Определение № 4328 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3146/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Г. С. Д., в качеството ѝ на трето лице помагач в производството, и касационна жалба на А. Е. А. (ответник), против решение № 210 от 28.02.2025 г. по в. гр. д. № 2131/2024 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение по гр. д. № 15993/2022 г. на Районен съд – Варна е постановено друго, с което са уважени предявените от Ю. А. А. и М. А. А. искове за собственост с правно основание чл. 108 ЗС, като след уважаване на евентуални насрещни претенции на А. Е. А. за необходими разноски, е оставено без уважение възражението му за право на задържане върху имота до тяхното заплащане. Касаторът Г. С. Д. (трето лице-помагач по производството) твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Обосновава касационните основания с оплаквания за неправилна преценка на свидетелските показания и направения въз основа на тази преценка погрешен извод за неупражнявана от нея фактическа власт върху имота през периода 2000 г. – 2022 г. Иска отмяна на решението по исковете за собственост и тяхното отхвърляне. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Има ли легитимиращ ефект констативният нотариален акт преди да е отменен по правилата на чл. 587, ал. 2 ГПК, т. е. след като третото лице-помагач не може валидно да се легитимира с посочения констативен акт следва ли, че този акт е невалиден, че неговото съдържание е неправилно и има ли становището на съда обвързваща сила на отмяна на акта пред други съдилища, и 2. При явно противоречиви показания на свидетели, без да е извършен дължимият анализ и оценка на доказателствата в тяхната съвкупност, допустимо ли е да се направят правни и фактически изводи, като се игнорират допуснати и събрани в хода на процеса гласни доказателства. Създава ли се преимуществена оценка за частта от гласни доказателства, които не са разгледани от съда, а са кредитирани в цялост. По този въпрос се поддържа противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г. о. В касационната жалба на А. Е. А. (ответник по предявените искове) се твърди, че въззивното решение по исковете за собственост е недопустимо, а при евентуалност – неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Обоснова касационните основания с неправилна преценка на свидетелските показания, включително и поради неотчитане на евентуалната тяхна заинтересованост съобразно правилата на чл. 172 ГПК, и липсата на самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства. Иска обезсилване на въззивното решение, а евентуално – неговата отмяна и отхвърляне на исковете по чл. 108 ЗС. Няма претенция за разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в приложното поле на които поставя следните правни въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо кредитира свидетелските показания на едната група свидетели, след като същите противоречат на други свидетелски показания или писмени доказателства, както и на целия останал доказателствен материал. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 76 от 12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на ВКС, II т. о., и решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г. о.; 2. Как следва да се преценява противоречивост в показанията от свидетели, водени от ищцовата страна, спрямо свидетели на ответната страна, и може ли съдът да отчете евентуална тяхна заинтересованост в хипотезата на чл. 172 ГПК. Не се посочва практика на ВКС, на която да противоречи обжалваното въззивно решение; 3. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички писмени доказателства и доводи на страните, като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира с доверие, включително и свидетелските показания; 4. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички искания във въззивната жалба или е достатъчно да постанови акт, благоприятен за въззивния жалбоподател, и по другите искания не следва да се произнася. По трети и четвърти въпроси касаторът твърди противоречие на въззивното решение с раздел I, т. 3 от ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г., т. 13 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г., решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 160-А от 16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на ВКС, II т. о., и решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на ВКС, II г.о.; 5. Длъжен ли е въззивният съд, съобразно нормите на чл. 6, ал. 2 и чл. 269 ГПК, при постановяване на съдебния си акт да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становищата си. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 1036/2009 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г., на ВКС, IV г. о.; 6. Добросъвестен ли е владелец, който претендира право на задържане върху спорния имот и за който съдът е приел за установено, че е придобил от собственик имота поради неотменяване на КНА на праводателя му. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 60117 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 3680/2020 г. на ВКС, I г.о., решение № 86 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 3076/2019 г. на ВКС, II г. о., и решение № 179 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1981/2013 г. на ВКС, II г. о., и 7. При конкуренция на придобивните основания на страните следва ли съдът да изследва задълбочено придобивните основания на всяка една от тях и в тази връзка да обоснове всички правнорелевантни факти по отношение на правото на собственост. При конкуренция на придобивните основания в производството по чл. 108 ЗС следва ли съдът да изследва задълбочено всяко едно от тях за всяка една от страните и в тази връзка да уважи иска, по който ответникът се позовава на придобиване на владението от собственик с констативен нотариален акт, който не е отменен по чл. 537, ал. 2 ГПК, като правнорелевантен факт по правото му на собственост. В случай като процесния, когато действителните собственици на имота през последните двадесет години не са посещавали имота и не са се интересували от него, по какъв начин би следвало владелецът да направи достояние на собственика намерението си за своене на имота. Тези въпроси са поставени в изложението, без да е обосновано в коя хипотеза на чл. 280 ГПК касаторът твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване на решението. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК насрещната страна по касационните жалби - Ю. А. А. и М. А. А., са подали отговори и на двете жалби, в които излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението и за тяхната неоснователност. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационните жалби и извърши преценка на поддържаните предпоставки чл. 280 ГПК, намира следното: Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез пълномощници въз основа на надлежно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 2671 от 12.07.2024 г. по гр. д. № 15993/2022 г. на Районен съд – Варна и вместо него е постановено друго, с което по предявените от Ю. А. и М. А. против А. А. искове за собственост с правно основание чл. 108 ЗС те са признати за собственици въз основа на дарение и наследствено правоприемство на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в [населено място], район А., с. о. „П.“ („Р.“), както и на построената в имота еднофамилна вилна сграда с идентификатор ***, и А. А. е осъден да им предаде владението върху имотите. Със същото решение са разгледани предявените насрещни искове и възражението за право на задържане, като Ю. А. е осъден да заплати на А. А. сумата от 5 070.49 лева, представляваща припадащата му се стойност на извършените в имота необходими разноски съобразно притежаваните от него идеални части, като исковата претенция е отхвърлена за горницата до пълния ѝ предявен размер от 12 100 лева, а М. А. –сумата от 5109.61 лева, като претенцията срещу нея за разликата до предявения размер от 12 100 лева също е отхвърлена. Същевременно съдът е оставил без уважение направеното от А. А. възражение за право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС върху имотите до заплащането на присъдените с решението суми за разноски. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 50 от 07.12.1963 г. Н. Д. А. (майка на ищците Ю. и М. А.) е закупила от Б. И. В. 2 000 кв. м от нива в местност „П. т." в землището на [населено място], В. област, цялата с площ 21.4 дка. По време на придобиването на имота Н. А. е била в брак с А. А., като двамата с нотариален акт № 113 от 21.02.1986 г. дарили на децата си - ищците Ю. и М. А., по 400 кв. м идеални части от собствения им имот, придобит по време на брака в режим на СИО, представляващ вилно място, находящо се в м. „Р.“ (бивша м. „П. т.“), цялото с площ от 2 000 кв. м, без постройката в него. Посочено е за установено въз основа на съдебно решение от 07.08.1986 г. по гр. д. № 1505/1986 г. по описа на РС – Варна, неразделна част от което е скица от експертно заключение, съдебно решение от 22.09.1986 г. по гр. д. № 1103/1986 г. на ОС - Варна и резолюция от 17.02.1987 г. на Първо гражданско отделение на Върховния съд на НРБ по преписка № 294/1987 г. по реда на надзора, че в производство за делба на недвижим имот, находящ се в м. „Р.“, целия с площ от 2 000 кв. м, със съсобственик Държавата, в собственост на А. А. и Н. А. (родителите на ищците) бил поставен дял II от имота с площ от 600 кв. м (заедно с бараката), в собственост на Ю. А. - дял I с площ от 600 кв. м, и в собственост на М. А. - дял III с площ 800 кв. м. Въз основа на изложеното и конститутивния ефект на съдебното решение, въззивният съд е приел, че всеки един от двамата ищци е собственик на реална част от процесния имот, а двамата общо са съсобственици на трета реална част, заедно с постройката. Обсъдено е от въззивния съд и заключението на съдебно-техническата експертиза, като при съвкупната му преценка с другите данни по производството е прието за установено, че процесният поземлен имот с построената в него вилна сграда е идентичен с имотите на ищците по посочените нотариални актове, съответно с имоти по предходни кадастрални планове на местността (ПИ * по КП от 1960 г. и ПИ * по КП от 1988 г.). Изложено е за установено, че за местността, в която попада процесният имот – „П. т.“, е имало предходни планове - КП „Западно от Г.“ от 1960 г. и КП м. „М. ч.“ от 1988 г., а понастоящем – ПНИ на СО „П.“ от 2003 г. и кадастрална карта от 2008 г., както и устройствен план за улична регулация от 2012 г. Констатирано е, че в разписните листове към КП от 1960 за собственик на ПИ * е вписан Б. В. – праводател на родителите на ищците, като площта на този имот, получена от оцифрено графично копие от плана, е 25 950 кв. м, и въз основа на комбинирания цифров модел е установено, че процесният имот попада в ПИ * и съответства на ПИ * по КП от 1960 г., като ПИ * по КП от 1988 г. съответства на поземления имот по нотариален акт № 50 от 1963 г. и нотариален акт № 113 от 1986 г. по местност, площ и граница – западен откос на дере (бряг). Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел, че правата на ищците върху имота са доказани по заявените правни основания – дарение и наследствено правоприемство. Предвид доказаните права на ищците въззивният съд е пристъпил към разглеждане на заявените от ответника А. А. (понастоящем касатор) основания за придобиване на имота – договор за покупко-продажба, а при условията на евентуалност - придобивна давност. Посочено е, че с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 49 от 10.08.2022 г. третото лице-помагач Г. Д. е продала на ответника А. А. процесния поземлен имот, заедно с построената в имота вилна сграда, за цена от 40 000 лева. Праводателят Г. Д. се е легитимирала като собственик на имота при извършване на сделката за покупко-продажба с констативен нотариален акт от 26.07.2022 г., издаден въз основа на документ – протокол по гр. д. № 1781/2022 г. на РС - Варна, с който е одобрена съдебна спогодба съобразно направеното признание на предявения от Г. Д. против трето лице на производството лице - В. Я., положителен установителен иск за собственост на процесния поземлен имот. Въззивният съд е приел, че за да е налице вещнопрехвърлителен ефект на договора за покупко-продажба на имота от 10.08.2022 г., прехвърлителят Г. Д. трябва да е била собственик на имота към момента на прехвърлянето му, поради което е подложил на анализ констативния нотариален акт от 26.07.2022 г., като е изложил съображения, че когато нотариалният акт е издаден въз основа на документи на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, той има същият легитимиращ ефект, какъвто и документите, послужили за извода на нотариуса. Прието е, че в конкретния случай нотариусът е бил длъжен да прецени дали представеният протокол, обективиращ съдебна спогодба, представлява годно основание за възникване на вещни права върху имота въз основа на изтекла придобивна давност - оригинерно придобивно основание. Съгласно чл. 234, ал. 3 ГПК съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение, поради което нотариусът е бил длъжен да зачете силата на представения пред него документ и да удостовери принадлежността на правото на собственост съобразно документа. Доколкото обаче нотариалният акт, издаден въз основа на документи на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, има същият легитимиращ ефект, какъвто и документите, послужили за извода на нотариуса, въззивният съд е приел, че установителната сила на спогодбата по протокола от 29.06.2022 г. по гр. д. № 1781/2022 г. на РС – Варна се разпростира само между страните по воденото исково производство - Г. Д. и В. Я., както и по отношение на техните наследници и правоприемници, т. е. включително и по отношение на ответника А. А., на основание чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК. Ищците по настоящото дело Ю. А. и М. А. не са били страна по гр. д. № 1781/2022 г. на РС - Варна, нито са наследници или правоприемници на страна по производството, поради което същите не са обвързани от определението за одобряване на съдебната спогодба, имащо силата на съдебно решение. Спрямо тях правото на собственост на Г. Д. не е установено. Поради това по отношение на ищците е опроверган (липсва) легитимиращият ефект на КНА № 2 от 26.07.2022 г. Съдът е направил подробно разграничение между легитимиращия ефект на КНА, издаден след извършена от нотариуса надлежна процедура по обстоятелствена проверка за правото на собственост по давност, и КНА, издаден въз основа на съдебна спогодба. Приел е, че в първия случай нотариусът извършва самостоятелна преценка, като събира доказателства за установяване на владението, поради което изводът му действа по отношение на всички, а във втория случай се позовава само на акт на съда, издаден след извършени изявления на две лица - страни по делото, поради което ефектът на този КНА е само между страните. Затова в първата хипотеза се размества доказателствената тежест, а във втората - не. Направен е извод, че доколкото установеното от нотариуса в КНА титулярство на право на собственост върху процесния имот на Г. Д. не обвърза ищците по делото, то в настоящото производство ответникът е длъжен да докаже фактите и обстоятелствата, на които се основава оригинерното придобивно основание на Г. Д. – придобиване по давност, като следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване владението ѝ върху имота. Въззивният съд е пристъпил към детайлен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства относно факта на владение на имота от страна на третото лице-помагач Г. Д. към всяка от заявените от нея начални години на владение на имота – 2000 г., 2007 г., 2009 г. След като е обсъдил подробно събраните по делото гласни доказателства, съдът е приел за неустановено както времето на установяване на фактическата власт върху спорното място от страна на Г. Д., така и конкретните действия, чрез които тя е била демонстрирана. За да достигне до тези изводи, съдът е подложил на подробен анализ и съпоставка свидетелските показания на двете групи свидетели – ангажираните от ищцовата и от ответната страна. Въз основа на този съвкупен анализ съдът е приел, че от показанията на доведените от ответника и третото лице-помагач свидетели не може да се докаже наличието на фактическа власт върху имота, упражнявана от Г. Д., която да е надлежно манифестирана, явна, необезпокоявана и трайна. В мотивите на решението се посочва, че според свидетеля В. Я. имотът е изглеждал изоставен, а единствената индикация за Г. Д. е била поставена табелка с нейни координати. Свидетелят имал еднократни впечатления от въпросната табелка, без да уточнява конкретна дата на нейното възприемане, но заявил, че впоследствие е изпратил писмо до Г. Д. и било образувано съдебно дело помежду им. Въз основа на тези твърдения въззивният съд е приел, че възприятията на свидетеля са от 2022 г. – годината, в която е заведено гр. д. № 1781/2022 г. на РС – Варна между него и третото лице-помагач. Посочено е, че възприятията на свидетеля Н. Н. по отношение на имота датират едва от 2022 г., в който период ответникът А. А. е извършвал действия по ползването му. Свидетелят Д. Д. също посочвал имота като собствен на А. А., когото познавал от три години (от 2021 г.) – след придобиването на правото на собственост от него през 2022 г., но същевременно заявявал, че има впечатления от по-ранен период – още от 2019 г., когато имотът все още не е бил собственост на А. А.. Изложено е, че свидетелят В. В. познава третото лице-помагач Г. Д. отпреди 2010 г., но заявил, че я е виждал само епизодично при преминаване покрай имота му. Същият нямал преки впечатления дали и по какъв начин тя е поддържала имота. Свидетелят излагал конкретни факти единствено по отношение на ответника А. А., когото е възприел да извършва действия по косене в спорния имот (със заета от свидетеля техника), като свързвал промяната в състоянието на мястото единствено с действията на ответника в периода 2022 – 2023 г. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля Н. Б., който заявявал, че има впечатления от имота от 2008 г., но никога не е възприемал Г. Д. в него самостоятелно, а единствено в присъствието на ответника А. А., като по-конкретни данни изнасял за 2022 г. във връзка с извършен ремонт. Свидетелят сочил, че в периода от 2008 – 2009 г. докъм 2022 г. имотът е бил неограден. Въз основа на това съдът е приел, че епизодичните посещения в неоградения и необработван имот с цел отдих и събиране на диви плодове, без продължително пребиваване, не съставляват упражняване на фактическа власт по смисъла на закона, тъй като същата нито е трайна, нито е явно манифестирана спрямо действителния собственик. Констатирано е и противоречие с показанията на св. В. Я. относно наличието на множество табели, като съдът е извел извод, че при посочване за поставянето им върху телена ограда (каквато е липсвала според показанията му до 2022 г.), такава е поставена в имота едва през 2022 г. Наред с това въззивният съд е анализирал показанията на свидетелите, ангажирани от ищцовата страна, независимо от първоначалното си изявление, че подробното им обсъждане не е наложително. Изложил е съображения, че макар тези свидетели да не са непосредствени съседи на мястото, а по отношение на един от тях да е налице заинтересованост, същите изнасят преки и подробни впечатления за състоянието на имота през целия процесен период. Въз основа на тях съдът е приел за доказано, че въпреки частичното разграждане и запуснатия вид на мястото, ищците не са изгубвали фактическата власт върху него до 2022 г., когато са узнали за действията на трети лица. По отношение на релевантността на показанията на заинтересования свидетел съдът е посочил, че съгласно чл. 172 ГПК същите не могат да бъдат игнорирани само на това основание, а подлежат на преценка в съвкупност с останалия доказателствен материал. В заключение е съобразено, че плащането на местни данъци и такси от страна на третото лице-помагач може да манифестира единствено намерение за своене (animus), но не съставлява проява и на фактическа власт (corpus), каквато в случая не е установено да е упражнявана от него в изискуемия от закона период. В заключение, въз основа на съвкупния анализ на доказателствения материал, въззивният съд е приел за неустановено упражняването на давностно владение върху имота от страна на Г. Д. за периода от 2000 г. до 10.08.2022 г. Изведен е извод, че същата не се легитимира като собственик въз основа на констативен нотариален акт № 2 от 26.07.2022 г., поради което последващият договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 49 от 10.08.2022 г., с който тя прехвърля имота на А. А., няма вещнопрехвърлителен ефект. Наред с това съдът е констатирал, че самият ответник А. А. е упражнявал фактическа власт върху имота единствено в периода от 10.08.2022 г. до предявяването на иска на 05.12.2022 г., който срок е недостатъчен за придобиване на правото на собственост по давност. Прието е за недопустимо и присъединяването на владението на праводателката му по чл. 82 ЗС, тъй като по делото не е доказано тя изобщо да е придобила качеството на владелец. Изложено е, че съставеният в нейна полза констативен нотариален акт не може да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК в настоящото производство, тъй като спрямо самия титуляр на акта липсва предявена и уважена самостоятелна претенция. По отношение на релевираното от ответника право на задържане до заплащане на необходимите разноски, въззивният съд е приел, че А. А. няма качеството на добросъвестен владелец. Изводът е обоснован с обстоятелството, че към момента на сключване на договора приобретателят е знаел, че неговата праводателка не е собственик на вещта и не е упражнявала давностно владение върху нея. За да достигне до този извод, съдът е извършил подробен анализ на събраните гласни доказателства. Установено е въз основа на тях наличието на близки отношения между страните по сделката, изразяващи се във фактическо съжителство на ответника с дъщерята на прехвърлителката (връзка, приравнена на сватовство). Съдът е отчел и съществувалото търговско съдружие на ответника със свидетеля В. Я., който е признал иска за собственост в приключилото със спогодба друго производство. Тези обвързаности, ведно с доказаното обстоятелство, че ответникът е съзнавал липсата на самостоятелна фактическа власт от страна на третото лице-помагач, въззивният съд е приел, че съставляват ясни индиции за неговата недобросъвестност. Въз основа на тях въззивният съд е приел, че купувачът е бил наясно с липсата на права у прехвърлителката, с което законоустановената презумпция по чл. 70, ал. 2 ЗС се явява оборена, а претенцията за признаване право на задържане – неоснователна. При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, и съдържащите се в касационните жалби и изложенията към тях доводи, касационната инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен правен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, по отношение на който е обосновано и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба на третото лице-помагач Г. Д.. Въпросът за легитимиращия ефект на констативния нотариален акт е разрешен от въззивния съд въз основа на особеностите на конкретния случай и хипотезата, в която същият е издаден – по документи (на основание чл. 587, ал. 1 ГПК), а не по предвидения в ал. 2 ред за обстоятелствена проверка. При произнасянето си съдът изцяло е съобразил разрешенията, дадени в задължителната практика на ВКС – ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС (включително по отношение прилагането на общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК при конкуриращи се нотариални актове за собственост), както и тези в казуалната практика по чл. 290 ГПК (решение № 8 от 04.02.2021 г. по гр. д. № 1265/2020 г. на ВКС, II г. о., и решение № 84 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 1767/2009 г. на ВКС, I г. о.). Според тази практика нотариалният акт, издаден въз основа на документи, има същия легитимиращ ефект, какъвто притежават и самите документи, послужили за извода на нотариуса. В съответствие с това въззивният съд е приел, че установителната сила на съдебната спогодба се разпростира единствено между страните по исковото производство, по което е постигната, както и по отношение на техните правоприемници (какъвто в случая се явява ответникът-касатор А. А.), съгласно чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК. Тъй като ищците по настоящото дело Ю. А. и М. А. не са били страни по това предходно исково производство, нито са правоприемници на някоя от тях, одобрената съдебна спогодба (имаща силата на влязло в сила съдебно решение) няма обвързващо действие спрямо тях. Поради това спрямо ищците правото на собственост на Г. Д. не е установено, с което легитимиращият ефект на констативния ѝ нотариален акт се явява напълно опроверган. С тези мотиви въззивният съд е дал разрешение, съобразено както с приетите за установени факти по делото, така и с посочената практика на ВКС, а и част от формулирания от касатора въпрос (относно значението на КНА в друго производство) не съответства на решаващите изводи на съда и е ирелевантен за изхода по предмета на спора. Ето защо по този въпрос не е налице селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото не е налице нито липса на практика, нито нужда от нейното преосмисляне или преодоляване, не е налице и поддържаното в евентуалност основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което освен това е останало изцяло необосновано в изложението на касатора. По втория поставен въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд при анализа и преценката на събраните в хода на процеса свидетелски показания, включително и на противоречиви такива, също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Противно на твърденията на касатора Г. Д., въззивният съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително и посочената в изложението към касационната ѝ жалба, е извършил задълбочен анализ на събраните гласни доказателства, но е приел, че те не обосновават извод за упражнявана фактическа власт върху спорното място към нито един от сочените от третото лице-помагач периоди. Следва ясно да се разграничава хипотезата, при която съдът е обсъдил дадено гласно доказателствено средство, но е преценил, че от него не може да се установи релевантен факт, от случая, в който доказателството изобщо не е било предмет на обсъждане. Прието е от въззивния съд, че нито от показанията на свидетелите на ответната страна, нито от тези на ищците се установява третото лице-помагач да е осъществявало владение през изследваните периоди. Всъщност именно в резултат на детайлното изследване на свидетелските показания и подлагането им на съвкупен анализ, съобразено с правилото за оценка на доказателствата заедно и поотделно, съдът е извел извод, че липсва осъществявана от третото лице-помагач Г. Д. фактическа власт. Тъй като доказателственият материал е събиран пред първата инстанция, за да достигне до идентичен или различен краен резултат от първоинстанционния съд, въззивният съд е бил длъжен да извърши собствен самостоятелен анализ, което е и сторил в случая. Обстоятелството, че касаторът изразява несъгласие с фактическите констатации и правните изводи на съда, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представлява оплакване за евентуална неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което по него не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Липсва основание за допускане до касационно обжалване на обжалваното решение и по поддържаните от касатора А. А. предпоставки по чл. 280 ГПК. Не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, включително и на посочените от касатора основания. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск, т. е. на непредявено основание или извън рамките на търсената защита в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса по чл. 6 ГПК. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си и в рамките на предмета на делото и обема на дължимата защита и съдействие, в които е сезиран от страните. Правният спор е останал строго очертан от заявената в исковата молба принадлежност на правото на собственост върху процесните имоти (поземлен имот ведно с построената в него сграда) и своевременно наведените от ответника възражения, включително това по чл. 72, ал. 3 ЗС за право на задържане, без решаващият състав да е извършвал недопустима от закона промяна в техния предмет или основание. Изложените от касатора доводи за обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, свързани с твърдяното наличие на предпоставки по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдебния състав (искането за което е направено след постановяване на решението и е оставено без уважение от въззивния съд), също не сочат на вероятна недопустимост на обжалвания акт. Основанията за отвод са предвидени като процесуална гаранция за разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд. Пропускът или отказът на съдията да се отстрани от производство обаче не влече недопустимост на постановения от него акт, а може да съставлява единствено основание за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Подобно нарушение би било релевантно само при условие, че предубедеността на съдебния състав обективно е довела до незаконен краен резултат, противоречащ на действителното правно положение по спора (в този смисъл са мотивите към ТР № 1 от 21.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 13 по гр. д. № 5/1976 г. на ОСГК на ВС и решение № 200 от 19.01.2018 г. по т. д. № 592/2016 г. на ВКС, ІІ т. о.). Изложените от касатора твърдения за формално познанство на членове на съдебния състав с представител на насрещната страна – поради работата на последния като магистрат в същия съд отпреди повече от петнадесет години и съществувалите към онзи момент колегиални отношения, не съставляват основание за обективно оправдани съмнения в безпристрастието на съда. Липсват конкретни обективни обстоятелства, свързани с предмета на делото или с наличието на личен интерес, които биха могли да повлияят на без-пристрастното правораздаване, а и по изложените вече съображения такива не могат да обосноват и извод за вероятна недопустимост на решението. Вероятна недопустимост на въззивното решение не следва и от релевираните доводи в четири молби, подадени от касационния жалбоподател А. А. на 09.01.2026 г. и 26.02.2026 г. Макар тези доводи да са наведени извън срока по чл. 283 ГПК, доколкото те касаят основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за което касационната инстанция следи служебно, същите подлежат на обсъждане при преценката за наличие на предпоставки за допускане до касационен контрол. Изложените съображения относно наличието на влязло в сила решение по спор за собственост – предмет на предявен от А. А. против Община Варна отрицателен установителен иск за поземления имот, както и относно вида на търсената защита за вилната сграда, също не сочат на вероятна недопустимост на обжалвания акт. От тях не може да се изведе извод за липса на положителна или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Ищците Ю. А. и М. А. (понастоящем ответници по касационната жалба) по предявените и разгледани в настоящото производство ревандикационни искове не са били страни в другото исково производство. Поради това те не са обвързани от постановеното по него решение, т. е. то няма сила на пресъдено нещо по отношение на тях (чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК). Разрешеният с това решение спор за собственост не е и преюдициален за настоящия спор, а и видът и обемът на търсената защита при наличието на правен спор зависят изцяло от волята на ищците (в този смисъл са разясненията в т. 2 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС), която в случая е осъществена чрез искове с правно основание чл. 108 ЗС, включително и по отношение на вилната сграда. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите (първи и трети въпроси), свързани със задължението на съда за обсъждане на противоречиви доказателства. Тези въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с посочената от касационния жалбоподател практика на ВС и ВКС (включително ППВС № 1/1953 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения). Съгласно тази константна практика, съдът е длъжен да извърши цялостна оценка на събрания доказателствен материал в неговата съвкупност и да мотивира изводите си при наличие на противоречиви данни. В случая въззивният съд е изпълнил изцяло тези си процесуални задължения, като е анализирал детайлно както показанията на свидетелите на ищцовата страна, така и тези на ответната, включително и във връзка с останалите събрани по делото доказателства. Обстоятелството, че съдът след съвкупния анализ е приел определени факти за доказани, а други за неосъществили се не съставлява процесуално нарушение, а е резултат от суверенната оценка на доказателствата по вътрешно убеждение. Оплакванията, че при съвкупната преценка на доказателствения материал, в това число и на гласните доказателства, въззивният съд е достигнал до фактически изводи, различни от сочените от касатора за правилни, не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. Тези доводи са относими към правилността на решението, която не подлежи на проверка в настоящата селективна фаза на производството. Ето защо по тези въпроси липсва селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва основание за допускане до касационен контрол и по втория въпрос в изложението, свързан с критериите за преценка на евентуална заинтересованост на свидетелите в хипотезата на чл. 172 ГПК. На първо място, касаторът не е посочил конкретна практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На второ място, в мотивите на обжалвания акт съдът изрично е съобразил даденото в практиката на ВКС (решение № 76 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на ВКС, I г. о.) тълкуване на императивното изискване на закона, че заинтересоваността не е основание за игнориране на показанията, а задължава съда да ги прецени чрез съпоставка с останалия доказателствен материал, което решаващият състав е сторил. Поради това въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице основание за допускане на обжалването и по четвърти и пети въпроси, свързани със задължението на съда да се произнесе по всички искания, обективирани във въззивната жалба, както и с това да обсъди всички събрани по делото доказателства, включително заключенията на вещите лица, както и доводите на страните. Тъй като тези изисквания са включени в предмета на всяко гражданско производство, те са значими по принцип за всеки исков процес и осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обаче не се установява поддържаното противоречие между постановеното от въззивния съд и цитираните от касатора съдебни актове. Напротив, въззивният съд е определил предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на изясняване, и се е произнесъл по целия предмет на спора, с който е сезиран. В пълно съответствие с трайно установената практика той е обсъдил поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, като е обсъдил и доводите на страните. Следва да се посочи и че в съдебната практика трайно е застъпено разбирането, че в рамките на проверката по чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да разгледа направените от страните възражения, свързани с правните доводи, от които те черпят своите права, както и събраните във връзка с тях доказателства. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и обсъждането на събраните доказателства задължително трябва да намерят отражение в мотивите на съда. При формиране на вътрешното си убеждение съдът е длъжен да обсъди допустимите доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, което задължение произтича пряко от нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд е изпълнил задълженията си за мотивиране на акта, регламентирани в посочените норми и разяснени в ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, излагайки собствени правни изводи в рамките на спорния предмет, очертан с въззивната жалба и отговора по нея, като е обсъдил целия доказателствен материал и е преценил всички релевантни за спора обстоятелства. Произнасяне извън очертаните предели на въззивната проверка не е налице. Шестият въпрос, свързан с претендираното право на задържане на спорния имот и преценката за добросъвестността, е некоректно формулиран от касатора и не е изведен от решаващите мотиви на обжалваното решение, поради което той не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че в случая презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС е изцяло опровергана въз основа на събраните по делото конкретни доказателства, които обосновават този правен извод. Законът урежда тази презумпция като оборима, като в настоящото производство е прието, че ищците са провели успешно пълно обратно доказване на фактите, водещи до нейното оборване. За оборване на добросъвестността именно към момента на възникване на правното основание (сключването на договора за покупко-продажба между ответника и трето лице-помагач), изводът на съда е изведен от съвкупната преценка на доказателствения материал, установяващ знание у приобретателя, а не от обстоятелството, че констативният нотариален акт на праводателя не е бил изрично отменен преди сделката. Ето защо този въпрос не съответства на данните по делото, респ. на решаващите изводи на въззивния съд, и не може да обоснове достъп до касационен контрол. По останалите въпроси, формулирани в т. 7 от изложението към касационната жалба и свързани с конкуренцията на придобивните основания при спор за собственост и манифестирането на своене на имота, по които дори не е обосновано от касатора в коя хипотеза на чл. 280 ГПК е налице основание за допускане на касационно обжалване, също не може да се обоснове допускането до касационен контрол. В своята цялост въпросите представляват формулировка на общия процесуален въпрос за задължението на съда да обсъди и анализира събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. По този общ въпрос са изложени съображения при анализа на предходните въпроси, поради което преповтарянето на същите мотиви в настоящата част на акта е безпредметно. Доколкото в рамките на тези въпроси се поддържа, че съдът е следвало да уважи възраженията на ответника поради наличието на неотменен по чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт на неговата праводателка, то следва да се отбележи, че същите се явяват и ирелевантни. Според приетото от въззивния съд доказателствената сила на този акт е изцяло оборена в настоящото производство въз основа на събраните доказателства, установили липса на осъществявано давностно владение като придобивен способ на собствеността. Последната част от питането - по какъв начин владелецът следва да направи достояние на собственика намерението си за своене, когато последният не се интересува от имота – изцяло се разминава с установената по делото фактическа обстановка. От една страна, по делото не е доказано ищците да не са се интересували от имота си през процесния период. От друга страна, съгласно задължителната практика на ВКС (ТР № 1 от 21.06.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС), пасивността или липсата на посещения на имота от страна на собственика не освобождават владелеца от задължението да демонстрира по отношение на него фактически действия от такъв характер, които недвусмислено и явно да отричат правата му върху недвижимата вещ. Тъй като по делото е прието за установено, че третото лице-помагач не е упражнявало фактическа власт, която може да бъде квалифицирана като владение, повдигнатият въпрос е изцяло неотносим към решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. Ето защо касационен контрол по тези въпроси също не следва да се допуска. Не се извеждат изводи и за вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение, както и за очевидната му неправилност, като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В заключение, касационно обжалване на решението не следва да се допуска. На ответниците по касационните жалби - Ю. А. и М. А., се дължат сторените от тях разноски, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.