 35 лв. - незаплатени такси за управление, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 13.12.2011 г., до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. Въззивната жалба на „Банка ДСК“ АД е насочена против частта от първоинстанционното решение, с която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск е отхвърлен по отношение на вземането за главница за разликата над сумата 8 672.09 лв. до сумата 10 348.91 лв. и на вземането за възнаградителна лихва за разликата над сумата 897.89 лв. до сумата 1 861.39 лв. С обжалваното с касационната жалба решение Софийски градски съд е отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът за съществуване на вземането за главница е отхвърлен за разликата над сумата 8 762.09 лв. до сумата 9 846.79 лв. и е признал за установено, че М. Г. И. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД в лично качество и като правоприемник на починалия в хода на процеса солидарен длъжник Люцинка И. В. главница по договора от 06.07.2007 г. в размер на разликата над сумата 8 762.09 лв. до сумата 9 846.79 лв., ведно със законната лихва от 13.12.2011 г. до окончателното плащане, като е потвърдил решението в частта за отхвърляне на иска за главница - до сумата 10 348.91 лв., и за лихвите - за разликата над признатите за дължими 897.89 лв. Във въззивното производство е констатирано, че ответницата Люцинка В. е починала след приключване на устните състезания пред първата инстанция и е заместена в процеса от наследника си по закон М. И. (дъщеря), а другият наследник по закон - Е. З. (дъщеря), е извършил отказ от наследство. При постановяване на решението въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Между „Банка ДСК“ АД и Люцинка И. В. е сключен договор за кредит за текущо потребление от 06.07.2007 г., по силата на който банката - ищец е предоставила на Люцинка В. кредит за потребителски нужди в размер 11 000 лв. с краен срок за погасяване 06.07.2007 г. и уговорка за заплащане на лихва при годишен лихвен процент 8.95 %, формиран от базов лихвен процент, определян периодично от банката (4.69 % към момента на сключване на договора), и надбавка (4.26 % към датата на сключване на договора), с годишен процент на разходите 10 %. С анекс от 26.10.2009 г. страните по договора са уговорили нов краен срок за погасяване на кредита - 26.09.2019 г., и нов размер на лихвата - 14.95 %, при годишен процент на разходите 16.48 %. Кредитът е обезпечен с поръчителство от страна на ответницата М. И. Г., която се е съгласила да отговаря за задълженията на кредитополучателя, сключвайки договор за поръчителство от 06.07.2007 г. Ответниците са релевирали възражение за недействителност на договора за кредит на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) поради нарушение на разпоредбите на чл. 6, чл. 7, т. 4 - т. 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 ЗПК (отм.), което въззивният съд е преценил като неоснователно. Въз основа на съдържанието на договора съдът е направил извод, че са спазени изискванията на чл.7, т. 6 и т. 7 ЗПК (отм.) - договорът за кредит да сдържа годишен процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, както и условията, при които разходите могат да бъдат променяни. При формиране на този извод са съобразени и констатациите в заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото, че действителният размер на ГПР по договора е 9.98 % при посочени в съдържанието 10 %, а на ГПР по анекса - 16.47 % при посочени в съдържанието 16.48 %, като и в двата случая ГПР включва всички визирани в т.9.1 от приложимите към договора ОУ компоненти, в т. ч. главница, възнаградителни лихви и такси за управление. Въззивният съд е квалифицирал като неравноправна клаузата на т.3 от анекса към договора, с която страните са постигнали съгласие към размера на непогасената главница да бъде капитализирана просрочена възнаградителна лихва в размер на 502.12 лв. и главницата да се счита в размер на 10 348.91 лв. Прибавянето на лихвите към главницата, според въззивния съд, съставлява анатоцизъм и поради противоречие с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД по отношение на клаузата на т. 3 следва да се приложи чл. 26, ал. 4 ЗЗД. След намаляване на общия размер на главницата към датата на сключване на анекса - 10 348.19 лв., с прибавената по силата на нищожната клауза лихва съдът е приел, че дължимата непогасена главница по кредита възлиза на 9 846.79 лв. Въз основа на заключението на съдебносчетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено, че последното плащане по договора преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК е извършено на 28.04.2011 г. Като е взел предвид разясненията в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно предпоставките за предсрочна изискуемост на вземане по договор за кредит, въззивният съд се е произнесъл, че тъй като ищецът не е представил доказателства, че е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на погасителни вноски, предсрочната изискуемост не е настъпила, поради което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК би следвало да се уважи само за падежиралите до приключване на съдебното дирене неплатени погасителни вноски - т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017 по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно съдът е отчел изтеклия в хода на процеса, преди приключване на съдебното дирене във въззивното производство, краен срок за издължаване на кредита - 26.09.2019 г., и с оглед на това е приел, че непогасеният остатък от главницата се дължи в пълния установен размер от 9 846.79 лв. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че клаузите на чл. 8.1 и чл. 9.3 от общите условия към договора за кредит, които предвиждат възможност банката да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на базовия лихвен процент, са нищожни като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата на страните. Изложил е съображения, че в клаузите не е посочен ясно механизъм за промяна на възнаградителната лихва, а е предвидена единствено възможността за увеличаване на лихвата при изменения на пазарните условия, отразяващи се на базовия лихвен процент, без възможност същата да бъде намалена. В съответствие с така направения извод въззивният съд е приел, че размерът на лихвата следва да се изчисли съобразно първоначалните лихвени проценти, уговорени в договора - 8.95 %, респ. в анекса - 14.95 %, и е възприел заключението на съдебносчетоводната експертиза, че дължимата за исковия период лихва, без съобразяване на едностранното й увеличение от страна на банката за времето до сключване на анекса, възлиза на 897.89 лв. Приложимостта на първоначалния лихвен процент е мотивирана с преценката, че клаузите на договора и на анекса относно размера на годишната лихва са уговорени индивидуално от страните при сключване на договора, съответно на анекса, и не са неравноправни. За неоснователни са счетени възраженията на ответницата, че отговорността й като поръчител за задълженията на кредитополучателя е отпаднала поради прекратяване на поръчителството с изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и че вземанията на банката - ищец са погасени по давност. Предвид извода, че предсрочната изискуемост не е обявена по надлежен начин и не е настъпила, съдът е приел, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е изтекъл към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 13.12.211 г., в който момент се смята за предявен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. че с предявяване на иска е прекъснато течението на давността относно вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от ответницата - касатор основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. В представеното с касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита тези доводи и възражения за неоснователни и длъжен ли е той да ги обсъди съобразно събраните по делото доказателства; 2. Формалното посочване на размера на ГПР в договора за кредит достатъчен ли е, за да се приеме, че кредиторът е изпълнил задължението си по чл. 7, т. 6 ЗПК (отм.), в хипотезата, при която този посочен размер се установи, че не е правилен и е грешен от допуснатата ССчЕ, и при отрицателен отговор следва ли да се приеме, че недействителността на съществен елемент от императивното договорно съдържание на договорите за потребителски кредит, в частност това по чл. 7, т. 6 ЗПК (отм.), обуславя недействителност на договора за кредит в цялост по чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.); 3. Наличието на клауза в общите условия към договора за кредит, в която са посочени условията, при които разходите по кредита могат да бъдат променяни, обуславя ли извод, че кредиторът е изпълнил задължението си по чл. 7, т. 7 ЗПК (отм.), в хипотезата, при която е прогласена за нищожна поради неравноправния си характер, и при отрицателен отговор, то следва ли да се приеме, че е налице недействителност на съществен елемент от императивното договорно съдържание на договорите за потребителски кредит, в частност това по чл. 7, т. 7 ЗПК (отм.), и обуславя ли недействителност на договора по кредит в цялост по чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.); 4. Нищожен ли е анекс за предоговаряне на кредит поради преструктурирането му, ако задълженията на кредитополучателя и дължимата сума са определени въз основа на неравноправи клаузи на първоначалния договор, и чия е доказателствената тежест за доказване, че клаузите по анекса са индивидуално, респ. неиндивидуално договорени, при постъпило от кредитополучателя възражение, че клаузите не са индивидуално договорени и при формирането им не е могъл да влияе и да взема становище; 5. Преструктурирането на кредита чрез подписване на анекс към първоначалния договор предпоставя ли автоматично извод, че оспорените като неравноправни по смисъла на чл.143 ал.1 ЗЗП клаузи в анекса се приемат за индивидуално договорени, и чия е доказателствената тежест, при своевременно направено от кредитополучателя възражение, че клаузите в него не са индивидуално договорени; 6. Приетата в анекса клауза по т. 3 за нищожна поради противоречието й със закона на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, определяща размера на главницата по него, формирането на което не е ясно, обуславя ли извод за нищожност на този анекс в цялост; 7. Приетата в анекса клауза по т. 3, определяща размера на главницата по него за нищожна, поради противоречието й със закона на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД. във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, води ли до нищожност на обусловените от нея клаузи на анекса относно приетия нов погасителен план и за увеличение на възнаградителната лихва на 14,95 %; 8. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост; 9. Какъв е порокът и подлежи ли на отмяна обжалваното пред Върховния касационен съд въззивно решение в обжалваната му част, в което въззивният съд, без посочване на мотиви е приел, че дадената правна квалификация на иска от първоинстанционния съд е неправилна, в резултат на което я е променил в хипотеза, при която дадената от него е толкова неправилна, видно от диспозитива на решението; 10. Размерът на капитализираната лихва следва да се приспадне от начислената оставаща главница за връщане към датата на анекса, формирана при запазването на първоначалния лихвен процент по договора за кредит и без да се вземе предвид установените, съгласно приетите от съда за нищожни, поради неравноправния си характер, клаузи за изменения на лихвения процент до датата на анекса, или следва да се приспадне от претендирания от кредитора за връщане размер на главницата в исковото производство, формирането на който е съобразен с измененията на лихвения процент, въз основа на приетите от съда за нищожни, поради неравноправния си характер клаузи; 11. При изрично направено от ответника по иска признание на твърдян от ищеца в първоинстанционното производство факт за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, то следва ли съдът да го преценява съобразно правилото на чл. 175 ГПК с оглед на всички обстоятелство по делото и да го обяви за ненуждаещ се от доказване“. Приложното поле на касационното обжалване по отношение на посочените въпроси е обосновано с твърдения, че част от въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВС и ВКС и с практика на ВКС в изброени решения по чл. 290 ГПК - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а друга част са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В съобразителната част на тълкувателното решение (т. 1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК допълнителни предпоставки. Първият въпрос от изложението е релевантен, доколкото изпълнението на задължението на въззивния съд да обсъди в пълнота фактите и доказателствата по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните е от значение за ефективното упражняване на правото на защита на всяка от страните по делото и за правилността на въззивното решение. Въпреки значимостта на въпроса, касационно обжалване по повод на него не следва да се допуска, тъй като не е налице специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна предпоставка - разрешаване на въпроса в противоречие с посочената в изложението задължителна съдебна практика и практика на ВКС. За да постанови решението си, въззивният съд е обсъдил всички доказателства, относими към спорните във въззивното производство правнорелевантни факти, и след съвкупна преценка на същите е формирал изводите си за съществуване на установяваното с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК парично вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в приетия за доказан размер. Въззивният съд е разгледал оплакванията, доводите и възраженията във въззивната жалба на ответницата - сега касатор, и е изложил съображения за тяхната неоснователност. Доводите в изложението, че съдът не е изложил изрични мотиви по възражението за недействителност на договора за кредит на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), а е приел, че договорът е действителен единствено въз основа на формалното посочване в съдържанието му на размера на ГПР, отразява несъгласието на касаторката с преценката на въззивния съд за неоснователност на възражението, а нейната правилност не може да бъде предмет на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК. В мотивите към обжалваното решение са изложени правни съображения в подкрепа на извода за нищожност на клаузата на чл. 3 от анекса към договора за кредит, с която е извършено капитализиране на просрочени възнаградителни лихви към остатъчната главница, като е отречено настъпването на уговорените с нищожната клауза последици. Обстоятелството, че въззивният съд не е възприел тезата на касаторката, че признатата за нищожна клауза е съществен елемент от съдържанието на анекса и без нея анексът „не може да съществува самостоятелно“, не е равнозначно на липса на произнасяне по защитни доводи и възражения на страната, както неоснователно се поддържа при обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Преценени във връзка с указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите по т. 2 - т. 7 не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Във въпросите се съдържат поддържаните пред инстанциите по същество и в касационната жалба доводи, с които ответницата - касатор е аргументирала защитата си срещу иска и конкретно тезата за несъществуване на установяваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК парично вземане поради недействителност/нищожност на договора за кредит и на анекса, както и на отделни договорни клаузи, отнасящи се до възнаградителната лихва по кредита и до ГПР (размер, условия за неговата промяна и др.). По начина, по който са зададени, въпросите целят проверка на правилността на изводите, формирани от въззивния съд след преценка на съдържанието на договора/анекса и на обективираните в тях спорни клаузи, а това е достатъчно, за да се отрече характеристиката им на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното следва да се отбележи, че част от въпросите не кореспондират с мотивите към обжалваното решение и не отразяват коректно решаващите изводи на въззивния съд. При произнасяне по възражението за недействителност на договора за кредит на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) въззивният съд не е приел, че формалното посочване на размера на ГПР е достатъчно, за да се счетат за изпълнени произтичащите от чл. 7, т. 6 и т. 7 ЗПК (отм.) задължения на банката - кредитор за достатъчна индивидуализация на елементите, формиращи ГПР, и за яснота на условията за промяна на ГПР. Въззивният съд е отразил в мотивите към решението си, че е извършил преценка на съдържанието на договора и в резултат на нея е достигнал до извод, че в него са посочени както всички елементи, които формират ГПР, в т. ч. годишният лихвен процент по кредита, така и условията, при които разходите по кредита могат да бъдат променяни. Въпросите по т. 2 и т. 6 от изложението са подвеждащи, тъй като въззивният съд не е приемал за установено от заключението на съдебносчетоводната експертиза, че посоченият в договора размер на ГПР „не е правилен и е грешен“, и не е формирал извод, че установената нищожност на клаузата на чл. 3 от анекса към договора за кредит препятства определянето на точния размер на остатъчната главница по кредита. В зависимост от изводите за нищожност на клаузата на чл. 3 от анекса, отразяваща капитализирането на лихви към непогасената главница, и на договорните клаузи, предвиждащи право за банката да променя едностранно размера на лихвата по кредита, съдът се е произнесъл, че ответницата дължи непогасената главница по кредита, изчислена без прибавяне (капитализиране) на просрочени към датата на сключване на анекса лихви, и възнаградителна лихва, изчислена съобразно уговорения при сключване на договора, съответно на анекса, годишен лихвен процент. Изводът на въззивния съд, че клаузите в договора и в анекса относно размера и начина на формиране на лихвата по кредита са индивидуално уговорени, е направен въз основа на съдържанието на договора/анекса, а несъгласието с тях, изразено чрез формулировката на въпросите по т. 4 и т. 5, не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Несъответствието на въпросите по т. 2 - т. 7 с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не следва да се обсъжда цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВКС, с която е аргументирана допълнителната предпоставка по т. 1 на чл.280, ал.1 ГПК, както и доводите на касатора относно значението на част от въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Общото основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и по отношение на формулирания в т. 8 въпрос, който е поставен хипотетично и не съответства на конкретен решаващ извод на въззивния съд, обусловил изхода по делото. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е развил общи съждения относно приложението на института на погасителната давност към правоотношения, възникнали от договор за банков кредит, но не се е произнасял от кой момент е започнала да тече погасителната давност по отношение на установяваните с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вземания за непогасена главница и за възнаградителни лихви по конкретния договор за кредит. Произнасянето по възражението за погасителна давност се изчерпва с констатацията, че течението на давностния срок е прекъснато на 13.12.2011 г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и към която дата се смята за предявен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което задължението на длъжника не е погасено по давност. За разлика от лаконичното произнасяне по възражението за погасителна давност, въззивният съд е изложил подробни съображения по възражението на ответницата за погасяване на отговорността й като поръчител поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В зависимост от извода, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем до датата на предявяване на иска, а изискуемостта на целия дълг е настъпила в хода на процеса с изтичане на уговорения краен срок за погасяване на задълженията на кредитополучателя (26.09.2019 г.), съдът е приел, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е изтекъл. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителната практика, формирана с Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС, в която е възприето разрешението, че когато е уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от момента, в който целият дълг става изискуем, включително и в хипотезата на предсрочна изискуемост. Въпросът по т. 9 не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Становището на ответницата - касатор, че възприетата от въззивната инстанция правна квалификация на иска е неправилна, е без значение за преценката на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Формулираният в т. 10 въпрос също не притежава характеристиките на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касае обосноваността на изводите на въззивния съд относно размера на непогасените задължения за главница и за възнаградителна лихва по кредита, за които е уважен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК. В стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд по съществото на спора са обосновани (и законосъобразни), поради което дори въззивният съд да не е формирал вътрешното си убеждение при спазване на правилата на формалната логика, опита и научното знание - в каквато насока е зададеният въпрос, това не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Последният въпрос от изложението не е обсъждан в обжалваното решение и въззивният съд не е формирал решаващи изводи по повод на него. След преценка на доказателствата и установяване на конкретни факти от значение за предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост, изяснени в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е достигнал до извод, че кредиторът - ищец не е упражнил надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което предсрочната изискуемост не е настъпила. При извършване на преценката дали кредитът е станал предсрочно изискуем въззивният съд не е констатирал наличие на признание от страна на солидарните длъжници за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, с оглед на което въпросът за приложението на разпоредбата на чл. 175 ГПК е зададен неуместно, посочената във връзка с него практика на ВКС относно доказателственото значение на признанието на неизгоден за страната факт (чл. 175 ГПК) е неотносима към разрешения с обжалваното решение правен спор. Във връзка с поставения въпрос следва да се съобрази и това, че предсрочната изискуемост не представлява факт, който може да бъде обект на признание и да попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 175 ГПК. Изводът на съда за настъпване или ненастъпване на предсрочна изискуемост предполага установяване на конкретни факти, относими към изяснените в т. 18 от цитираното тълкувателно решение обективни и субективни предпоставки, и не може да почива на признание от страна на длъжника (извън признанието, че изявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до него). По изложените съображения решението по в. гр. д. № 13534/2023 г. на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се свързва с особено тежък порок на въззивното решение, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към решението. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или решаващите изводи на въззивния съд да са формирани в грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на логическите правила, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния случай очевидната неправилност на въззивното решение е аргументирана с доводи за неправилност на изводите, с които въззивният съд е мотивирал преценката си за неоснователност на възраженията за недействителност на договора за кредит на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) и за нищожност на анекса към договора, обусловена от нищожност на отделна клауза в съдържанието му - чл.3, както и с доводи срещу извода на въззивния съд за размера на непогасения остатък от главницата по кредита след приспадане на капитализираната в нарушение на чл. 10, ал. 3 ЗЗД възнаградителна лихва и след отчитане на неравноправния характер на договорните клаузи, предвиждащи възможност за едностранно изменение на лихвата от банката - кредитор. Поддържаните доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не насочват към уредената в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК квалифицирана форма на неправилност. Въз основа на мотивите към решението настоящият състав на ВКС не констатира нито явна необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд, нито видимо тежки нарушения на материалния и процесуалния закон при разглеждане на делото и разрешаване на спора, поради което не намира за необходимо да допуска решението до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 150 лв. - юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение