Определение № 50558 от 03.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2348/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ “Брани 2001-В. П.“, чрез пълномощника адв. Т. против решение № 655/16.06.2021 г. по т.д.№ 20201000502254/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 94/16.03.2020 г. по гр.д. № 305/2018г. на Пернишки окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Т. С. Т., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД след разваляне на договор за изработка, сключен на 05.07.2013 г., сумата от 33740,12 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в канцеларията на съда – 14.05.2018 г. и в частта на разноските. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Т. С. Т. в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на ПОС е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че страните по делото на 05.07.2013 г. в [населено място] са сключили договор с нотариална заверка на подписите за изработка, имащ за предмет извършване на СМР на две сгради. Касаторът е отправил оферта за СМР, като видно от копието на приложения протокол с подписа си е удостоверил периодичното получаване на парични суми, възлизащи сумарно на 81 000 лева. Обсъдил е заключенията на назначените в първата инстанция основна и допълнителна СТЕ относно количествата извършени и съответно неизвършени СМР по офертата, която е неразделна част от договора за изработка. САС е приел, че договорът за изработка е бил развален с връчването на исковата молба на ответника, по вина на последния. Счел е, че спорът се концентрира до наличието на основание за връщане на частта от предплатената от ищеца и получена от ответника парична сума, надхвърляща стойността на изпълнените СМР след развалянето на договора за изработка. Направил е извод, че ищецът е провел пълно и главно доказване на: - валидно възникнало каузално правоотношение– писмен договор за изработка по излъчена от изпълнителя оферта за вид, количества и стойност СМР; - даването, т.е. на прехвърлянето от патримониума на ищеца в патримониума на ответника на сума, в размер на 81 000 лв., като възнаграждение за СМР; - извършени по офертата СМР на стойност 44 521,06 лева и допълнително възложени на стойност 1 080 лева; - виновно неизпълнение на задълженията от ответника /изпълнител/ за част от уговорените СМР, подробно описани в офертата, представляваща неразделна част от договора и надлежно упражненото от възложителя потестативно право за разваляне на договора за неизпълнените СМР с връчването на исковата молба; - уговорените и недовършени от ответника СМР са били възложени и изпълнени впоследствие от друг изпълнител. С оглед на така установените по делото обстоятелства, въззивният съд е намерил предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, имащ за предмет заплащане /връщане/ на разликата между предплатено възнаграждение по договора за изработка и стойността на уговорените и извършени СМР, за частично основателен – до размер на сумата от 33 740,12 лева. Доводите на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила не са били споделени от въззивния съд. Приел е, че доказателствата по делото обосновават извод за виновно частично неизпълнение от страна на ответника на пълния обем /вид и количество/ СМР, които се е задължил да изпълни и изоставянето на обектите, в който е следвало да извършат тези работи. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следния правен въпрос: Необсъждането на доводите и твърденията, посочени в писмената защита, въззивната жалба и съдебно заседание на 19.03.2021г., просто нарушение на съдопроизводствените правила ли са, или съдът, противно на закона е решил, че посоченото в отговора преклудира всякакви по-нататъшни обсъждания и преценки на всички факти и обстоятелства по делото? Касаторът не сочи допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът е този, който е длъжен да посочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, т.е. който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. В случая така поставеният от касатора въпрос налага проверка на направените от него защитни доводи в отговора на исковата молба, въззивната жалба и в заседанието пред въззивния съд, за да се прецени дали е преклудирано оспорването му, че не е получил сумата от 81 000 лв., т.е. касае се за обсъждане по съществото на спора, която дейност не е в правомощията на ВКС във фазата по чл.288 ГПК. Освен това не е наведено никакво допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се има предвид и посоченото в т.4 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. В създадената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика – решение № 27/16.04.2014г. по т.д. № 1893/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 67/06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. е прието, че разпоредбата на чл. 133 ГПК не следва да се тълкува и прилага буквално в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК лишава изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца фактически твърдения, респ. да изрази становище по иска, тъй като такова тълкуване несъмнено води до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника и до създаване на недопустима процесуална привилегия за ищеца, който само поради липсата на своевременно направено от ответника оспорване на иска ще бъде освободен от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и от задължението да установи фактите, на които основава исковата си претенция. Прието е, че параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК и че неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. При липса на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които са попречили на въззивника да заяви възраженията си пред първата инстанция, е недопустимо за първи път във въззивната жалба страната да релевира правопогасяващи възражения/ решение № 116/19.09.2017 г. по т.д. № 615/2016г. на ВКС, II т.о./ Следователно при липса на оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с чл.146 ГПК / каквито твърдения не се навеждат от касатора с правния въпрос/ изводът на САС, че неоспорването на факта на плащане на сумата от възложителя в отговора на исковата молба и неоспорването на представените за това доказателства преклудира възможността ответникът по иска да направи възражения в тази насока по-късно – с писмената си защита, въззивната жалба и пр., не се явява в противоречие с цитирната практика на ВКС. Още повече, че в разглеждания случай аргументът за липса на оспорване не е единствен, а е било направено обсъждане на писмените доказателства, въз основа на които въззивната инстанция е приела за доказано плащането на спорната сума. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на САС. В полза на ответника по касационната жалба се дължат направените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 550лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо ТО