Определение № 5709 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3275/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 63 от 10.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 60/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, е: 1/ отменено решение № 249 от 23.08.2024 г., постановено по гр. д. № 224/2024 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в частите, с които Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Б. Е., на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно задържане за 72 часа, постановено във връзка с водено срещу него наказателно производство по ДП № 327зм 123/2017 г. на ОД на МВР – РУ Р., както и на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконното обвинение по посоченото наказателно производство, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 15.04.2021 г. до окончателното им изплащане, вместо което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Б. Е. сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконното обвинение по посоченото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.04.2021 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до 21 000 лева; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Б. Е. против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата над 21 000 лева до 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от незаконно воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от 15.04.2021 г. до окончателното изплащане; 3/ оставена без уважение частна жалба вх. № 16875/19.12.2024 г., подадена от М. Б. Е., против определение № 1206/03.12.2024, постановено по първоинстанционното дело по реда на чл. 248 ГПК. Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъдения размер от 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от общо 41 000 лева, както и в частта (имаща характер на определение), с която е оставена без уважение частната жалба на ищеца, е подадена касационна жалба с вх. № 4260/20.05.2025 г. от ищеца по делото М. Б. Е., чрез адв. М. Р.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Следва ли въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, да съобрази с обвинението, за което е бил привлечен ищецът и да се обоснове какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“; 2/ „Следва ли да се отчете обвинение в причиняване на смърт на родител за обичайно наказателно преследване, водещо до обичайни вреди от незаконно воденото против ищеца наказателно производство?“; 3/ „Следва ли при обсъждане продължителността на воденото наказателно преследване да бъдат обсъдени и взети предвид всички обстоятелства, довели до това и следва ли да се отчете при определяне на обезщетението причината за продължителността на съдебния процес, вината на прокуратурата за многократно връщане на производството на етап досъдебно производство за отстраняване на съществени нарушения, допуснати от обвинението?“; 4/ „Подлежат ли на самостоятелно обезщетяване причинените неимуществени вреди вследствие на задържане под стража за срок от 72 часа по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ в случай на отклоняване на искането за вземане на постоянна мярка за неотклонение от компетентния съд?“. Сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК по тълк. д. № 1/2013 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК по тълк. д. № 1/2000 г., ТР № 3/2005 г. на ОСГК, решение № 149 от 13.03.2025 г. по гр. д. № 935/2024 г. на IV г.о., решение № 180 от 25.03.2025 г. по гр. д. № 580/2024 г. на III г.о., решение № 249 от 08.05.2025 г. по гр. д. № 2658/2024 г. на IV г.о., решение № 50094 от 18.01.2024 г. по гр. д. № 3307/2022 г. на III г.о. и решение № 90 от 13.02.2025 г. по гр. д. № 1818/2024 г. на IV г.о. Ответникът Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 3832/07.05.2025 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор П.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд неправилно е определил размера на обезщетението, като присъдената сума в размер 10000лв. надвишава достатъчния и справедлив размер. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което да се намали размера на присъденото обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК правния въпрос „за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението“, като твърди противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. Ответникът М. Б. Е. в писмен отговор, подаден чрез адв. М. Р., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. Касационната жалба на М. Б. Е. срещу въззивното решение в частта, имаща характер на въззивно определение, е по естеството си частна касационна жалба, подадена от надлежна страна, в срок и срещу определение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 във връзка с чл.288 ГПК, и е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 06.05.2017 г. М. Б. Е. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1-во от НК, вр. с чл. 115 от НК за умишлено умъртвяване на своята майка, като с прокурорско постановление от същата дата, ищецът е бил задържан за срок от 72 часа с оглед осигуряването му за явяване в производство пред съда във връзка с искане по реда на чл. 64, ал. 1 от НК; че с определение от 09.05.2017 г., влязло в сила на 13.05.2017 г., постановено по ч. н. д. № 243/2017 г. на Окръжен съд – Стара Загора, е оставено без уважение искането за вземане на мярка за неотклонение по отношение на Е.; че на 22.08.2017 г. на ищеца е повдигнато ново обвинение за извършено престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК за причиняване по непредпазливост на смъртта на своята майка, като му е била взета мярка за неотклонение „подписка“; че с обвинителен акт от 29.09.2017 г. Е. е бил предаден на съд за извършено престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК, като производството по образуваното дело е било прекратено, а делото върнато на прокурора; съдебният акт е бил протестиран, като с определение на Окръжен съд – Стара Загора, протестираното прекратително определение, постановено от Районен съд - Раднево, е било потвърдено; че с последващ обвинителен акт от 14.02.2018 г. Е. отново е предаден на съд за извършено престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК, по който е било образувано НОХД. № 43/2018 г. по описа на Районен съд – Раднево; че с присъда № 9/28.05.2018 г. ищецът е признат за виновен, която присъда с решение от 09.10.2018 г. е била отменена и делото върнато на съда за ново разглеждане от друг състав, като при новото разглеждане делото е било прекратено и върнато на прокурора за отстраняване на съществено процесуално нарушение; че с обвинителен акт от 10.12.2018 г. Е. за трети път бил предаден на съд за извършено престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК, като с присъда № 1/21.02.2019 г. същият е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение, който съдебен акт е бил потвърден с окончателно решение № 108/15.07.2019 г. При горната фактическа обстановка въззивният състав е приел от правна страна на първо място, че споделя възраженията на ответника досежно поддържаната като самостоятелна претенция на ищеца за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от 72 часовото задържане под стража. Изложил е съображения, че задържането по чл. 64, ал. 2 от НПК има за цел да обезпечи явяването на лицето, против което е повдигнато обвинение в извършване на престъпление, пред съда с оглед вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като постановлението, с което то е наложено, подлежи на обжалване. Констатирал е, че в случая задържането на ищеца не е било обжалвано, а с определението на Окръжен съд – Стара Загора е оставено без уважение искането на прокурора за вземане на мярка за неотклонение по отношение на Е.. Приел е, че горният резултат по никакъв начин не рефлектира върху законността/незаконността на постановлението за задържане на ищеца за 72 часа и не го прави лишено от основание, както неправилно е приела първата инстанция, и доколкото 72 часовото задържане не е отменено, то това задържане не може само по себе си да послужи като основание за ангажиране отговорността на държавата в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. Предвид изложеното, решаващият състав е обосновал извод, че незаконността на задържането произтича косвено от крайния резултат на наказателното производство спрямо ищеца, приключило с оправдателна присъда, поради което и съобразно разясненията, дадени в т. 13 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, искът за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно воденото наказателно производство обхваща и претенцията, касаеща задържането на ищеца под стража и съответно обезщетението за претърпени неимуществени вреди от първото обема и тези от задържането под стража. По отношение на претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил събраните по делото доказателства – свидетелски показания и заключение на СПЕ. От показанията на свидетелката Г., кмет на [населено място], където живее ищецът, е установил, че след обвинението последният станал още по-малко общителен, затворил се, малкото приятели се отдръпнали, живеел сам, никой не го посещавал, обществото също го отблъснало, като някои от съселяните били склонни да вярват, че е убил майка си, но по-голямата част не вярвали. От заключението на съдебно-психологическата е изложил, че след привличането на ищеца като обвиняем е настъпила промяна в неговото психично състояние и цялостното му личностово и социално функциониране, предизвикала тревожност, безпокойство, безсъние, социална изолация, чувство на унижение, срам и болка. Констатирал е, че според вещото лице настъпилата промяна се дължи на негативните емоционални преживявания, свързани с воденото срещу ищеца наказателно производство и предприети мерки на процесуална принуда. С оглед изложеното въззивната инстанция е намерила, че несъмнено ищецът е понесъл т. нар. обичайни вреди от незаконно воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, като стрес, срам, страх от осъждане, тревожност, накърнено достойнство, уронен авторитет и добро име, социална изолация, накърнено чувство за справедливост и пр. Приела е за установено, че макар и ищецът да е водел по принцип затворен живот, все пак е имал социално функциониране, но поради предприетото наказателно преследване и естеството на обвинението – убийство на собствената си майка, същият бил отблъснат от обществото и приятелите, като загубил и препитанието си като работник в строителството, тъй като вече не го търсели. От друга страна обаче, не е установила твърдяното в исковата молба влошено здравословно състояние на ищеца, както и тежко емоционално преживяване, свързано с невъзможността поради 72 часовото му задържане да присъства на погребението на майка си. При определяне на справедливия размер на обезщетението второинстанционният съд е съобразил още продължителността на производство от около две години и три месеца (приемайки че срокът е разумен предвид проведените досъдебна и съдебна фази на производството); тежестта на обвинението, което е било за тежко умишлено престъпление, но впоследствие преквалифицирано като такова по непредпазливост, както и взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка“. При тези съображения е намерил, че обезщетение в размер на 10 000 лв. е адекватно такова за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконно воденото против него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, в което обезщетение е включил и обезщетение за незаконното 72 часово задържане на ищеца. Приел е, че предявеният иск следва да бъде уважен в този размер, поради което решението в частта, в която ответникът е осъден да заплати на Е. обезщетение в размер на 1 000 лв. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на Е. обезщетение в размер на 20 000 лв. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно воденото против ищеца наказателно производство да бъде уважен до размер на 10 000 лв., а за горницата до 21 000 лв. да бъде отхвърлен. Застъпил е и становището, че решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Е. против Прокуратурата иск за разликата над 21 000 лв. до 40 000 лв. се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено. По отношение на частната жалба на ищеца против определение № 1206/03.12.2024 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, въззивният състав е посочил, че и при първоинстанционното разглеждане на делото, представеният договор за правна защита и съдействие не доказва реално направени от ищеца разноски по заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Констатирал е, че такива разноски обаче са присъдени, макар и в редуциран размер, който размер, предвид липсата на доказателства такива разноски въобще да са сторени от ищеца, е приел, че липсва основание да бъде коригиран в посока на неговото завишаване. Предвид изложеното, съдът е намерил искането за изменение на решението в частта на разноските за неоснователно и е приел, че като такова правилно е оставено без уважение с определението по чл. 248 ГПК. По касационната жалба на М. Б. Е. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставените от касатора в изложението първи, втори и трети въпрос са привързани към оплакванията му, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, намалявайки същото. По тези правни въпроси, които обобщено се свеждат до въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД, е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика,както и в каузална такава, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касатора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за по-нисък размер от първоначално определения такъв от първостепенния съд. Въззивният състав е взел предвид продължителността на производството от около две години и три месеца; тежестта на обвинението, което е било за тежко умишлено престъпление, впоследствие преквалифицирано като такова по непредпазливост; взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка“; обстоятелството, че предвид наказателното преследване и естеството на обвинението – убийство на собствената си майка, ищецът е бил отблъснат от обществото и приятелите, като загубил и препитанието си. От друга страна е отчел, че по делото не се установява влошено здравословно състояние в резултат на незаконно воденото против него наказателно производство, нито твърдяното от ищеца тежко емоционално преживяване поради невъзможността да присъства на погребението на майка си. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Повдигнатият от касатора в изложението четвърти въпрос, относно възможността за самостоятелно обезщетяване по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ на причинените неимуществени вреди, вследствие на задържане под стража, е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не са налице поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В решение № 95 от 08.04.2011 г. по гр. дело № 849/2010 г. на ІІІ г. о. на ВКС е посочено, че съгласно чл. 64 НПК прокурорът, след като повдигне обвинение, при необходимост, може да постанови задържане до 72 часа за довеждане на обвиняемия пред съда, който единствен е компетентен в досъдебното производство да вземе мярка за неотклонение „задържане под стража“. Разяснено е, че и в трите случая на задържане – до 24 часа от полицейски орган на лице, до 72 часа от прокурор на обвиняем и когато съдът налага мярка за неотклонение „задържане под стража“ – осъществяваната принуда спрямо задържаното лице е идентична, тъй като със задържането лицето се поставя в принудителна изолация от неговите близки и обществото, налага му се определен режим на поведение и се ограничават гарантирани му от Конституцията права – например на лична свобода и неприкосновеност, на личен живот, на придвижване, на свобода и тайна на кореспонденцията. Затова в случаите, когато лицето е оправдано, причинените му в резултат на незаконното задържане под стража неимуществени вреди, подлежат на обезщетяване. Прието е, че следващият се за тези вреди размер на обезщетение се включва в общия размер на дължимото такова, съгласно разясненията в т. 13 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК. По реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ държавата самостоятелно отговаря за вреди само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, като в този случай е без значение по какъв начин се е развило досъдебното и съдебното производството. В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Съобразявайки изложеното в цитираната съдебна практика, е формирал решаващия си извод, че доколкото задържането на ищеца не е отменено, то същото не може само по себе си да послужи като основание за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, като искът за обезщетение на неимуществените вреди от незаконно воденото наказателно производство, по което ищецът е оправдан, обхваща и претенцията относно задържането му под стража. Предвид изложеното, не е налице поддържаното от касатора противоречиво разрешаване на правния въпрос. Наличието на установена практика на ВКС (включително и задължителна такава), на която въззивното решение не противоречи, изключва и наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно изложеното, атакуваното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъдения размер от 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер, не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на М. Б. Е.. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният в изложението въпрос се свежда до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. В случая, както бе посочено и по-горе в определението, не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по касационната жалба на Прокуратурата на Република България. По частната касационна жалба на М. Б. Е. срещу въззивното решение в частта, имаща характер на въззивно определение. В приложеното към жалбата изложение касаторът изобщо не е формулирал въпрос, касаещ произнасянето на въззивния съд по частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК. Въпрос относно тази обжалвана част на въззивното решение не може да бъде изведен и от пълния текст на изложението, при неговото съпоставяне с касационната жалба. Липсата на поставен от страната правен въпрос изключва допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. По горните съображения не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, имаща характер на определение. При този изход всяка страна понася разноските, които е сторила в касационното производство. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,