Определение № 1894 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2946/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 395 от 12.12.2023 г., постановено по въззивно гр. д. № 180/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд, поправено с решение № 82 от 10.04.2024 г., е потвърдено първоинстанционното решение от 22.12.2021 г. по гр. д. № 713/2020 г. на Кюстендилския районен съд, в частта, с която са уважени предявените от А. Р. С. и И. Р. Г. срещу К. А. И. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], на основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 187/1975 г. Решението е отменено в частта, с която ищците са признати за собственици на 1/2 ид. ч. от находящата се в имота сграда с идентификатор ***, като вместо него е постановено ново по същество, с което искът е отхвърлен; в частта, с която е отменен нотариален акт № 55/2019 г., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, с която ответникът е признат за собственик на 1/2 ид. ч. от гореописания имот на основание давностно владение; потвърдено е в частта, с която е отменено нотариалното удостоверяване за 1/2 ид. ч. от сградата. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. А. Т., като пълномощник на ищцата И. Р. Г. /жалбата на ищцата А. Р. С. е върната с влязло в сила разпореждане № 260 от 29.05.2024 г./, в частите, с които е отменено първоинстанционното решение. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл. 283 ГПК. В нея са изложени доводи за нищожност, евентуално недопустимост на обжалваното решение. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. В изложението не са формулирани правни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Подадена е и касационна жалба от адв. А. А., като пълномощник на ответника К. А. И. срещу въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното. Поддържат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Не е формулиран въпрос, който да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като е обосновано противоречие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Производството е образувано по предявени установителни искове за собственост на 1/2 ид. ч. от процесния имот и сграда с идентификатор ***. Ищците са изложили твърдения, че притежават право на собственост върху описаната идеална част на основание договор за дарение от 1975 г., като дарители са техните родители, а праводателите им са се легитимирали с нотариален акт от 1925 г. Посочили са, че ответникът също притежава право на собственост върху 1/2 ид. ч. по силата на договор за дарение от 1991 г. През 2019 г. той се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение върху тяхната идеална част от имота и сградата. Направено е искане за отмяна на същия, в частта, с която е удостоверено правото върху притежаваната от тях идеална част. Ответникът е направил възражение, че праводателите на ищците не са били собственици. Придобил е правото на собственост върху целия имот и сграда на основание придобивна давност. По делото е установено, че източната част на процесната сграда е била премахната през 2013 г. въз основа на издадено предписание до всички съсобственици. В административното производство ответникът е посочил документът за собственост на ищците /нотариалният акт от 1975 г./. Видно от договор за дарение от 1991 г., със същия А. В. И. и Л. В. М. са прехвърлили на К. А. И., син на първия дарител и племенник на втората дарителка, право на собственост върху 1/2 ид. ч от дворно място, съставляващо парцел * в кв. 327 по плана на [населено място], с площ 310 кв. м., заедно с 1/2 ид. ч. от находящите се в него „паянтова жилищна сграда и жилищна пристройка“. Дарителката Л. М. си е запазила „правото на обитаване в жилищната пристройка до края на живота си“. С констативен нотариален акт от 2019 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, ответникът е признат за собственик по давностно владение на 1/2 ид. ч. от имота и от сграда с идентификатор ***-еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 62 кв. м. Според изслушаната техническа експертиза във въззивното производство първоначално в кадастралната карта от 2008 г. са заснети 2 самостоятелни сгради с идентификатори *** и *** /на скица от 2013 г./, като впоследствие тази с идентификатор *** е заличена /скица от 2019 г./. При огледа е установено, че последната е частично премахната: премахнато е външното стълбище за втория етаж и част от входно антре, а останалата част е необитаема. Според показанията на свидетеля Г. /съпруг на ищцата И. Г./ имотът се е ползвал от съпругата му и сестра й като склад за дървен материал, керемиди, камъни. Свидетелят е посочил следното: „само нашата част се събори“; „нашият вход е откъм улицата“, а за „частта на К. нямаше предписание“. Свидетелят А. Д. през 2013 г. е съборил стената на къщата /близнак/, за което му е платил първия свидетел; сградата се е била разцепила; здравите керемиди е подредил на двора. Свидетелят Р. Д. възпроизвежда факта, че преди 15 г. е искал да купи мястото от свидетеля Г., за да си направи гараж, но той му е казал, че е съсобствено. Къщата се е саморазрушила. Свидетелят Г. е наел А. Д. да събори опасния участък от къщата. В имота има складиран дървен материал. В другата половина от къщата живее К. И.. Свидетелят А. /съсед/ е посочил, че в имота живее само К. И.. Той поддържа целия имот. Не е виждал в имота ищците, нито първия свидетел. Според свидетеля част от къщата се е срутила. Според свидетелката М. /съсед/ ответникът живее в къщата; той поддържа имота; другата половина от сградата се е срутила; от общината са разчистили срутената част върху пътното платно. Лелята на К. И. е живяла в къщата до смъртта си. Свидетелят К. преди година е помогнал на ответника да разчисти двора; от него знае, че имотът е съсобствен с други хора, които не живеят там. В имота е живяла лелята на ответника. Във въззивното производство повторно са изслушани свидетелите на ответника. В обжалваното въззивно решение е прието, че първоинстанционният съд е направил обоснован и законосъобразен извод, че ответникът не е придобил права върху дворното място на основание давностно владение. Ищците не са изгубили правото си на собственост върху 1/2 ид. ч. от него. По отношение на сградата е възприето, че ползването й е било разпределено /въз основа показанията на свидетеля Г./, като ползваната от ищците източна половина от нея е била разрушена. Ответникът е придобил по давност западната част от сградата. Ищците не притежават право на собственост върху нея /описана в констативния нотариален акт като двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 62 кв. м./. Обжалваното въззивно решение не е нищожно, нито се разкрива вероятност същото да е недопустимо. Решението не е нищожно. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В настоящата хипотеза твърденията са за неговата абсолютна неразбираемост, която не е налице. Въззивното решение не е и недопустимо. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. В случая такъв порок на обжалвания акт не се установява. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение, по жалбата на И. Р. Г.. Налице е съмнение за очевидна неправилност на решението предвид изводите на въззивния съд, че е било разпределено ползването на процесната жилищна сграда, както и че ползваната от ищците част е била именно разрушената. Съществува и вътрешно противоречие в мотивите по отношение извода за неоснователност на иска и отмяната на нотариалното удостоверяване за 1/2 идеална част от сградата. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, по жалбата на К. А. И., като съображенията за това са следните: Не са поставени правни въпроси, които да обосновават поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение в описаната част, установима от неговото съдържание. Същата е обоснована с неправилната преценка на гласните доказателства, която не може да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. Воден от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.