Определение № 690 от 13.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Е. С.“ ЕООД, чрез адв. А. Д., срещу въззивно решение № 4363 от 04.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 5256/2025 г. по описа Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 3587 от 04.03.2025 г., постановено по гр. д. № 42785/2024 г. по описа на Софийски районен съд, „Е. С.“ ЕООД е осъдено да заплати на М. К. Г., сумата от 5 900 лева, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца за периода от 02.04.2024 г. до 27.05.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба 18.07.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, факти, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, както и да направи цялостна преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съобразявайки нормативните разпоредби и правилата на логическо мислене и длъжен ли е при спор относно фактите, в мотивите към решението, да обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не, и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 2338 от 05.08.2025 г. по т. д. № 811/2024 г. на I т.о., решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на IV г.о., Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о.; 2/ „Каква е правната природа на обезщетението по чл. 226, ал. 2 (отм.) КТ – обективна отговорност на работодателя или форма на непозволено увреждане? При присъждане на обезщетение по чл. 226, ал. 2 (отм.) КТ следва ли да се твърди и установи реална вреда за работника?“ – твърди се противоречие с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 05.04.2006 г. по т. д. № 4/2005 г. на ОСГТК на ВКС и с мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 02.12.2019 г. по тълк. д. № 1/2019 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът развива и доводи за недопустимост на обжалваното решение, като поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност. Ответникът по жалбата М. К. Г., чрез адв. П. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че М. К. Г. е предявил срещу „Е. С.“ ЕООД иск с правно основание чл.226, ал.2, вр. ал.3 КТ за осъждане на ответното дружество да му заплати сумата от 5900 лева обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за периода от 02.04.2024 г. до 27.05.2024 г. – датата на връщането й; че ищецът твърди да е работил в ответното дружество на длъжност „технически ръководител в строителството“, като трудовото му правоотношение било прекратено със заповед № 96/24.01.2024, поради съкращаване на щата; че трудовата книжка не се е намирала у работодателя, поради което същата не е оформяна надлежно при прекратяването на правоотношението; че на 01.04.2024 г. ищецът изпратил трудовата си книжка на работодателя, като сочи че същата е получена от последния на 02.04.2024 г.; че трудовата му книжка е върната на 27.05.2024 г. с което обосновава и правния си интерес от предявяване на настоящия иск; че съгласно твърденията на ответното дружество, ищецът не е претърпял претендираните вреди, като оспорва и техния размер. Счел е, че основателността на предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 2, във вр. с ал. 3 от КТ е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. съществувало между страните трудово правоотношение, което да е прекратено; 2. незаконно задържане на трудовата книжка; 3. началният и крайният момент на периода на задържането; 4. причинени имуществени вреди за работника или служителя от незаконното задържане на трудовата книжка. Посочил е, че вредите, които подлежат на обезщетяване са само имуществени, като нормативно установен е техният размер, а именно брутното трудово възнаграждение от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата на предаване на трудовата книжка от работодателя на работника или служителя. От доказателствата по делото е приел, че в случая трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 25.01.2024 г. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 350, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка данните, свързани със прекратяването и да я предаде незабавно на работника или служителя; че за да се освободи от последиците на забавата, работодателят следва да изрази готовност да престира изпълнение на задължението си по чл. 350, ал. 1 КТ като покани служителя да получи вече оформената му трудова книжка; че ответникът работодател носи доказателствена тежест за установяване изпълнение на това вменено му по силата на закона задължение. При горните съображения второинстанционният съд е намерил, че с прекратяването на трудовото правоотношение, за работодателя е възникнало задължение да оформи и предаде на работника трудовата му книжка. Съобразил е още, че доколкото трудовата книжка се съхранява при самия работник, задължението на работодателя става изискуемо от момента на предаването й. Констатирал е, че в случая книжката е била изпратена на 01.04.2024 г. и е достигнала до ответника на следващия ден – 02.04.2024 г., като след получаването й той е следвало да отрази необходимите данни и да я върне незабавно на ищеца, съобразно чл. 6, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж (НТКТС). Посочил е, че дори да не е имало възможност книжката да бъде върната по начина, по който е предадена, то работодателят е следвало да изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3, изр. първо от НТКТС, като съобщи на служителя с писмо с обратна разписка да се яви, за да я получи лично, а в случая няма данни, нито се твърди отправянето на такова съобщение. Намерил е, че в този случай обезщетението по чл. 226, ал. 2 КТ ще се дължи до получаване на поканата от работника или служителя, удостоверен върху обратната разписка. Решаващият състав е взел предвид разясненията в практиката, че изпълнението на задължението на работодателя незабавно да върне трудовата книжка е от значение за упражняване на трудови и осигурителни права. Съобразил е и в приетото в т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 05.04.2006 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2005 г., ОСГТК, съгласно което „задържането на трудовата книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено, е една от формите на нарушение на задълженията по трудовия договор между страните“; обезщетението по чл. 226, ал. 2 КТ е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на задържане на трудовата книжка; работникът или служителят не е длъжен да доказва размера на конкретно претърпените от него вреди, защото той е нормативно определен. Предвид изложеното, въззивната инстанция не е споделила изводите на първостепенния съд, че за ищеца не са настъпили вреди в причинна връзка със задържане на трудовата книжка. Посочила е, че тези вреди са презумирани от самия законодател и са нормативно определени – същите са само имуществени и са в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяването на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка. Съобразила е и разясненията в практиката на ВКС, съгласно които не е необходимо доказването на вредите от работника или служителя, освен ако възникне спор по този въпрос, като тогава тежестта за оборване на законовата презумпция е върху работодателя ( решение № 335 от 07.07.2003 г. по гр. д. № 3118/2001 г., III ГО на ВКС, както и решение № 73 от 13.03.2014 г. по гр. д. № 1372/2011 г., ГК, ІV Г О на ВКС; решение № 606 от 27.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 908/2009 г., IV ГО). В допълнение към изложеното въззивният съд е установил още, че съгласно чл.226, ал.2 КТ работникът или служителят е освободен единствено от задължението да установява размера на вредите, но не се въвежда презумпция, че такива вреди са настъпили във всеки случай на незаконно задържане. Като неоснователно е преценил възражението на ответника за липса на вреди с оглед довода, че ищецът получава пенсия за осигурителен стаж и възраст. Формирал е извод, че установяването на това обстоятелство не изключва понасянето на вреди, респективно приложимостта на чл.226, ал.2 КТ, доколкото законодателството разрешава полагане на труд по трудови правоотношения и след придобиване на право на пенсия, респективно че получаването на такава пенсия не препятства присъждането на обезщетение по чл.226, ал.2 КТ. Предвид изложените съображения въззивният състав е отменил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск, вместо което е уважил същия. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: На първо място след извършена преценка, настоящият състав счита, че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване, за да се провери вероятна недопустимост на обжалваното решение поради наличието на висящо дело относно законосъобразността на заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните. В случая гр. д. № 16054/2024 г. по описа на Софийски районен съд, на което касаторът се позовава, е с предмет предявени от М. К. Г. против „ЕЛ С.“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, съответно същото няма връзка с предмета на настоящия спор за присъждане на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ поради незаконно задържане на трудовата книжка. Отделно, с окончателно определение № 4187 от 18.09.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 1030/2025 г. на ВКС, съставът на IV г.о. не е допуснал касационно обжалване на определение № 18715 от 20.11.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по ч. гр. д. № 13363/2024 г. С последното е потвърдено първоинстанционното разпореждане № 138970 от 01.10.2024 г. на Софийския районен съд, постановено по гр. д. № 16054/2024 г., с което е върната подадената от „ЕЛ С.“ ЕООД против постановеното по същото дело решение № 15570 от 13.08.2024 г. въззивна жалба с вх. № 302804/26.09.2024 г., като подадена след изтичането на установения за това срок. Ето защо, доводите на страната за висящност на делото относно незаконосъобразността на заповедта за уволнение са неоснователни. В обобщение, в случая не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявен иск, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането. На следващо място поставеният от касатора в изложението първи въпрос е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл.12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Питането се поставя във връзка с оплаквания на касатора, че при изграждането на вътрешното си убеждение въззивният съд е обсъдил само доказателствата на едната страна, а доводите и доказателствените искания на другата са избирателно изолирани. По наведения от страната въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл.12 ГПК, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният състав е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора. След анализ на събраните по делото доказателства и на приетите за установени от тях обстоятелства, въззивният съд е обосновал извод, че за ищеца са настъпили вреди в причинна връзка със задържането на трудовата му книжка от работодателя. Обсъдил е възражението на дружеството работодател за липса на вреди с оглед получаването от ищеца на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като е застъпил становището, че получаването на такава пенсия не препятства присъждането на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ. Въз основа на тези решаващи мотиви, въззивната инстанция е изложила съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Повдигнатият от касатора в изложението втори въпрос обобщено касае характера на отговорността по чл. 226, ал. 2 КТ и следва ли да се твърдят и установят реално причинени вреди на работника. Отговор на този въпрос се съдържа в постановките на тълкувателно решение (ТР) № 1/2019 от 02.12.2019 г. на ОСГК на ВКС. С последното е разяснено, че задължението по чл. 350, ал. 1 от КТ на работодателя да предаде незабавно на работника или служителя надлежно оформената трудова книжка при прекратяване на трудовото правоотношение възниква в момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато трудовата книжка се намира при работодателя, неговото задължение става изискуемо и той изпада в забава от деня на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато трудовата книжка се съхранява от работника или служителя, задължението на работодателя по чл. 350, ал. 1 от КТ става изискуемо от момента на предоставяне на трудовата книжка за оформянето й. Когато в деня на прекратяване на трудовото правоотношение трудовата книжка не се намира при работодателя, той изпада в забава за изпълнение на задължението по чл. 350, ал. 1 от КТ от деня на предоставяне на трудовата книжка за оформянето й и за да се освободи от последиците на забавата си, той следва да изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3 от НТКТС, като съобщи на работника или служителя с писмо с обратна разписка да се яви, за да получи лично трудовата си книжка. Незаконно задържане на трудовата книжка по смисъла на чл. 226, ал. 2 от КТ е налице, когато работникът или служителят е предоставил на работодателя трудовата си книжка за вписване на необходимите данни и работодателят не я е върнал незабавно. За работодателя възниква задължение да заплати обезщетение по чл. 226, ал. 2 и ал. 3, изр. 2 от КТ от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, когато трудовата книжка се намира при него, и от деня на предоставяне на трудовата книжка за оформянето й, когато тя се съхранява от работника или служителя. Обезщетението се дължи до предаването на трудовата книжка, съответно до изпълнение на процедурата по чл. 6, ал. 3 от НТКТС. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено и това, че непредаването на трудовата книжка на работника го препятства да постъпи на работа при друг работодател, съответно - да реализира трудов доход, поради което законът презумира настъпилите от незаконното задържане имуществени вреди и определя размера им. Когато обстоятелството, че в периода на задържането на трудовата книжка работникът не е реализирал социално осигурен доход се оспорва от ответника работодател, в негова тежест е да установи, че работникът е реализирал доход и в какъв размер.В този смисъл е приетото в решение № 50052 от 26.04.2023 г. по гр. д. № 2204/2022 г. на III г.о., решение № 519 от 09.01.2012 г. по гр. д.№ 1741/2010 г. на ІV г.о., решение № 73 от 13.04.2014 г. по гр. д. № 1372/2011 г. на ІV г.о., решение № 606 от 27.09.2010 г. по гр. д. № 908/2009 г. на ІV г.о., решение № 38 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 1276/2009 г. на IV г.о. и др. Изложеното е съобразено от въззивния съд в обжалваното решение, който е преценил като неоснователни възраженията на работодателя за липса на претърпени от работника вреди поради получаването от последния на пенсия за стаж и възраст. Изрично е изтъкнал, че само при спор по въпроса за настъпването на вредите е необходимо доказването им, като в този случай тежестта за оборване на законовата презумпция е върху работодателя. Предвид изложеното, не е налице поддържаното от касатора противоречиво разрешаване на правния въпрос. Като е приел за установени по делото наличието на претърпени от ищеца имуществени вреди и на причинно-следствена връзка между тях и незаконното задържане на трудовата му книжка от страна на работодателя, въззивият съд е дал разрешение на поставения от касатора правен въпрос, което е в съответствие, а не е в противоречие с цитираната практика на ВКС, включително и задължителна такава. Ето защо, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 511,29 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,