Определение № 1613 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3844/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 83 от 05.05.2023 г. по в.гр. д. № 372/2022 г. на АС – Велико Търново, с което искът по чл. 557, ал.1, т. 1 КЗ е частично уважен. Жалбоподателят - М. М. М.,чрез процесуалния си представител поддържа, че са налице основания за допускане на касационното обжалване и залага съображения за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в поради грубо противоречие с материалния закон. Ответникът в производството- Гаранционен фонд, гр. София, чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният от ищцата М. М. М., иск срещу ответника Гаранционен фонд, с правно основание чл.557, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 558, ал. 5 от КЗ, за разликата над 108 000 лева до присъдените 150 000 лева, или за сумата 42 000 /четиридесет и две хиляди/лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, вследствие смъртта на сина й П. А. М. в резултат на ПТП с дата 09.10.2019 г., причинено от водач на неидентифициран лек автомобил, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.06.2021г.Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за разликата до пълния му размер от 200 000лева. Съдът е приел за установено от представения с исковата молба препис от констативен протокол за ПТП с пострадали № 733-260/ 10.10.2019 г. е, че извършителят е неизвестен, като пострадал при ПТП на 09.10.2019 г., на кръгово кръстовище между [улица]и [улица]в [населено място], е П. А. М. – [дата на раждане] От представения препис – извлечение от акт за смърт съдът е установил, че пострадалият П. А. М. е починал на 13.10.2019 г., като в графата „семейно положение“ е отбелязано, че е женен, а от представено удостоверение за съпруга и родствени връзки, е констатирано, че починалият П. А. М. е син на ищцата М. М. М.. Констатирано е, че по досъдебното производство няма привлечено към наказателна отговорност обвиняемо лице и ДП е спряно до установяване извършителя на престъплението, както и че ищцата е подала до ответника писмена застрахователна претенция, с вх. № 24-01-129/ 04.03.2021 г., като по делото липсват данни за изплатено й застрахователно обезщетение. С оглед изясняване на въпросите относно механизма на ПТП, наличието на съпричиняване от страна на пострадалия и причините за астъпилата му смърт, съдът е допуснал извършването на комплексна съдебно – медицинска и авто – техническа експертиза /КСМАТЕ/. От заключението на КСМАТЕ, което не е било оспорено от страните и което въззивният съд е кредитирал, като обективно и безпристрастно, е установено, че на 09.10.2019 г., около 22,00 часа, в [населено място], на кръгово кръстовище между [улица]и [улица], неизвестен лек автомобил е ударил пешеходеца П. А. М., който е пресичал не на пешеходна пътека, в дясната му страна, със скорост около 35-37 км/ час при удара, след което е продължил в посока Кооперативния пазар. При удара пострадалият е получил травматични увреждания, несъвместими с живота, които могат да бъдат получени при ПТП на 09.10.2019 г., вследствие на което е починал на 13.10.2019 г. При тези доказателства въззивният съд е приел, че е налице виновно и противоправно деяние от страна на неизвестния водач на неидентифицирания лек автомобил, който е навлязъл с висока скорост в кръговото кръстовище и е блъснал пресичащия го П. А. М., в резултат на което впоследствие е настъпила смъртта на пострадалия, т.е. налице е състава на деликтната отговорност, наличието на която е предпоставка за изплащане обезщетение за неимуществени вреди. Прието е, че ищцата, като майка на пострадалия П. А. М. е материално-правно легитимирана да претендира обезщетение от смъртта на сина си. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите поради липсата на противоречия в тях и е приел, че между ищцата и пострадалият й син е съществувала силна връзка на обич и привързаност, като след злоролуката и смъртта на сина си П., ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, които според свидетелката М., с която ищцата живее, не са били превъзмогнати и към настоящия момент. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП –09.10.2019 г., намираща отражение в нивата на застрахователно обезщетение/лимити на отговорност/, които към този момент са 10 420 000 лева за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица, както и съдебната практика в тази насока. Въззивният съд е счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи на сумата 180 000 лева. Съдът е приел, че основна вина за ПТП, според въззивния съд, е на водача на лекия автомобил, който е навлязъл с висока скорост в кръговото кръстовище, имал е видимост, с оглед на наличието на осветление и въпреки това е ударил пешеходеца, след което не е спрял и е избягал от местопроизшествието, но е съпричинил резултата и пострадалия,който е пресичал не на установеното за това място.Според въззивният съд процентното съотношение е 60% по отношение на водача на лекия автомобил и 40% по отношение на пострадалия, вследствие на което определеното обезщетение в размер на 180 000 лева следва да се намали с 40% съпричиняване от страна на пострадалия – на 108 000 лева, за която сума искът е основателен и го е уважил, а за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 200 000 лева искът е неоснователен и го е отхвърлил. Върху сумата от 108 000 лева съдът е приел, че следва да се присъди лихва за забава, считано от датата на подаване писмената застрахователна претенция –04.03.2021 г, но такова искане не е било направено в исковата молба, като искането в нея е за присъждане на лихва за забава, считано от 05.06.2021 г. –датата на изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ, което искане е било уважено от първостепенния съд. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е дадено разрешение на правни въпроси от значение за спора: може ли извода за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение предполага ли доказване по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.Твърди е, че въззивното решение е постановено в противоречие с казуалната практика на ВКС. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.Поставени за разглеждане въпрос касае приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и критериите за определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Същият е значим за делото, но по отношение на него също не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, II т. о. и други, съгласно които принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. Релевантен за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Изводът на съда за наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а този принос следва да бъде доказан по несъмнен начин от страната, която се позовава на него, чрез установяване на конкретни действия или бездействия на увредения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносното събитие и/или на вредите от него. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. В случая обжалваното решение е постановено в съответствие с приетото в практиката на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към направеното възражение за съпричиняване и не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото по делото е констатирано, че пострадалия с поведението си се е поставил в опасност като е пресякъл кръговото кръстовище на място, на което не е имало пешеходна пътека. Съобразяването от въззивния съд на постоянната практика на ВКС изключва възможността обжалваното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Така установената практика не е неправилна и не следва да се допуска касационно обжалване на оснавоние чл.280, ал.1,т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. На основание чл.78, ал.8 ГПК, вр.чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ жалбоподателката следва да заплати на ответника по жалба сумата 300 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът