Определение № 60466 от 06.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2432/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД със седалище в [населено място] срещу решение № 125 от 26.06.2020 г., постановено по в. т. д. № 97/2020 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 65 от 15.10.2019 г. по т. д. № 109/2018 г. на Окръжен съд - Разград е осъдено „ЗД Евроинс“ АД, солидарно със „ЗД Бул Инс“ АД, да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на М. Е. И. допълнително обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 21.07.2015 г., в размер на 25 000 лв. /част от присъдените с решението 50 000 лв./. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че определеното от въззивния съд общо обезщетение от 100 000 лв. е прекомерно завишено и не кореспондира с доказаните по делото неимуществени вреди, с оглед на които на ищцата се дължи справедливо обезщетение в максимален размер от 75 000 лв. Навежда оплаквания, че при извършване на преценката за размера на дължимото обезщетение въззивният съд не е отчел конкретните нужди на ищцата, липсата на обективни данни за психологическите последици от инцидента, обществено - икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите, както и съдебната практика относно присъжданите обезщетения за сходни случаи. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответницата по касация М. Е. И. - чрез адв. К. К. от САК, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред ВКС, отразени в приложен списък по чл.80 ГПК. Подаден е отговор и от „ЗД Бул Инс“ АД - [населено място], с който касационната жалба е оспорена като неоснователна и е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да отмени решението на Окръжен съд - Разград в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Е. И. против „ЗД Евроинс“ АД и „ЗД Бул Инс“ АД субективно съединени искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 50 000 лв. до претендираните 100 000 лв. и да осъди застрахователните дружества - ответници да заплатят на ищцата допълнително обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва от 05.11.2015 г. до окончателното плащане, Апелативен съд - Варна е приел, че справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД, което се дължи на ищцата като паричен еквивалент на претърпените при ПТП на 21.07.2015 г. неимуществени вреди, възлиза на сумата 100 000 лв. Въззивният съд е определил размера на справедливото обезщетение, след като е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото съобразно правомощията по чл.269 ГПК. От неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза въззивният съд е приел за установено, че в резултат на пътно - транспортното произшествие, реализирано виновно и противоправно от застраховани при ответните дружества водачи на превозни средства, ищцата М. И. е получила контузия на мозъка в дясната фронтална област, счупване на шести гръден прешлен /с последващо оперативно поставяне на метална остеосинтеза/, малки плеврални изливи двустранно, мозъчно сътресение, разкъсно - контузна рана на лицето. В заключението е отразено, че обичайният възстановителен период при подобни травми е в порядъка на 6 - 12 месеца, но в конкретния случай, въпреки неколкократно проведените болнични лечения в Отделение по неврохирургия при МБАЛ [населено място] и в клиника в Турция, придружени с рехабилитационни процедури, при ищцата не се е достигнало до пълно оздравяване и възстановяване; Проявеният след инцидента световъртеж от централен произход с голяма вероятност е в причинно - следствена връзка с инцидента и конкретно - с травмата на главата, и вследствие на него ищцата ще изпитва за в бъдеще соматични и физически болки, чийто интензитет и продължителност е невъзможно да бъдат прогнозирани; В областта на гръбначния стълб се наблюдават белези от оперативна интервенция, а над горната устна има белег от хирургичната обработка на рана на лицето с дължина 3.5 см. Претърпените по време на произшествието травми и остатъчните последици от тях са послужили като основание с експертно решение на ТЕЛК ищцата да бъде освидетелствана с 60 % трайна неработоспособност за срок от две години, а след изтичането на този период - с 50 % неработоспособност. При извършване на преценката за размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил и депозираните пред първоинстанционния съд свидетелски показания, според които преди настъпване на произшествието ищцата /на възраст 26 г./ е била здрава, енергична, имала е собствено стопанство от пчели, грижила се е за двете си малки деца; След инцидента физическото и емоционалното й състояние се променили драстично - тя изгубила способността да работи, лесно се изморявала дори при елементарни движения, придвижвала се трудно и това й създавало пречки в домакинството, както и в отглеждането на децата. След обсъждане и преценка на експертното заключение и на свидетелските показания въззивният съд е направил решаващия извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 50 000 лв. не удовлетворява изискването за справедливост и че за пълно обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди е необходима сумата 100 000 лв. Завишаването на размера на обезщетението е мотивирано с броя, вида и тежестта на получените при произшествието телесни травми, с продължителността и специфичните особености на лечебния и на последващия възстановителен процес, с високия интензитет и с необратимия характер на търпените по повод на травмите физически болки и страдания, както и с изключително негативното отражение на изживяното по време на инцидента и след него върху психическата и емоционалната сфера на ищцата. Въззивният съд е отдал значение на констатациите в експертното заключение, че въпреки многобройните изследвания и процедури, лечението на ищцата не е приключило успешно, и с оглед на тях е счел, че вероятно липсва възможност за пълното й оздравяване. Предвид изложеното и като е акцентирал върху обстоятелствата, че пет години след произшествието ищцата продължава да се лекува, изпитва болки, страдания и затруднения в ежедневието си и способността й да води пълноценен живот е ограничена, въззивният съд се е произнесъл, че искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е основателен и за претендираните във въззивното производство още 50 000 лв. В мотивите си съдът е посочил, че така определеното обезщетение отчита и динамиката в икономическата конюнктура, която стои в основата на непрекъснато нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по значимите за изхода на делото въпроси „дали справедливото определяне на обезщетение за неимуществени вреди изисква да се съобразява съдебната практика в подобни случаи, налице ли е нарушение на принципа, установен в чл.52 ЗЗД, при бланкетно посочване, че обезщетението се определя по справедливост, без да са обсъдени конкретните обстоятелства по делото, и налице ли е нарушение на критерия за справедливост при присъждане на по-високо обезщетение от необходимото“. Формулираните „въпроси“ нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Въпросите са изведени от поддържаните в касационната жалба оплаквания, че присъденото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е определено в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, не кореспондира с установения от доказателствата обем и интензитет на вредите и не е съобразено с обезщетенията, присъждани от съдилищата в сходни на процесния случаи. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не преценява правилността на обжалваното въззивно решение /с изключение на хипотезата по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, на която касаторът не се е позовал/, а селектира касационните жалби в зависимост от специфичните основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Поради това евентуалната необоснованост и незаконосъобразност на изводите, до които е достигнал въззивният съд при разрешаване на спора за размера на обезщетението, не съставляват основание въззивното решение да се допусне до касационно обжалване. За прецизност следва да се отбележи, че преценката на въззивния съд относно справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на множество приети за установени обстоятелства, съвкупността от които е предпоставила присъждане на обезщетение в по-висок размер /възраст на пострадалата, брой и тежест на получените телесни увреждания, продължителност и особености на лечебния и на възстановителния процес, интензитет и продължителност на болките и страданията, остатъчни последици от травмите и неблагоприятна медицинска прогноза за възстановяване по повод на част от тях, необратим характер на част от увредите, цялостна негативна промяна в живота на ищцата след инцидента и др./. Изложените от въззивния съд мотиви не позволяват да се приеме, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от константната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, в т. ч. и от цитираната в изложението /решение № 239/26.03.2019 г. по гр. д. № 4963/2017 г. на IV г. о. и решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. № 3460/2017 г. на III г. о./, а несъгласието на касатора с размера на определеното обезщетение не е основание решението да се допусне до касационен контрол. Твърдението, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил съдебната практика „в подобни случаи“, също не е аргумент за допускане на касационното обжалване, тъй като според указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС понятието „справедливост“ във всеки конкретен случай има различно съдържание и с оглед спецификата на фактите, релевантни за размера на обезщетението, е невъзможно да съществува такова сходство на уврежданията, което да предполага присъждане на еднакви по размер обезщетения. По изложените съображения решението по в. т. д. № 97/2020 г. на Апелативен съд - Варна не следва да се допуска до касационно обжалване. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът „ЗД Евроинс“ АД следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация направените по делото разноски в размер на 1 500 лв. - адвокатско възнаграждение, заплатено в брой на основание договор за правна защита и съдействие № 36/26.11.2020 г. Ответникът „ЗД Бул Инс“ АД не е обжалвал въззивното решение и не дължи разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което възражението му за прекомерност на адвокатското възнаграждение не следва да се взема предвид при произнасянето по отговорността за разноски на „ЗД Евроинс“ АД. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,