Определение № 685 от 20.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2729/2022 г.

Производството е по чл.396, ал.2 вр. чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Мартанкшип“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 2649/25.10.2022г. по в.ч.гр.д. №2943/2022г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е отменено определение № 9750/05.10.2022г. по ч.гр.д. №10364/2022г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 14 състав, и вместо това е допуснато обезпечение на бъдещи искове на „Атлантас Шипинг Къмпани“ /ATLANTAS SHIPPING COMPANY/, дружество, регистрирано съгласно правото на Маршаловите острови, с номер 10609 в Регистъра на дружествата, за заплащане на сума в общ размер на 1 309 852,45 щатски долара, представляващи обезщетение за вреди и навло, чрез налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху банковите сметки на „Мартанкшип“ ЕООД в следните банки: „Българо-американска кредитна банка“ АД, „Обединена българска банка“ АД, „Райфайзенбанк България“ АД, „Първа Инвестиционна Банка“ АД, както и всички други търговски банки и клонове на чуждестранни банки на територията на РБългария, до размера на исковите претенции, а именно сумата от 1 309 852,45 щатски долара, при условие, че бъде внесена гаранция в размер на 100 000 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че не са налице предпоставките за допускане на обезпечение. Изразява несъгласие с извода на съда, че претендираната сума представлява обезщетение за вреди и навло, възникнали от неправомерното от ответника задържане/закъснение на кораба на пристанището. В тази връзка излага подробни съображения относно липсата на валидно сключен между страните договор. Поддържа също, че размерът на гаранцията е неправилно определен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател при позоваване на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поставя следния въпрос: „Какви са критериите за определяне на размера на гаранцията по чл.391, ал.1, т.2 и чл.391, ал.3 от ГПК?“. Твърди, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 892/16.12.2011г. по ч.т.д. № 812/2011г. на ВКС, I т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като въззивният съд не е конкретизирал предмета на бъдещата претенция, а е извел същата от контекста на молбата за допускане на обезпечение, без да посочи нито едно доказателство. Ответникът по жалбата „Атлантас Шипинг Къмпани“ /ATLANTAS SHIPPING COMPANY/ оспорва частната жалба и моли за оставянето й без уважение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.396, ал.1 от ГПК. За да отмени определението на първоинстанционния съд и да допусне обезпечение на бъдещите искове на „Атлантас Шипинг Къмпани“ /ATLANTAS SHIPPING COMPANY/ срещу „Мартанкшип“ ЕООД, въззивният съд е приел, че исковете са допустими. По отношение на иска с цена 1 285 971,17 щ.д. е приел, че се претендира законово обезщетение за вреди, възникнали от неправомерното от ответника по бъдещия иск задържане/закъснение на кораба на пристанището в Ла Коруня. Съобразил е посоченото в молбата, че ответникът не е имал договорно право да дава инструкции кораба да чака в Ла Коруня, без да е ангажиран с разтоварни операции, както и твърдението, че това поведение е довело до претърпени от бъдещия ищец вреди, които подлежат на обезщетяване. Съобразил е още, че в молбата е посочено и по какъв начин се формира цената на иска, а именно: в договора за рейсов чартър страните са уговорили фиксирана дневна ставка за демюрейдж, приемайки, че тя ще се използва като база за всякакви претенции за забава и/или задържане на кораба. По отношение на иска с цена 23 881,28 щ.д. апелативният съд е приел, че се претендира остатък от дължимо по издадена фактура навло. Изтъкнал е, че са изложени ясни, точни и последователни твърдения, свеждащи се до това, че бъдещият ищец – корабособственик е поискал обективираната във фактурата за навло сума, а е получил от ответника по – малка сума, поради което ищецът претендира неплатената част. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че е налице вероятна основателност на бъдещите искови претенции. Изтъкнал е, че предпоставка за допускане на обезпечението е наличието на положително предположение за основателността на предявената претенция, а не и наличието на категорична убеденост в това. В тази връзка е посочил, че в исковото производство ще се извърши проверка чрез събиране на доказателства относно твърденията за неизпълнението на задължението на бъдещия ответник. На следващо място, въззивният съд е намерил че обезпечителната мярка е подходяща и съответна на обезпечителната нужда, тъй като налагането на запор върху банковите сметки на бъдещия ответник е установен от закона способ за обезпечаване на правата на ищеца. Приел е, че е налице и обезпечителна нужда, като е изложил съображения, че същата се обуславя от размера на претендираната сума и вида на предявения иск – осъдителен за парично притезание. На последно място, апелативният съд е намерил, че определянето на парична гаранция, която да обезпечи обезщетяването на бъдещия ответник за вредите, които може да претърпи, е необходимо, тъй като за доказването на исковете е необходимо и ангажирането на други доказателства. Поради това и при съобразяване на цената на бъдещите искови претенции, въззивният съд е допуснал обезпечението при условията на чл.391, ал.1, т.2 от ГПК – след внасяне на гаранция в размер на 100 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставеният в изложението въпрос, основан на оплакването, че определеният размер на гаранцията е занижен, е релевантен за спора, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно формираната по реда на чл.274, ал.3 от ГПК практика на ВКС, обективирана в цитираното от частния касатор определение № 892/16.12.2011г. по ч.т.д. № 812/2011г. на ВКС, I т.о. и служебно известните на настоящия състав определение №180/02.04.2009г. по ч.гр.д. № 111/2009г. на ВКС, IV г.о., определение № 431/24.09.2015г. по ч.гр.д. № 4669/2015г. на ВКС, I г.о., определение № 446/30.07.2015г. по ч.т.д. № 1832/2015г. на ВКС, II т.о. и други, размерът на гаранцията по чл.391, ал.1, т.2 от ГПК следва да бъде съобразен с размера на вредите, които ответникът ще търпи от неоснователно допуснато обезпечение или с обема на претендираните от ищеца по бъдещия иск права и евентуалната продължителност на процеса. В настоящия случай, въззивният съд е съобразил размера на паричната гаранция с цената на исковете, но не самоцелно, а с оглед евентуалните вреди, които бъдещият ответник може да претърпи в резултат на обезпечението, като в случая от значение за бъдещата продължителност на процеса е и сключеното между страните арбитражно споразумение. Следователно съставът на САС не се е произнесъл в противоречие с формираната постоянна практика на ВКС. Въззивният съд е допуснал поисканата обезпечителна мярка в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на чл.391 от ГПК. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.5 на Тълкувателно решение №6/14.03.2014г. по тълк.д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства /чл.391, ал.1, т.1 от ГПК/, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл.180 и чл.181 от ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно /чл.391, ал.3 от ГПК/. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. Според цитираната норма въззивното решение/определение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното определение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд