Определение № 3372 от 13.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1956/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. К. Й. чрез процесуалния му пълномощник – адв. В. Л., срещу решение № 198/17.05.2024г. по в.гр.д. №248/2024г. на ОС – Хасково, с което е потвърдено решение № 183/19.11.2023 г. по гр.д. № 182/2023 г. на Районен съд – Харманли, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал.1 ГПК, че А. К. Й. дължи на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД по договор за стоков кредит № 4442439 от 13.01.2021г. общо сумата 2544.26лв., от които главница в размер на 2164.26лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2022г. и договорна лихва в размер на 380,00 лв. за периода от 14.01.2022г. до 17.11.2022г., както и по договор за потребителски паричен кредит № 4020503 от 07.01.2020г., сума в общ размер на 21 735.57лв., от които главница в размер на 20 000 лв. частично предявена, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2022 г., и договорна лихва – 1735,57лв., дължима за периода от 14.01.2022г. до 17.11.2022г., за които суми е издадена заповед № 10 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 06.01.2023г. по ч.гр.д. № 7/2023г. по описа на РС - Харманли. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, вътрешно противоречиво и необосновано. Твърди, че съдът, въпреки заключението на графологичната експертиза, която не дава категоричен извод, че договорът и общите условия са подписани от лицето поради несъпоставимост при графичните елементи, е приел противното. Сочи, че въззивният съд изцяло се е съгласил с изводите на първоинстанционния съд, без да направи собствена преценка и анализ на събраните доказателства и да обсъди всички доводи на страните. Според жалбоподателя изводите на експерта-графолог, че подписите вероятно са положени от него, а за част от оспорените, че не може да се установи от кого са положени, не означава категорично, че документите не са неистински, при което не ставало ясно защо съдът е приел, че ответникът не е опровергал доказателствената сила на оспорените частни писмени документи. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърляне на исковите претенции. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Когато назначената графологична експертиза не може да даде заключение поради несъпоставимост при графичните елементи на подписа, а само вероятност, че подписите не са положени от ответника А. К. Й. и предвид липсата на автентичност, води ли това до неистинност на документите и писмените доказателства за сключването на процесните договори?“; 2. „Задължен ли е ОС – Хасково да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован?“ Касаторът поддържа и за двата въпроса, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №7/08.02.2012г. по гр.д.№510/2011г., 2 г.о. на ВКС и ТР №1/2013г. на ОСГТК, както и че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът им щял да осигури разглеждането и решаването на делото в точния смисъл на закона предвид липсата на съдебна практика. Ответникът по касационната жалба – „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД оспорва същата по съображения, изложени в писмения отговор от 02.09.2024г., чрез процесуалния му пълномощник – адв. П.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, ОС – Хасково е приел, че са били сключени договор за стоков кредит № 4442439 от 13.01.2021г. и договор за потребителски паричен кредит № 4020503 от 07.01.2020г., като от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по договор за стоков кредит № 4442349 от 13.01.2021г. е усвоена сумата в размер на 2835.76 лв. за купуване на компютри - 2448.00 лв. и застрахователна премия 387.76 лв., като заедно с лихвите и застраховките кредитополучателят е трябвало да погаси сумата 3951.72 лв. Посочил е, че е установено, че кредитополучателят е извършил погасителни вноски в размер на 1207.59 лв., включващи 671.52 лв. - главница и 536.07 лв. – лихви, като е приложен и касов бон за покупка на стока в размер на 2448.00 лв. Според кредитираното от съда експертно заключение кредитополучателят е преустановил плащанията по кредита на 14.12.2021г. Въззивният съд е приел, че на 07.01.2020 г. е сключен и договор за потребителски паричен кредит № 4020503 между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и А. К. Й., с размер на кредита - 45 000 лв., като заедно с лихвите и таксите, общото задължение на кредитополучателя е 61 482.46 лв. Съгласно договора, кредитът трябвало да се усвои и ползва по сметка BG 97 UNCR70001522103409, открита в УниКредит, съгласно погасителен план, с последна погасителна вноска на 14.12.2029 г. Съдът е приел, че е уговорено, че сумата е за рефинансиране на описаните задължения, а именно към „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ по кредит 3574154 сума в размер на 9 508.80 лв., CLARINA TBI BANK по кредит № [ЕГН], сума в размер на 1036.00 лв. към 07.01.2020г. и към „Банка ДСК“ за потребителски кредит в размер на 33 000 лв., като е уговорено след извършване на тези транзакции, ако остане сума да бъде преведена на кредитополучателя по описаната сметка. Съдът е приел, че съгласно експертното заключение горепосочените плащания са извършени с описаните преводни нареждания и е извършен превод по посочената сметка на 07.01.2020 г. на остатък в размер на 398.80 лв. ОС – Хасково е посочил, че видно от заключението на вещото лице по сметката на цедента са внесени 12 137.33 лв., с които са погасени: за главница - 7165.06 лв., договорни лихви - 5001.85 лв. и лихви по просрочие -0.42 лв., като кредитополучателят е преустановил погасяването по кредита на 16.12.2021г. Счел е, че към датата на предсрочната изискуемост - 17.11.2022 г. и към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 15.12.2022г., задължението на кредитополучателя е общо 39 570.51 лв., от тях за главница - 37 834.94 лв. и за лихва в размер на 1735.57 лв. Въззивният съд е приел, че на 16.09.2022г. между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг”ЕАД и „ЕОС Матрикс” ООД е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, към който е приложен списък на длъжниците. ОС – Хасково е приел, че банката е цедирала вземанията си на ищеца, като в приложението към договора фигурира и ответникът, като длъжник по договор за стоков кредит №4442439 от 13.01.2021г. и договор за потребителски паричен кредит № 4020503 от 07.01.2020г., като по първия общо дължимата сума е в размер на 2534, 36 лв., по вторият договор общо дължимата сума е в размер на 39 415, 29 лв. Приел е, че ответникът е уведомен за цесията и обявената предсрочна изискуемост на 17.11.2022г., като уведомленията са връчени на дъщеря му – А. Й.. Въззивният съд е посочил, че договорите са оспорени от ответника и в заключението на изслушаната графологична експертиза не е налице категоричен извод, че ответникът не е подписал договорите, общите условия и приложенията към тях. Посочил е, че експертът не е могъл да даде заключение поради несъпоставимост при графичните елементи на подписа в част от изследваните обекти, но категорично сочи, че ръкописният текст „ А. К. Й., Хасково“, с който е попълнено искане за предоставяне на кредит, съгласие за обработка на лични данни и декларация за информираност относно правата на субекта на данните, са изпълнени от А. К. Й.. Счел е, че според експертизата четирите подписа, положени след потребител в „Общи условия за отпускане на потребителски кредит в евро или лева от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД вероятно са положени от А. К. Й., като за останалите два подписа / сн.3 и сн.7/ експертизата не може да даде заключение поради несъпоставимост при графичните елементи на подписа. С оглед заключението на графологическата експертиза, писмените доказателства и въз основа на заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, ОС – Хасково е приел, че ответникът не опровергава доказатествената сила на оспорените от него частни писмени документи и формалната доказателствена сила на договор за стоков кредит № 4442439 от 13.01.2021г. и договор за потребителски кредит № 4020503 от 01.01.2020г. не е оборена. Счел е, че предвид горното исковете са основателни и е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице, когато в обжалваното решение, значимият правен въпрос е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия такъв. Основанието по чл. 280, ал .1, т. 3 от ГПК предполага правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т. е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първият поставен въпрос е обоснован от касатора с доводите му, че не е подписвал договорите за кредит и неправилно въззивният съд е приел, че документите не са неистински. Както е формулиран, а именно: „Когато е налице липса на категоричност на заключението на експертизата, а само вероятност, че подписите са положени от А. К. Й., води ли това до неистинност на документите“, въпросът е фактологически и иска конкретна преценка на доказателствата по делото и фактическите изводи на въззивния съд, т.е. същият е по правилността на решението, не се явява значим правен въпрос и не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Независимо от горното, ако се приеме, че със същия се цели отговор, дали следва да се приемат за неистински документи, за които графологичната експертиза не дава категоричен извод дали са подписани от оспорващото ги лице, а заключение с вариантност, и в този смисъл би отговарял на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, то същият не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от ГПК е ясна и сочи, че тежестта на доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва, освен ако не носи подписа й, когато тежестта на доказване истинността пада върху страната, която го е представила. В този смисъл е и трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд (например Решение № 254 от 14.07.2014 г. по гр. д. № 569/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., Решение № 91 от 01.04.2013 г. по гр. д. № 5960/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.). Изводът на въззивният съд, че ответникът Й. е този, който при пълно и главно доказване следва да установи неистиността на оспорените от него частни документи, които носят подпис от негово име, е в съответствие с горната практика и след като заключението на вещото лице не сочи категорично, че не са подписани от лицето, това означава, че оспорването не е доказано и по делото не е установена надлежно неистинност на документите. Така е възприел и въззивния съд, като това, че заключението на вещото лице е при условията на вариантност, а именно за част от подписите сочи, че вероятно са положени от ищеца, а за част от тях, че не може да даде дори вероятно заключение поради недостатъчност на графичните признаци, не води до противния извод. Касаторът не е опровергал заключението на изслушаната единична графологична експертиза, като не го е оспорил своевременно при изслушването му в съдебното заседание, когато експертът е заявил и, че в изводът си, че ръкописно положеният текст е изписан от лицето А. К. Й., е категоричен. Окръжният съд е процедирал съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 158/03.07.2013 г. по гр. д. № 1455/2013 г. на ІІ ГО на ВКС и мн.др., с които се приема, че като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с останалите доказателства, и поради това, даденото заключение от съдебно-почерковата експертиза, което не сочи категорично, че документите не са подписани от ищеца, не води до опровергаване на всички други доказателства по делото във връзка с усвояване на кредитите от кредитополучателя – ответник и частичното им погасяване от него. Предвид горното така поставения първи въпрос не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не удовлетворява и допълнителните селективните критерии нито по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито бланкетно поддържания и изключен предвид наличието на горепосочената непротиворечива практика, по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Вторият поставен процесуален въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд за обсъждане на доводите и твърденията на страните и всички събрани доказателства, т.е. обема на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия, е обуславящ за всяко производство и съставлява общо основание за допускане до касация, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и много други актове, включително и посоченото от касатора решение, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Окръжният съд е обсъдил не само заключението на съдебно-почерковата експертиза, за да формулира извода си, че договорите не са неистински и са сключени надлежно между страните, като се дължи връщане на сумите по тях, но и всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, включително неоспореното и неопровергано заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че сумите по двата кредита са усвоени по описания начин, че е имало частично погасяване за определен период от кредитополучателя по тях / касатора/, който е плащал на цедента. Въззивният съд е обсъдил изложените от страните доводи и твърдения, а това че не е възприел оплакванията на жалбоподателя, не води до извод, че е действал в противоречие с практиката на ВКС и не обосновава наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Предвид изхода на спора на касатора Й. не се следват разноски. От ответника няма искане за присъждане на разноски за настоящото производство. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.