Определение № 2157 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4626/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Л. И. (правоприемник на починалия в хода на процеса наследодател - ответника Б. Л. Т.), представлявана от адв. Б. К., против въззивно решение № 164/16.07.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 157/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 496/15.12.2023 г. по гр. д. № 436/2023 г. на Окръжен съд – Плевен, като е обявен за окончателен предварителен договор от 24.04.2023 г. за продажба на недвижим имот, представляващ 1/2 ид. част от самостоятелен обект с идентификатор....., с административен адрес - [населено място], [улица], вх. ..., с площ от 70,21 кв. м, ведно с мазе и таван и с 4.83% ид. части от общите части на сградата, заедно с всички подобрения в имота, сключен между продавача Б. Т. и купувача „ТГС ТРЕЙД“ ЕООД. Предварителният договор е обявен за окончателен при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението, дружеството - купувач ще заплати остатъка от продажната цена в размер на сумата 30 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) какви са обективните критерии при определяне на елементите от фактическия състав по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато не е посочен размер на идеалната част, на която е собственик продавача към деня сключване на предварителния договор, а е посочена цена за тази идеална част; 2) длъжен ли е съдът да извърши в решението си преценка и обсъждане на всички конкретни обстоятелства, на доказателствата по делото и възраженията на страните, включително - на каква идеална част е собственик продавачът Б. Т.; индивидуализиран ли е имотът, идентичен ли е той с посочения в нотариалния акт; заплатена ли е цената от 10 000 лв., както и остатъка от 30 000 лв. на продавача и неговия правоприемник; декларацията по чл. 33 ЗС отговаря ли на изискванията от закона; 3) може ли съдът да се произнася по непредявен иск и по невъведени от страните основания и възражения; 4) за тежестта и значението на няколко косвени доказателства, които разгледани в тяхната съвкупност и последователност, могат да обосноват извод, че предварителният договор не отговаря на изискванията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ответната страна по жалбата – „ТГС ТРЕЙД“ ЕООД, чрез адв. И. А., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че съгласно договор от 01.02.1968 г. за покупко-продажба на жилище от държавния жилищен фонд Л. П. Т. е придобил правото на собственост върху процесния апартамент. Л. Т. е починал на 02.05.1997 г., като негови законни наследници са – съпруга, починала на 22.12.2015 г., и две деца – Б. Л. Т. и И. Л. И.. На 24.04.2023 г. между Б. Т. и „ТГС ТРЕЙД“ ЕООД е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, като продавачът се задължил да прехвърли на дружеството -купувач правото на собственост върху притежаваните от него идеални части от имота - апартамент № 6, за сумата 40 000 лв. Уговорено е цената да се заплати по банкова сметка на Т., както следва: сумата от 10 000 лв. – в срок не по-късно от 60 дни от подписване на договора, а остатъкът – на 30 равни месечни вноски от по 1000 лв., платими до всяко 15-то число на месеца. Окончателното прехвърляне на собствеността на имота трябвало да стане не по-късно от 5 дни, считано от датата на внасяне на първата вноска, като за уточняване на конкретния ден и нотариус, страните следвало да разменят писмени уведомления. На 30.05.2023 г. купувачът платил сумата от 10 000 лв., а на 13.06.2023 г. – сумата от 1 000 лв. С покана от „ТГС ТРЕЙД“ ЕООД до Б. Т., връчена на 06.06.2023 г., последният е поканен да се яви на 13.06.2023 г. до 13 часа в нотариалната кантора на нотариус П. Ц. за сключване на окончателен договор. В констативен протокол от 13.06.2023 г. нотариусът е удостоверил, че Т. не се е явил в нотариалната кантора. С декларация по чл. 33 ЗС първоначалният ответник е декларирал, че в качеството си на съсобственик на процесния недвижим имот е предложил на другия съсобственик – И. И. да закупи притежаваните от него идеални части за сумата от 40 000 лв. и при условията на предварителния договор от 24.04.2023 г. В хода на първоинстанционното производство ответникът е признал иска, като е заявил, че договорът е сключен за притежаваната от него 1/2 ид.част от имота. При тези данни съдът е приел, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е основателен и предварителният договор следва да бъде обявен за окончателен. Посочено е, че продавачът е собственик на 1/2 ид. ч. от имота, като доколкото предварителният договор няма вещнотранслативен ефект, сключването от съсобственика на предварителен договор за продажба на идеална част от недвижим имот не поражда потестативно право на изкупуване за другия съсобственик. Същевременно, неизпълнението на изискването на чл. 33 ал. 1 ЗС не е пречка в производство по иск по чл. 19 ал. 3 ЗЗД предварителният договор да бъде обявен за окончателен, тъй като предложението до останалите съсобственици не е елемент от фактическия състав на чл. 19 ал. 3 ЗЗД и в това производство искането на съсобствениците да придобият дела на продавача не може да се реализира. Това може да стане след евентуалното уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и вписването на съдебното решение, заместващо окончателния договор. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Първият формулиран въпрос е обуславящ за спора, но същият е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, включително и цитираната от касаторите (напр. - решение № 83/11.02.2010 г. по гр. д. № 4605/2008 г., I г. о., решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г., IV г. о., решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г., IV г. о., решение 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г., III г. о. на ВКС и др.), поради което поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Безпротиворечиво ВКС е приемал, че на тълкуване, според критериите на чл.20 ЗЗД, подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с него правни последици. Тълкуването се извършва съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; прилагането на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на съглашението и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат. Като двустранна правна сделка, договорът се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления, а допълнително се отчитат и анализират съпътстващите сключването на договора факти. В случая, въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Разглеждайки клаузите на сделката съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД, съдът е приел, че е налице съвпадане на волеизявленията на страните относно съществените елементи на предварителния договор за продажба на недвижим имот – вещта е индивидуализирана (притежаваната от първоначалния ответник 1/2 ид. част от имота), посочен е размерът на договорената продажна цена, ясно определени са насрещните права и задължения на страните. Несъгласието на касаторката с приетото за установено от въззивния съд и правилността на възприетите изводи касае обосноваността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и поради това не може да обуслови селектирането на жалбата. По втория въпрос, касаещ процесуалните задължения на въззивната инстанция, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая, както се посочи и по-горе, въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК. Останалите два въпроса в изложението нямат претендираното от страната значение и не могат да обусловят селектирането на жалбата. Въпросите са поставени хипотетично и нямат връзка с решаващите мотиви на съда. Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение