Определение № 2425 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2354/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Е. Д., действащ чрез особен представител, срещу решение № 499/25.04.2024 г. по в. т. д. № 2362/2023 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 2733/2023 г. по гр. д. № 12691/2021 г. на Софийски градски съд и е уважен предявеният от „ЗД „Бул Инс“ АД срещу касатора иск за осъждането му да заплати сума в размер на 35 000 лв.

Жалбоподателят навежда оплаквания за допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния и процесуалния закон, тъй като в хода на делото е бил конституиран като правоприемник на баща си А. Д. при липса на предоставен от съда срок, в който да заяви дали приема, или отказва да приеме оставеното му наследство. Оспорва законосъобразността на извода, че с подаване на отговор на исковата молба мълчаливо е приел наследството. Заявява становище, че приемането на наследство не може да се предполага, а трябва да е ясно и недвусмислено. Нещо повече, по делото е представено доказателство за вписан отказ от наследството на А. Д., но то не е ценено поради незаконосъобразните съображения на въззивния състав, че се явява преклудирана възможността за ангажиране на това доказателство. Наред с това, касаторът счита, че вписването на отказа е нововъзникнал факт, който е следвало да бъде обсъден от съда, предвид правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК.

В изложението на основания за достъп до касация се релевират тези по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК с твърдения, че, като не е дал срок на ответника да приеме или да се откаже от наследството, съдът е постановил недопустимо решение, доколкото ответникът не е бил надлежно конституиран. А като е приел, че депозираните от особения представител доказателства за отказ от наследство са неотносими към спора поради преклузия, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, което е довело до очевидна неправилност на постановеното решение. Отделно се заявяват и хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Съгласно разясненията, дадени в т. 14 на ППВС № 4/1964 г., налице ли е мълчаливо приемане на наследство в хипотезата на чл. 49, ал. 2 ЗН в случай на подаване на отговор на искова молба и от това действие на наследника разбира ли се непоколебимото му намерение да приеме наследството?“

2. „Как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51 ЗН от съда, разглеждащ дело срещу наследник на починал делинквент преди завеждане на исковата молба, когато няма данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството?“

3. „Представлява ли съществено процесуално нарушение даването на възможност на страните да посочат и заявят нови доказателствени искания във връзка с изготвен нов доклад по делото поради промяна на правната квалификация в хипотезата на обезсилено от въззивния съд решение на първоинстанционния съд и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствени действия от друг състав?“

Първите два въпроса са поставени за проверка дали въззивното решение е постановено в съгласие с практика на ВКС /решение № 50003/2023 г. по т. д. № 555/2022 г. на II т.о.; решение № 596/1991 г. по гр. д. № 353/1991 г. на BC, I г. о.; решение № 64/2010 г. на BKC гр. д. № 3838/2008 г. на I г. о.; определение № 860/2012 г. по гр. д. № 721/2012 г., IV г. o.; определение № 741/2013 г. по гр. д. № 2744/2013 г. на IV г.о., както и решение № 101/2019 г. по гр. д. № 2260/2018 г. на IV г.о./. По третия въпрос се твърди, че е от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото. От касатора се завява искане да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и то да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго такова, с което искът да бъде отхвърлен с присъждане на разноски за двете инстанции.

Ответникът по касация „ЗД „Бул Инс“ АД оспорва подадената касационна жалба и претендира да бъде отказан достъп до касация по искане на ищеца. В евентуалност претендира потвърждаване на въззивното решение с присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговарят на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по регресна претенция на „ЗД „Бул Инс“ АД срещу наследници на Е. Ф. Д. в размер 35 000 лв. – заплатено обезщетение по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ на пострадало лице вследствие действия на неправоспособен водач на МПС - Е. Ф. Д..

След обезсилване на решение по гр. д. № 11 759/2018 г. на СГС, постановено по иск с правна квалификация чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ срещу Е. Д., друг състав на съда е квалифицирал претенцията като такава по чл. 500 КЗ и е направил нов доклад по делото, съответно е приел като доказателство удостоверение № 977/16.02.2022 г. на Районен съд Перник, в което е посочено, че съгласно определение № 2605/31.05.2019 г. по гр. д. № 1048/2019 г. е вписан отказ на А. Е. Д. от наследството на неговия баща Е. Ф. Д.. Действителността на този отказ е била оспорена от страна на застрахователното дружество с довод, че преди да бъде извършен този отказ наследникът е приел наследството с конклудентни действия – подаване на отговор на искова молба в рамките на първото заведено дело.

За да отмени отхвърлителното решение на първоинстанционния съд състав на Апелативен съд София е приел, че фактите по делото са правилно установени. Разгледал е противопоставеното от застрахователното дружество възражение за нищожност на заявения отказ от наследство и го е счел за основателно, тъй като ответникът по делото, преди да направи отказ, е приел наследството с конклудентни действия като е депозирал отговор на исковата молба. В този отговор е обективирал изрично волеизявление за оспорване на иска и е изложил становище по отношение на задължението на наследодателя като част от наследството. Въззивният съд е счел отказа нищожен и непораждаш правни последици. Отделно от това е счел, че ответникът не е ангажирал доказателства, с които да обори доказателствената стойност на съставения протокол за ПТП, в който е посочено, че делинквентът, допуснал реализиране на ПТП, не е притежавал свидетелство за управление и към датата на инцидента не е бил правоспособен водач. Съдът е съобразил и направеното с отговора на исковата молба признание, че наследодателят на ответника е бил неправоспособен водач.

Изцяло неоснователни са твърденията на касатора, че въззивното решение е недопустимо, евентуално очевидно неправилно.

Твърденията за наличие на порока, регламентиран в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, не отговарят на фактите по делото, тъй като ответникът не е бил конституиран като наследник в хода на исковото производство, заведено срещу неговия баща Е. Д., а е бил посочен от ищеца като ответник още с исковата молба. Въпрос на основателност на предявения срещу правоспособно и дееспособно физическо лице е преценката дали то следва да отговаря по материалноправното отношение, респективно дали то дължи плащане на заявената от застрахователното дружество сума.

Твърденията за наличие на очевидна неправилност също са изцяло несъстоятелни, тъй като те не кореспондират с изведените в практиката на касационната инстанция проявления на този тежък порок – да е приложена несъществуваща правна норма, законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да са нарушени основополагащи правни принципи и принципи на формалната логика.

Първият въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, поради което настоящият състав счита, че той притежава характеристиката правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Удовлетворен се явява и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед посочената от касатора съдебна практика и служебно известната на състава – решение № 145/2011 г. по т. д. № 1018/2010 г. на I т.о., ВКС, която дава отговор на въпроса кога е налице мълчаливо приемане на наследство. Въпросът следва да бъде уточнен в следния смисъл: „Налице ли е мълчаливо приемане на наследство в хипотезата на чл. 49, ал. 2 ЗН в случай на подаден отговор на искова молба, в който се оспорва дължимостта на парично вземане, претендирано от ищеца срещу наследодателя на ответника?“ Настоящият състав на съда следва да провери дали постановеното от апелативния съд решение съответства на разрешенията, дадени с посочената по-горе практика. На останалите въпроси съдът ще даде отговор при разглеждане на спора по същество.

Особеният представител на дължи заплащане на държавна такса.

С тези мотиви настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС