Определение № 1618 от 02.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 688/2025 г.

Производството е по чл. 274 ал.3т.1 ГПК Образувано е по частна касационна жалба на Т. В. Д. ,гражданин на Руската Федерация, чрез пълномощник адв. И. Ч., срещу определение № 30 от 20.01.2025 г. на Окръжен съд - Ямбол по в. ч. гр. д. № 8/2025 г., с което се отменя определение № 2626 от 02.12.2024 г. на Районен съд – Ямбол по гр.д. № 2623/2024г. С отмененото определение е прекратено частично производството по висящ бракоразводен процес, поради липса на международна компетентност по делото относно предявените главни и насрещни искове за присъждане на родителските права, режима на лични отношения и издръжката по отношение родените от брака на страните ненавършили пълнолетие деца Л. В. Д. и Д. В. Д., като след отмяна на определението делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, поради приета от въззивния съд компетентност на българския съд по исковете с предмет родителска отговорност включително. С частната касационна жалба се иска отмяна на атакувания съдебен акт като неправилен, необоснован и несъответстващ на закона. Касаторката счита за неправилни изводите на Окръжен съд - Ямбол относно „обичайното местопребиваване” на децата,което следва да бъде определено на територията на Руската Федерация, [населено място] ,след като от 07.06.2023г и до момента децата постоянно пребивават там,в тази връзка компетентен да решава въпросите, по които производството е прекратено е руският съд Поддържа се ,че въззивният съд неправилно е тълкувал чл.5 т.2 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, според която спорът е бил неподведомствен на българския съд,както и че неправилно е тълкуван чл.25 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, след като и двете деца има първо руско гражданство и регистрацията им по местоживеене на територията на Руската Федерация е от 19.11.2019г. В изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване се сочи основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по произнесени въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, като в първия раздел на изложението (т.1) се оспорват изводите на въззивния съд по отношение на компетентността.Без да конкретно формулиран, въпросът се свежда до противоречие с разпоредбата на чл.85,ал.2 от КМЧП и оплакване за неправилен извод къде е обичайното местопребиваване на двете деца към момента на завеждане на исковата молба пред българския съд,след като не са решаващо съобразени удостоверения на миграционните власти на МВР на РФ с дата 19.11.2019г за регистрация по местоживеене на територията на Руската федерация. В следващия раздел (т.2) се формулира въпрос дали въззивният съд правилно е приложил Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996г ратифицирана със закон, приет от 40-то Народно събрание на 18.01.2006 г., в сила за Република България от 01.02.2007г.,по която Конвенция страна е и Руската Федерация,считано от 06.12.2001г. и по-точно чл.5, т.1 от Конвенцията за компетентността на органите в договаряща страна, в която детето има обичайно местопребиваване, и при промяна на обичайното местопребиваване при хипотезата на чл.5, т.2 от Конвенцията, а именно че компетентни в този случай са органите на другата договаряща държава в която децата са се установили –Руската Федерация в настоящия случай. Поставя се и въпрос (т.3 от изложението)относно приложението на чл.25 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики (чийто правоприемник е Руската Федерация) за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела,обнародван в ДВ бр. 12 от 10.02.1976г,по- точно чл.25, ал.6 от същия, в насока отчитане на факта ,че и двете деца имат първо руско гражданство и местопребиваването им към момента на започване на исковия процес е на територията на Руската Федерация. Постъпил е отговор от В. Л. Д.,в който се оспорва наличие на основания за допускане до касационно обжалване. Окръжният съд правилно е преценил ,че съгласно чл.52, пар.1 от Конвенцията за компетентността,приложимото право, признаването,изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996г не се засягат международни договори,по които договарящите държави са страни и които съдържат разпоредби по материя, регламентирана от Конвенцията и че е налице двустранен договор, действащ за двете договарящи държави и към момента, уреждащ компетентността - чл.25, ал.6 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики (чийто правоприемник е Руската Федерация) за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела.Уредбата в Договора съдържа самостоятелни правила за определяне на компетентни съд ,като сочи основанията алтернативно и съдът съответно е приел въз основа на факти, които не се оспорват и са установени, че децата имат българско гражданство - това в случая е достатъчно да обоснове компетентността, а също така и предвид обичайното им местопребиване към момента на завеждане на иска, при който извод на съда е съобразена формираната съдебна практика по прилагане на Конвенцията ,след като през 2023г децата са изведени от Р.България - страната по обичайното местопребиваване, без необходимото съгласие на другия родител. Поради това страната поддържа ,че обжалваното определение следва да бъде потвърдено като валидно и правилно. Сезиращата българския съд искова молба е подадена от В. Л. Д. на 10.07.2023г. с искане да бъде прекратен брака му с Т. В. Д., упражняването на родителските права по отношение на родените от брака малолетни деца да се предостави на него и да се определят режим на лични отношения с другия родител и издръжка.По образуваното делото е установено, че страните са съпрузи, считано от 10.09.2017г., когато са сключили граждански брак в [населено място], за който е съставен акт за гр.брак №186//10.09.2017г. на 5-то кметство в [община].В. Л. Д. е български гражданин, Т. В. Д. е гражданин на Руската Федерация.От брака на страните са родени две малолетни деца–близнаците Л. В. Д. и Д. В. Д., родени на 02.08.2019г., като е установено от актовете за раждане на децата,че те са български граждани. Насрещен иск за развод,съединен с искове за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на родените от брака две малолетни деца, за определяне на местоживеенето на децата на адреса на майката,за определяне на режим на лични отношения на децата с бащата и осъждането му да им заплаща месечна издръжка( на основание чл.49, ал.1, вр. ал.3 от СК, чл. 59, ал.2 и чл.143 от СК), е предявила и ответницата Т. В. Д. на 20.03.2023г,приет за разглеждане.По делото са събрани поискани от страните и служебно допуснати от съда доказателства за относимите факти.Не е имало спор и е установено, че до 06.06.2023г.страните, заедно с двете си малолетни деца са живеели в България, в [населено място] на адреса на ищеца,децата са били записани и редовно са посещавали ДГ“Невен“ в [населено място] (л.9 от делото на ЕРС). На 07.06.2023г. двете деца, придружавани от майка си Т. В. Д. напускат територията на Р.България през ГКПП „Капитан Андреево“, като няма спор и е установено от писмо на МВР-ГД“Гранична полиция“ (на л.261 от делото),че децата са напуснали страната без съгласието на другия родител ,тъй като при граничната проверка за децата са били представени български и руски паспорти,което е прието от граничните власти за основание по чл.50 от Инструкция №8121з-1492/22г. децата да бъдат пропуснати да излязат от страната без да се изисква писмено съгласие от отсъстващия родител. Няма спор и по делото са събрани доказателства че след напускането на страната и понастоящем двете малолетни деца са се установили и живеят на територията на Руската Федерация в [населено място] .След проведено открито заседание с участие на страните ,в което са взети предвид данните от изискания социален доклад на компетентните служби по местоживеенето на децата /Отдел по настойничество и попечителство на Руската федерация /с определение №211 от10.07.2024г са определени привременни мерки по делото ,като упражняването на родителските права временно е предоставено на майката,местоживеенето им е определено на постоянния й адрес в [населено място], РФ, определен е режим на лични отношения с бащата и е определена месечна издръжка. Районен съд –Ямбол ,пред който съд делото е висящо след процедура по чл. 23,ал.3 ГПК, е прекратил производството в частта по исковете за родителската отговорност след служебна преценка (чл.15 ГПК) поради обстоятелството ,че и двете деца са напуснали територията на Р.България заедно с майката от година и половина и понастоящем обичайното им местопребиваване е в Руската Федерация, което повдига въпроса за приложимост на Конвенцията за компетентността,приложимото право, признаването,изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996г, в частност първостепенният съд се е позовал на чл.5, т.2 от Конвенцията, според която в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, компетентност имат органите на държавата,в която е новото обичайно местопребиваване на детето. Въззивният съд е ревизирал тази преценка като неправилна и в несъответствие с източниците, уреждащи компетентността на българския съд. Въззивният съд е отчел задължението на сезирания български съд да следи служебно за своята международна компетентност (чл. 15 ГПК),независимо дали компетентността се урежда от регламент на Европейския съюз (ЕС), от международна конвенция, приета от Република България,или от Кодекса на международното частно право (КМЧП); както и че за споровете по искове за упражняване на родителски права и режима на лични контакти с детето, което има обичайно местопребиваване в страна, която не е членка на ЕС, се прилага Хагската конвенция от 1996 г, ратифицирана със закон, приет от 40-то Народно събрание на 18.01.2006 г., в сила за Република България от 01.02.2007г., по която Конвенция страна е и Руската Федерация, считано от 06.12.2001г. При преценката дали е международно компетентен, първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.5,т.2 от Конвенцията, според която в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, компетентност имат органите на държавата, в която е новото обичайно местопребиваване на детето,след като не е съобразена разпоредбата на чл. 52, т.1 от Конвенцията, според която Конвенцията не дерогира международни договори,по които договарящите държави са страни и които съдържат разпоредби по материя, регламентирана от Конвенцията, освен ако държавите - страни по такъв договор, не декларират обратното. На основание чл.52, т.1 от Конвенцията, приложим за определяне международната компетентност на съдилищата на двете договарящи държави е Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики (чийто правоприемник е Руската Федерация) за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела,обнародван в ДВ бр. 12 от 10.02.1976г. Разпоредбата на чл.25 от Договора урежда правоотношенията между родители и деца, а съгласно ал.6 на чл.25 от Договора, компетентни за издаване на решения по правоотношения, указани в ал. 1, 2, 3, 4 и 5, са органите на договарящата страна, чийто гражданин е детето или на територията, в която детето има местожителство или местопребиваване.Или в случая българският съд има обща компетентност по делото, свързано с родителската отговорност, тъй като са налице две от алтернативите на нормата - от една страна децата на страните са български граждани и наред с това те са имали обичайно местопребиваване в Република България по времето, когато съдът е бил сезиран с исковата молба на 10.07.2023г.Относно „обичайното местопребиваване“ въззивният съд се е позовал на константната практика на ВКС за мястото,което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейна среда в посочената държава, а съгласно практиката на ВКС, формирана с Решение№ 254/21.01.2020г. по гр. д. № 940/2019 г., III г. о., Определение № 156/03.08.2017г. по ч. гр.д. № 450/2017г., I г. о. и Решение № 231/19.11.2015 г. по гр. д. № 181/2015 г. на III г. о.,международната подсъдност се определя към момента на подаване на исковата молба и временното отсъствие на детето или отвеждането му от неговото обичайно местоживеене,без съгласие на единия родител, не може да обоснове компетентност на съда да разгледа спор за родителски права на мястото, на което детето е отведено.След като в случая децата на страните са имали обичайно местопребиваване на територията на Република България непосредствено преди подаване на исковата молба в съда и са били отведени от страната без съгласието на единия родител,както и предвид установеното българско гражданство и на двете деца - според условията по изтъкнатия двустранен договор между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики (чийто правоприемник е Руската Федерация),липсва основание да се приеме,че са налице обстоятелства, изключващи международната компетентност на българския съд. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че при така поддържаните основания по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване,при установените по делото обстоятелства и предвид изложените мотивирано съображения от Окръжен съд–Ямбол, не е налице основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд с обжалваното определение/ решение по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение,правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Решаващият извод на въззивната инстанция в случая е, че както разпоредбите на чл.5 от Конвенцията в изяснения при автономното им тълкуване смисъл, така и разпоредбата на чл. 52, т.1 от Конвенцията, според която тази Конвенция не дерогира международни договори,по които договарящите държави са страни и които съдържат разпоредби по материя,регламентирана от Конвенцията, освен ако държавите-страни по такъв договор не декларират обратното,еднопосочно не водят до отричане на международна компетентност на българския съд по въпроси на родителката отговорност. Този извод е основан на релевантните в конкретния случай обстоятелства и установеното им значение в практиката на ВКС по прилагането на правните източници,уреждащи международната компетентност. Не се обосновава допускане до касационно обжалване по съображенията на касатора в първия раздел на изложението. Като вътрешно право нормите на КМЧП намират приложение само ако не са приложими други международни актове, уреждащи компетентността на съда, поради което съображения в изтъкнатата от защитата правна насока са неотносими ,а доводите за неправилна преценка на определени доказателства не обосновават допускане до касационно обжалване поначало, още повече след като не е формулиран коткретен и ясен правен въпрос (Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС) Освен това, сочат се документи за регистация на местожителство по процедури от формален, свързан с гражданството характер, а не доказателства за факти относно обичайното местопребиваване на децата, по които обстоятелства няма спор. Не се обосновава допускане до касационно обжалване по поставените в следващите два раздела на изложението въпроси, които не се свеждат до тълкуване, а до прилагане на системата международни договори, по които договорящите държави са страни /двустранни и многостранни/,при ясни по съдържание разпоредби в тези източници,очертаващи приложното им поле относно компетентността на съда. Неясно е съображението на касатора отнасящо се до предпоставките за прилагане на чл.25,ал.6 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики (чийто правоприемник е Руската Федерация) за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела,обнародван в ДВ бр. 12 от 10.02.1976г. предвид твърдението във въпроса,че и двете деца имат „първо руско гражданство”. Гражданство на децата е удостоверено по обвързващ за съда и страните начин от съставените и представени актове за раждане,като децата са български граждани от раждането си. За да е налице посоченото от касатора основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.Тези основания в случая не са налице, не е изложена и обосновка в конкретна насока. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение