Определение № 60385 от 25.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1891/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. И. К. от [населено място], област Ловешка чрез процесуален представител адв. С. В. Б. и касационна жалба на ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД чрез процесуален представител юрисконсулт Л. С. срещу решение № 69 от 28.02.2020г. по в. т. дело № 435/2019г. на Апелативен съд Велико Търново.

Касаторът – ищец обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено решение № 65 от 01.08.2019г. по т. дело № 102/2018г. на Окръжен съд Ловеч в частта, с която са отхвърлени предявените от Р. И. К. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД искове по чл. 432, ал. 1 във връзка с чл. 477 КЗ за разликата над 50 400 лв. до 100 100 лв. – обезщетение за имуществени вреди, за сумата в размер 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и за законна лихва върху обезщетението за периода от 08.05.2018г. до 14.11.2018г. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 450 лв. – юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство и сумата 968,44 лв. – направени разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в инкорпорирано в касационната жалба и допълнение към нея изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и поради очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

1. Реализирано ли е ПТП, на пострадалите от което ответното застрахователно дружество дължи обезщетение за причинените им имуществени и неимуществени вреди? Касаторът – ищец поддържа, че посоченият въпрос и въпросът за размера на тези видове вреди и доказателствените средства за доказването им са решени в противоречие с практиката на ВКС.

2. Въпросът за обезщетението за неимуществени вреди и определянето им по принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и изводът на въззивния съд, че не се дължи обезщетение за неимуществени вреди са в противоречие с ППВС № 4/1968г., определение № 137/01.03.2011г. по т. д. № 566/2010г., решение № 93 № 43/23.06.2011г., ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978г., т. 9, ППВС № 4/1961г., решение № 36/08.03.2016г. по т. д. № 507/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. Касаторът – ищец поддържа също, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивната инстанция незаконосъобразно е отхвърлила посочената искова претенция за доказаните неимуществени вреди на пострадалия, въпреки множеството доказателствени средства и при неправилно приложение на чл. 400, ал. 3, изр. 1 КЗ.

3. Касаторът – ищец поддържа и становище за очевидна неправилност на решението в обжалваната част поради противоречието му с основни принципи на правото относно деликта, противоречие със закона и събраните доказателства. Твърди, че присъденото обезщетение за имуществени вреди не е съобразено с реалните вреди в размер 100 100 лв., доколкото не отчита реално вредата, същото е силно занижено, а неприсъждането на обезщетение за неимуществени вреди за по-тежки страдания противоречи на закона и практиката по чл. 290 ГПК.

4. Касаторът – ищец поддържа, че решението е в противоречие с решения на други съдилища – решение № 2/21.03.2018г. по т. д. № 1089/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. и цитираните в него решения.

5. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът – ищец поддържа становище, че въпросът за законната лихва от датата на ПТП е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което ВКС следва да уеднакви съдебната практика.

Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е аргументирано въззивният съдебен акт да попада в приложното поле на чл. 280 ГПК – не е посочено конкретно противоречие с практиката на ВКС, в касационната жалба бланкетно е въведено като основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, а в допълнението в противоречие с изложеното в касационната жалба ищецът се позовава на липса на задължителна съдебна практика; решение № 2/21.03.2018г. по т. д. № 1089/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. не представлява задължителна съдебна практика; не е аргументирано наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касаторът – ответник обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено решение № 65 от 01.08.2019г. по т. дело № 102/2018г. на Окръжен съд Ловеч в частта, с която ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати следните суми: на ищеца на основание чл. 432, ал. 1 във връзка с чл. 477 КЗ сумата 50 400 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди /разрушаване на жилищна сграда в [населено място], [улица]/ в резултат на ПТП на 08.05.2018г., причинено при управление на товарен автомобил с рег. [рег.номер на МПС], марка „Скания“, модел Р-143МА, ведно със законната лихва от 14.11.2018г. /датата на подаване на исковата молба/; на адв. С. В. Б. сумата 2 242 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за първоинстанционното производство; в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд Ловеч сумата 2 016 лв. – държавна такса, сумата 334,36 лв. – част от разноските по делото, сумата 5 лв. – за служебно издаване на изпълнителен лист. Въззивното решение се обжалва от ответника и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на адв. С. В. Б. сумата 2 042 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за въззивното производство, и в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Апелативен съд Велико Търново сумата 1 008 лв. – държавна такса.

Касаторът – ответник прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, доколкото съдът не е съобразил наличието на абсолютни процесуални пречки, касаещи активната процесуална легитимация на ищеца. Поддържа, че съдебният състав, въпреки наведените от застрахователното дружество възражения за недопустимост на исковото производство, не се е съобразил с разпоредбата на чл. 269, изр. 1 ГПК и относимата към нея съдебна практика, обективирана в решение № 702/05.01.2011г. по гр. д. № 1036/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. Касаторът – ответник се позовава и на хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивната инстанция е уважила исковата претенция в размер, надхвърлящ действително дължимия, като не се е съобразила изцяло и обективно с приетите доказателства, от които се установява, че исковата претенция е частично удовлетворена от страна на трето неучастващо в процеса лице – „ЗАД Алианц България“ АД.

Ищецът Р. И. К. оспорва касационната жалба на ответното застрахователно дружество и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответната част, тъй като не са изпълнени общите изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК - не са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, нито са развити доводи по допълнителните критерии на чл. 290, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касаторите и провери данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от процесуалнолегитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в изложенията се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Въззивният съд при извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, е приел, че същото е валидно и допустимо. Констатирал е, че е осъществена процесуалната предпоставка за допустимост на прекия иск против застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, предвидена в чл. 498, ал. 3 КЗ – предявени пред застрахователя на 17.07.2018г. застрахователни претенции, по които са образувани щета № 0000-1000-00-18-7304/2018г. и щета № 0000-1000-00-18-7525/17.07.2018г. и изтичането на тримесечен срок от предявяване на претенциите, през който не е постигнато споразумение и не е извършено плащане от застрахователя в срока по чл. 496 КЗ.

За да направи извод за частична основателност на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ по отношение на претендираното обезщетение за имуществени вреди, съдебният състав след обсъждане на събраните по делото доказателства и установяване на фактическата обстановка се е аргументирал с наличието на предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ:

1/ валидно сключена при ответното застрахователно дружество застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за товарен автомобил с рег. [рег.номер на МПС], марка „Скания“, модел Р-143МА, с рама № XLERA4X2A04341278, СРМПС №[ЕИК], собственост на „Корект – 51“ ЕООД, с чието участие е настъпило застрахователното събитие – застрахователна полица № BG/22/117003320014/18.12.2017г. със срок на действие от 30.12.2017г. до 29.12.2018г.;

2/ противоправно деяние - настъпило на 08.05.2018г. ПТП по вина на водача А. Д. Д.; при управление на товарния автомобил при навлизане в [населено място], област Ловеч в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП при продължително спускане на композицията по наклон 3-4% с висока скорост, на неподходяща предавка, без използване на ратардер, в кривата на завоя водачът на товарния автомобил е загубил контрол над управляваното МПС, след което се е ударил последователно в жилищни сгради, построени на [улица] № 23, в резултат на което е настъпила смъртта на водача и двете жилищни сгради и оградата между тях са разрушени;

3/ причинно-следствена връзка между процесното ПТП и причинените имуществени вреди на ищеца;

4/ ищецът е собственик на увредената жилищна сграда, находяща се в дворно място от 1 600 кв. м., съставляващо УПИ XI-464, кв. 34 по регулационния план на [населено място], [улица].

Въз основа на изложените съображения въззивната инстанция е заключила, че застрахователят следва да покрие отговорността на застрахования за причинените вреди на чуждото имущество съгласно чл. 493, ал. 1, т. 2 КЗ. За да определи обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди на основание чл. 432, ал. 1 КЗ в размер 50 400 лв., въззивният съд е приел, че действителната стойност на причинените имуществени вреди към момента на причиняване на процесното ПТП е в размер 50 400 лв. съобразно заключението на съдебно-техническата експертиза. Съдебният състав е анализирал разпоредбите на чл. 499, ал. 2, чл. 386, ал. 2 и чл. 400, ал. 1 – ал. 3 КЗ и е направил извод, че застрахователното обезщетение не може да надвишава действителната стойност на увреденото имущество, която в конкретния случай е пазарната стойност /пазарната цена/ към деня на настъпване на застрахователното събитие – стойността, срещу която може да се купи увредената вещ от същия вид и със същото качество. Изложил е съображения, че средствата, необходими за възстановяване на разрушената сграда в размер 100 100 лв. съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, в случая са без значение, защото застрахователното обезщетение не се определя от възстановителната стойност на имуществото.

Възражението на ответното застрахователно дружество за намаляване на платеното от „ЗАД Алианц България“ АД застрахователно обезщетение в размер 36 245,89 лв. е прието за неоснователно по аргументи, че се касае до обезщетение, платено от друг застраховател на лице, различно от ищеца – „Ел – Ем Рай“ ЕООД, по друг вид имуществена застраховка за застраховано имущество, което освен къщата на същия адрес включва и складове, производствени материали, витрини и стъкла, като застрахователните рискове са пожар, кражба чрез взлом и възстановителни.

Изводът за неоснователност на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 50 000 лв. по чл. 432, ал. 1 КЗ е аргументиран с разпоредбите на чл. 493, ал. 1, т. 2 във връзка с т. 1 КЗ и чл. 492 КЗ. Във въззивното решение е прието, че когато е погинала /повредена/ вещ вследствие на ПТП, застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не покрива отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица неимуществени вреди в резултат на погиването на вещта. Посочено е, че за причинените в такъв случай неимуществени вреди увреденото лице може да отправи претенцията си срещу делинквента или срещу лицата, отговарящи вместо него.

По отношение на претенцията за законна лихва върху дължимото обезщетение въззивната инстанция след анализ на разпоредбите на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2, чл. 106, ал. 3 КЗ, чл. 496, ал. 1 и чл. 409 КЗ е направила извод, че обезщетението за забава в размер на законната лихва се дължи от датата на предявяване на исковата молба – 14.11.2018г., и претенцията е неоснователна за периода от 08.05.2018г. до 14.11.2018г., предвид обстоятелството, че ищецът не е представил някои от поисканите от застрахователя с писмо от 24.07.2018г. допълнителни доказателства и удостоверение за банкова сметка. Поради това, че разпоредбата на чл. 380 КЗ има последиците на забава на кредитора по отношение на плащането, застрахователят не дължи лихва по чл. 409 КЗ.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищеца Р. И. К.:

Доводът на касатора - ищец за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част по въпроса „реализирано ли е ПТП, на пострадалите от което ответното застрахователно дружество дължи обезщетение за причинените им имуществени и неимуществени вреди“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като този въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросът не е правен, а фактически и отговорът му зависи от конкретните доказателства по делото. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства в тяхната съвкупност, изяснил е механизма на процесното ПТП и е приел, че е настъпило ПТП, в резултат на което на ищеца са причинени имуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на товарния автомобил, чийто водач е вновен за процесното ПТП. Съдебният състав не е отрекъл настъпването на неимуществени вреди в резултат на увредеждане на имуществото – разрушената сграда, но е приел, че тези вреди са изключени от обхвата на застрахователното покритие по чл. 493, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ.

Доводът за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново по въпроса за размера на имуществените вреди и доказателствените средства за доказването им по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена твърдяната от касатора предпоставка. От една страна, касаторът не е посочил и не се е аргументирал на коя практика на ВКС даденото разрешение противоречи. От друга страна, допустимостта и относимостта на доказателствените средства за доказване на имуществените вреди зависи от вида на вредите, предмета на увреждането, като в конкретния случай с оглед твърдяното разрушаване на процесната сграда заключението на съдебно-техническата експертиза е допустимо и относимо доказателствено средство, а размерът на имуществените вреди е определен в съответствие с приложимата правна уредба – чл. 499, ал. 2 във връзка с чл. 386, ал. 2 и чл. 400, ал. 1 – ал. 3 КЗ.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по въпроса за обезщетението за неимуществени вреди и за определянето му по принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът за обезщетението за неимуществени вреди е свързан с обхвата на обезщетението по чл. 493, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ по отношение на претендираните неимуществени вреди, настъпили вследствие на разрушаването на сградата – собственост на ищеца по вина на водача на товарния автомобил при процесното ПТП. Цитираната от касатора практика е неотносима към този въпрос. Тя се отнася до критериите за определяне на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, по който въпрос въззивната инстанция не се е произнесла, тъй като е приела, че когато е погинала /повредена/ вещ вследствие на ПТП, застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не покрива отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица неимуществени вреди в резултат на погиването на вещта, в случая в резултат на разрушаването на сградата. Въпросът за ограничаване на обхвата на обезщетението на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не е решен в противоречие с практиката на ВКС, а е съобразен с разпоредбите на чл. 493, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ, предвиждащи покриване на неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт, причинени пряко на пострадалите/увредените лица при настъпване на съответното ПТП /т. 1/ и вредите, причинени на чуждо имущество при съответното ПТП, но не и неимуществените вреди, настъпили в резултат на увреждане на това имущество /т. 2/.

Неоснователен е и доводът на касатора – ищец за противоречие на обжалвания съдебен акт с решение № 2/21.03.2018г. по т. д. № 1089/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. поради неговата неотносимост. По посоченото дело претендираното обезщетение за неимуществени вреди е в резултат на смъртта на сина на ищците при съответното ПТП, какъвто не е настоящият случай.

Доводът на касатора – ищец за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за началния момент на законната лихва по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като е нормативно решен с цитираните в обжалваното решение разпоредби чл. 497, ал. 1 връзка с чл. 496, ал. 1 връзка с чл. 380 и чл. 106, ал. 3 КЗ и е налице константна практика на ВКС, обективирана в решение № 128/04.02.2020г. по т. д. № 2466/2018г. на ВКС, ТК, 1 т. о. и решение № 93/27.11.2020г. по т. д. № 2013/2019г. на ВКС, ТК, 1 т. о., която не се налага да бъде променяна. В настоящия случай в съответствие с посочената практика на ВКС съдебният състав е приел, че законната лихва не се дължи от момента на причиняване на деликта – увреждането в резултат на процесното ПТП, а от подаването на исковата молба, предвид непредставянето на някои от поисканите от застрахователя с писмо от 24.07.2018г. допълнителни доказателства, като се е позовал на относимите разпоредби на чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2, чл. 106, ал. 3 КЗ, чл. 380, чл. 496, ал. 1 и чл. 409 КЗ.

По отношение на поддържаното от касатора – ищец основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Апелативен съд Велико Търново не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая въззивното решение в обжалваната от ищеца част не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

По касационната жалба на ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД:

Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК с оглед неговата недопустимост, доколкото съдът не е съобразил наличието на абсолютни процесуални пречки, касаещи активната процесуална легитимация на ищеца, е неоснователен. Постоянна е практиката на ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Влязло в сила съдебно решение е абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 299 ГПК за предявяване на нов иск, когато има идентитет между страните, основанието и петитума на исковете по двете дела. В настоящия случай въззивният съд при извършената служебна проверка е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, включително е налице и предвидената в чл. 498, ал. 3 КЗ процесуална предпоставка – предявена пред застрахователя застрахователна претенция и изтичане на тримесечен срок от предявяване на претенцията, през който не е постигнато споразумение и не е извършено плащане от застрахователя в срока по чл. 496 КЗ.

Въпросът за правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно практиката на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция е обсъдила релевираните факти, възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства в съвкупност и е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Фактът, че касаторът – ответник не е съгласен с направените от съда въз основа на извършената преценка на доказателства фактически и правни изводи, не може да обуслови допускането на касационно обжалване.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, е обоснована от касатора – ответник с обстоятелството, че въззивният съд е уважил исковата претенция в размер, надхвърлящ действително дължимия, като не се е съобразил изцяло и обективно с приетите доказателства, от които се установява, че претенцията е частично удовлетворена от страна на трето неучастващо в процеса лице – „ЗАД „Алианц България““ АД. Решението на Апелативен съд Велико Търново в обжалваната от ответника част не може да бъде допуснато до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е очевидно неправилно - н е е постановено при явно нарушение на закона, като законът не е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, нито е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изводът за неоснователност на възражението на ответното застрахователно дружество за намаляване на платеното от „ЗАД Алианц България“ АД застрахователно обезщетение в размер 36 245,89 лв. поради това, че обезщетението е платено на лице, различно от ищеца – „Ел – Ем Рай“ ЕООД, по друг вид имуществена застраховка за застраховано имущество, което освен къщата включва и складове, производствени материали, витрини и стъкла, е направен въз основа на събраните относими и допустими доказателства.

Предвид липсата на твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. С оглед изхода на делото разноски на касаторите за подадените от тях касационни жалби не се дължат. Разноски на ответното застрахователно дружество за изготвения отговор на касационната жалба на ищеца не се присъждат, тъй като не е направено искане. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 9, ал. 3 връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът - ответник трябва да бъде осъден да заплати на адвокат С. В. Б. адвокатско възнаграждение в размер 1 531,50 лв. за изготвяне на отговора на касационната жалба на ответника.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение