Определение № 716 от 23.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1556/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Б., с адрес в [населено място], представляван от адв. Т. Т., против въззивно решение № 387 от 12 февруари 2020 г., поправено с решение № 590 от 6 март 2020 г., постановени по в.гр.д. № 1105/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София, в частта му, с която е потвърдено решение № 5792 от 7 август 2017 г., постановено по гр.д. № 7468/2014 г. по описа на Софийския градски съд, за осъждане на Б. на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Я. Г. Я., с адрес в [населено място], сумата от 5000 лева, съставляваща обезщетение за претърпени от Я. неимуществени вреди от изложени от Б. обидни твърдения на 10.05.2014 г. в предаването „Тази събота“ по БТВ, ведно със законната лихва от 29.05.2014 г., както и в частта с която първоинстанционното решение е отменено в отхвърлителната му част за разликата над 5000 лева до 8000 лева и в полза на Я. са присъдени още 3000 лева. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че двете съдебни инстанции кредитират представени от ищеца писмени доказателства с неустановена автентичност и достоверност, които са оспорени от ответника още с отговора на исковата молба: „списък на медиите /неизчерпателен/ с приложени линкове и разпечатки, които са отразили процесното интервю на Н. Б. на 10.05.14 г. в частта му по отношение на Я. Я.”; текстове на статии с неясен произход и съдържание, които се твърди да съответстват на съдържанието на посочените интернет страници. Сочи се, че тези доказателства не са проверени по законоустановения ред, като в нарушение на чл. 183 ГПК не са представени извлечения от тези интернет страници в официално заверен препис. Въпреки това същите са отчетени при определяне на размера на обезщетението, като са мотивирали въззивния съд да приеме, че широкият обществен отзвук обуславя присъждане на обезщетение в по-голям от определения от Софийския градски съд размер. Освен това цитираните статии били неотносими към предмета на спора, доколкото ищецът претендира обезщетение за вреди от изявленията на ответника, дадени в телевизионно интервю, поради което Б. не следвало да носи отговорност за пресъздаването на това интервю в други медии. Били допуснати нарушения при преценката на свидетелските показания, които следвало да бъдат ценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, тъй като била налице връзка на служебна зависимост между свидетелите и ищеца. Освен това показанията им били изключително сходни по съдържание и от тях не се установявало безспорно настъпването на вредите, детайлите по отношение на техния обхват или интензитет. Твърди се още, че въззивният съд не обосновава извода си, че дължимото обезщетение е в по-голям размер от определения от първоинстанционния съд. Неправилно било прието, че е ноторно известен фактът, че разгласяването на обидни квалификации и позорящи обстоятелства винаги водят до негативни преживявания за обидения и в този случай настъпването на вредите от деянието и пряката причинно-следствена връзка между вредите и деянието на подлежат на доказване. В тази връзка се сочи, че съществуват множество хипотези на публична обида, които не повлияват в голяма степен на психическото и физическото състояние на обидения. При определяне на размера на обезщетението не били отчетени интензитетът на неимуществените вреди от конкретното деяние, съдебната практика по сходни случаи и обществено-икономическите условия. Не били коментирани и другите фактори, които биха могли да се отразят на психическото състояние на ищеца към процесния период, като например текущата предизборна кампания. Поддържа се, че не е безспорно доказано извършването на процесното деяние, тъй като допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза установява единствено съдържанието на приложения от ищеца видеоносител, който не е предоставен от медията, излъчила интервюто. Вещото лице единствено установява идентичност на записа на представения носител с наличния на сайта на БТВ видеофайл, но не и факта, че предаването действително е излъчено в ефир. Следвало да се вземе предвид също, че в процесния период страните са били опоненти в хода на предизборна кампания и са отправяли критики един към друг, поради което следвало да се съобрази по-високият праг на търпимост към обществените оценки на личността им от други лица. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока за отговор ищецът Я. Г. Я., с адрес в [населено място], представляван от адв. Е. В., възразява срещу допускането на касационно обжалване и излага доводи за неоснователност на жалбата по същество. За да постанови обжалвания в настоящото производство акт, апелативният съд в [населено място] е приел за установено, че на 10.05.2014 г., в гр, София, в предаването „ Тази събота“ по БТВ ответникът Б. публично е разгласил неверни и обидни квалификации за Я., като го нарекъл „петдесет килограма клоун“ и „подлога на Б. Б.“; че към тази дата ищецът е бил публична личност, ползваща се с авторитет както в определени професионални среди, така и сред разширен обществен кръг лица, свързани с осъществяваната от него политическа дейност. От изслушаните по делото показания на свидетели се установило, че ищецът е претърпял болки и страдания, предизвикани от деянието на ответника, изразяващи се в негативни емоции и душевен дискомфорт. При тези данни, съдът приема, че изречените от ответника изрази съдържат обидни за личността на ищеца квалификации, тъй като същите имат очевидно негативно съдържание, излизат извън рамките на благоприличния тон и допустимото критично отношение към личността на трети лица, приети от обществото като система на обичайно проявление на добрите нрави и търпимото обществено съжителстване. Отчитайки факта, че разгласяването на обидни квалификации винаги води до негативни преживявания за обидения, въззивният съд приема, че в случая са налице всички предпоставки за ангажиране деликтната отговорност на ответника; че съзнателно и преднамерено изложените от ответника квалификации са били широко разгласени чрез ефира на медия, ползваща се с доверие сред огромен обществен кръг, като така несъмнено са накърнили доброто име на Я. в обществото, засегнали са в негативен аспект честта и достойнството му и са предизвикали негативни и бурни емоции. В същото време се отчита обстоятелството, че ищецът сам се е поставил в положение на по-значителна публичност от обичайната, което предполага съобразяване на по-висок праг на търпимост спрямо обществените оценки на личността му от трети лица. Предвид това въззивният съд счита, че сумата от 8000 лева съставлява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение с оглед интензитета на претърпените неимуществени вреди. Поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване. На първо място се поставя въпросът: ноторно известен ли е фактът, че разгласяването на обидни квалификации и позорящи обстоятелства, съставляващи клевета, винаги водят до негативни преживявания за обидения и оклеветения и в този случай не подлежи на доказване пряката причинно-следствена връзка между деянието и вредите. Макар че апелативният съд действително е направил констатация в мотивите на обжалвания акт, че разгласяването на обидни квалификации и позорящи обстоятелства, съставляващи клевета, винаги водят да негативни преживявания за обидения и оклеветения, липсва заключението, заявено в поставения въпрос, че причинната връзка между деянието и вредата не подлежи на доказване. Поради това поставеният въпрос не се явява обуславящ за решаващия извод на въззивната инстанция за наличие на необходимите по закона предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност на ответника. Освен това не се констатира и соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 62 по гр.д. № 1376/2011 г., IV г.о., и решение № 263 по гр.д. № 1740/2012 г., III г.о., според която фактът на настъпване на вредата и интензитета на увреждането винаги подлежат на доказване. В обжалваното решение, след преценка на доказателствения материал, в т.ч. на заключението на съдебно-техническата експертиза и свидетелските показания, съдът приема, че настъпването на вредите и причинно-следствената връзка между тях и противоправното поведение на ответника са безспорно доказани по делото, поради което изявлението, че разгласяването на обидни квалификации и позорящи обстоятелства, съставляващи клевета, винаги водят до негативни преживявания за обидения и оклеветения, не може да се възприема като самостоятелен извод на съда. Поставя се и въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД (трябва ли съдът да изложи мотиви за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, както и да съобрази стандарта на живот в страната, средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид). Въпреки че е обуславящ, този въпрос не е разрешен с противоречие със задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. и доразвита от ВКС в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (вкл. сочените от касатора решение № 271 по гр.д. № 341/2017 г., IV г.о., и решение № 274 по гр.д. № 4473/2018, IV г.о.), съгласно която понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението, включително обществено-икономическите условия в страната по време на възникване на увреждането и съдебната практика при сходни хипотези, като в мотивите си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Съблюдавайки указанията на соченото ППВС, въззивният съд е взел предвид конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към конкретния казус – отчетени са характерът на нанесените обиди, интензитетът на претърпения от Я. психически дискомфорт, личността на пострадалия и общественото му положение, широкият отзвук от изявленията на ответника, обстоятелството, че и двете страни са били в период на предизборна кампания, обществено-икономическата обстановка в страната. Изложени са мотиви, че широкото разгласяване на обидните квалификации от страна на касатора в национален ефир чрез медия, ползваща се с доверие сред огромен обществен кръг, неминуемо е рефлектирало върху интензитета на уронването на честта и достойнството на ищеца, който към онзи момент е развивал активна политическа дейност. Затова съдът приема, че в полза на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в общ размер на 8000 лева, което да овъзмезди претърпените неимуществени вреди. Предвид това, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли съдът при уважаване на по-голям размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди да мотивира увеличението, тъй като, от една страна, увеличението е мотивирано, а от друга, не се констатира твърдяното противоречие с разрешенията, дадени от ВКС в соченото от касатора решение № 4357/2016 г., IV г.о., ВКС. Неотносим към изхода на спора се явява въпросът сходни ли са по размер претърпените вреди, изразяващи се в психически болки и страдания, при незаконно повдигнато обвинение, чието обезщетяване се търси по реда на ЗОДОВ, и при изречени обидни за ищеца твърдения. Питането се основава на оплакванията на касатора, че в решението си въззивният съд се е позовал на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, с предмет искове по ЗОДОВ. Действително сочените от въззивния съд решение № 532 по гр.д. № 1650/2009, III г.о., и решение № 377 по гр.д. № 1381/2009 г., IV г.о., са постановени в производства за присъждане на обезщетение за вреди от незаконно повдигнато обвинение, но въззивният съд не е правил аналогия между вредите, претърпени вследствие на незаконно упражнена наказателна репресия, и тези, причинени от общественото разгласяване на обидни твърдения. Горепосочените решения са цитирани единствено с оглед интерпретацията им на задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., според което справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Ето защо не се налага и преценката на сочената от касатора практика на ВКС. При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на 1500 лева сторени разноски по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,