Определение № 559 от 21.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 2724/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2704/02.07.2015г. от [фирма], чрез юрисконсулт А. Д.; касационна жалба вх. № 2652/30.06.2015г. от З. Б. Щ., чрез адв.Ц. Ч. и по касационна жалба вх. № 2453/19.06.2015г. от [фирма], чрез адв. Ю. М. и адв. Е. К. против решение № 126/19.05.2015г. по в.гр.д. № 335/2014г. на Апелативен съд - Велико Т., допълнено с решение № 182/14.07.2015г. по с.гр.д. на ВтАС. [фирма] и З. Щ. обжалват въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 371/09.07.2014г. по гр.д. № 781/2011г. на Русенски окръжен съд З. Б. Щ., при участие на [фирма] като трето лице-помагач на нейна страна, е осъдена да заплати на [фирма] /понастоящем [фирма] / сумата от 172 443,60 лв., представляваща стойност на извършени подобрения в административна офис-сграда, собственост на З. Щ., с която стойност последната се е обогатила неоснователно, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба. [фирма], [населено място] обжалва посоченото по-горе въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 371/09.07.2014г. по гр.д. № 781/2011г. на Русенски окръжен съд за отхвърляне на иска на [фирма] против З. Щ. при участието в процеса на [фирма] като трето лице-помагач на страната на ответника за разликата над 172 443,60 лв. до претендираната сума от 275 338,18 лв. В касационните жалби се поддържа, че въззивното решение е неправилно в съответните обжалвани части, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Подадени са писмени отговори от [фирма], З. Щ. и [фирма], с които се оспорват касационните жалби на насрещните страни. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Всяка една касационна жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че З. Щ. се легитимира като собственик на процесната сграда от 2003г. С договор за наем от 10.12.2008г. е предоставила на [фирма] ползването на сградата при уговорка, че дължимата наемна цена за имота може да бъде прихваната от наемателя с разноските, които той ще извърши за ремонт на сградата. С няколко допълнителни анекса е бил променен размерът на наема като до общия му размер за периода на действие на наемния договор е било уговорено наемателят да има право да извърши прихващане с вложените от него средства в ремонтните работи. ВтАС е приел, че на 12.12.2008г. [фирма] като възложител е сключил с [фирма] като изпълнител договор за извършване на СМР за сума идентична по размер с окончателната наемна цена. Въззивната инстанция е съобразила подписаният между тези две дружества протокол за предаване на сградата от 19.12.2008г. и състоянието й към този момент. Апелативният съд е обсъдил сключеният на 31.07.2009г. между [фирма] като възложител и [фирма] като изпълнител договор за изработка на конкретно посочени СМР в процесната административна сграда след предварително одобрение от страна на инвеститора [фирма]. По двата договора за изработка са били представени подписани от сключилите ги страни протоколи за извършени СМР. Решаващият съд е приел, че с констативен протокол от 25.02.2011г. З. Щ. и [фирма] са извършили прихващане на сумата от 2 346 996лв., представляваща левовата равностойност на 1 200 000 евро – стойност на извършени СМР по договор за изработка между наемателя и [фирма]. Съобразно заключение на СТЕ, събрано по реда на чл.207 и сл. ГПК в отделно производство по обезпечение на доказателства и разпита на вещото лице, дало това заключение, пред първоинстанционния съд като свидетел, въззивният съд е приел, че претендираните по исковата молба СМР са изпълнени от [фирма] / сега [фирма]/. Тяхната стойност според съда е била изчислена от единичната и тройната ССЕ и е в размер на 172 443,60 лв. без ДДС и представлява неизплатената част от стойността на издадени фактури от [фирма] на [фирма]. ВтАС е изложил съображения, че с тези СМР – установени по вид, количество и стойност, се е увеличила стойността на имота на З. Щ. с оглед заключението на единичната СТЕ и допълнителното заключение, поради което за собственичката е налице обогатяване. Въззивният съд е направил извод, че е доказано и обедняването на [фирма] със сумата от 172 433, 60 лв., без ДДС, представляваща стойността на извършени, но незаплатени от [фирма] СМР, описани по исковата молба. По спорния въпрос дали е налице връзка между обогатяването на собственика на имота и обедняването на извършилия процесните СМР ВтАС е счел, че връзката не следва да е причинна, а е необходимо да се установи, че обогатяването и обедняването са последица от общ факт или общи факти. За такъв общ факт съдът е преценил фактическите действия по изпълнение от страна на [фирма] на отделни СМР по процесната сграда. Въззивната инстанция е приела, че З. Щ. не е доказала наличие на правно основание, въз основа на което да се е обогатила с извършените подобрения. Неподкрепено с доказателства според ВтАС е останало възражението й, че разходите за извършените по договора за изработка подобрения са изцяло прихванати със задължението на [фирма] за заплащане на наемна цена, а то от своя страна е заплатило на изпълнителя [фирма] възнаграждение за извършването им, както и че част от подобренията са изпълнени от трето за спора лице – [фирма]. Решаващият съд се е позовал на заключението на СТЕ, допусната пред тази инстанция, както и на заключенията на единичната и тройната ССЕ, приети пред Р.. Основното съображение е било, че не може да се установи идентичност между актуваните от [фирма] към [фирма] СМР по 7 бр. протоколи обр.19 и СМР, включени в издадените от [фирма] към [фирма] 11 бр. протоколи за приемане на изработеното. Последните 11 бр. протоколи нямат характер на протокол обр.19 – липсват количества, единична цена и стойност на видове работи, поради което не съдържат достатъчно информация и не могат да бъдат съпоставени с другите 7 бр. протоколи обр.19. В тази връзка въззивният съд е кредитирал и свидетелски показания, съобразно които се установява, че процесните СМР са извършвани през м.януари и февруари 2010г., когато вече е било спряно плащането от [фирма] на [фирма]. ВтАС е кредитирал и заключението на втората единична СТЕ, че не може да се установи идентичност между актуваните по 2 бр. протоколи обр.19 СМР от [фирма] на [фирма] и включените в цитираните по-горе протоколи обр.19 по договор за изработка от 2009г. и протоколи за приемане на изработеното по договор от 2008г. ремонтни работи. Съобразно изложеното в заключение ВтАС е счел, че искът по чл.59 ЗЗД е основателен за сумата от 172 443,60 лв. без ДДС и неоснователен за разликата над нея до общо претендираната сума от 262 425,93 лв. без ДДС. По касационната жалба на [фирма] и касационната жалба на З. Б. Щ.: Доколкото посочените касатори обжалват една и съща част от решението на ВтАС и поставените от първия в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси изцяло съвпадат с част от формулираните от касатора - физическо лице правни въпроси, ВКС намира, че следва да прецени общо двете касационни жалби с оглед критериите за наличие на общо и допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. И двамата посочени касатори въвеждат следните правни въпроси: 1/За успешното провеждане на иск с правно осн. чл.59, ал.1 ЗЗД следва ли да се установи действителният размер на обогатяване на ответника, включително чрез експертиза да бъде определена пазарната цена на имота към релевантната дата с и без съответното строителство ? 2/ При иск по чл.59, ал.1 ЗЗД налице ли е общ факт или обща група от факти между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, ако обедняването на ищеца произтича от неизпълнение на договорно задължение от страна на трето неучастващо в спора лице? 3/Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като при противоречиви свидетелски показания следва ли да обоснове защо дава вяра на едни, а не кредитира други ? 4/ При наличие на противоречиви констатации на две единични експертизи по еднакви въпроси, приети по делото, втората от които е оспорена от една от страните, съдът следва ли да прояви активност и да изясни коя е вярната констатация, ако и двете са формирани от същия обем доказателства? 5/ Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по материалноправния спор само в рамките, поискани от страната във въззивната жалба? Извън горепосочените касаторката З. Щ. формулира и следните правни въпроси: 1/ Допустим ли е иск, черпещ правно основание от нормата на чл.59, ал.1 ЗЗД, когато той не е единственото средство за защита, с което обеднелият разполага? 2/ Елемент ли е от фактическия състав на института на неоснователното обогатяване причинната връзка между обогатяване и обедняване? 3/ Коя е страната в спор по чл.59, ал.1 ЗЗД, носеща тежестта за установяване на по-малката сума между обедняването и обогатяването? 4/Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани в спора доказателства и да ги оцени в тяхната съвкупност според придадената им от закона доказателствена сила? Така изложените въпроси са въведени в хипотеза при селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с изключение на въпроса относно допустимостта на иска по чл.59, ал.1 ГПК, който е свързан с допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и въпроса относно наличието или не на обща група факти между обогатяване и обедняване, ако последното произтича от неизпълнение на договорно задължение на трето лице към ищец, по отношение на който касаторите въвеждат допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По общите въпроси за достъп до касация: Поставеният първи въпрос е намерил разрешение в мотивите на обжалвания акт и обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. ВтАС е установил действителния според кредитираните от него доказателства /вкл. заключения на СТЕ/ по делото размер на обогатяването на собственика на имота, изразяващ се в увеличената стойност на сградата в резултат на ремонта. Следователно даденото разрешение не е в противоречие с обективираното в тълкувателните мотиви по допуснатия до касационно обжалване въпрос в цитираната от касаторите задължителна практика, а именно: Решение № 69/08.02.2011г. по гр.д. № 44/2010 на ВКС, IV г.о.; Решение № 733/12.11.2010г. по гр.д. № 1274/2009 на ВКС, IV г.о.; Решение № 69/04.03.2010г. по гр.д. №159/2009 на ВКС, III г.о.; Решение № 343/02.07.2014г. по гр.д. № 2733/2013 на ВКС, IV г.о.; Решение № 162/24.03.2011г. по гр.д. № 986/2010 на ВКС, IV г.о.; Решение № 611/19.10.2010г. по гр.д. № 1724/2009 на ВКС, III г.о.; Решение № 721/03.01.2011г. по гр.д. № 401/2009 на ВКС, IV г.о. и т.4 от ПП № 1/1979г. на ВС. Следва да се има предвид, че така посочената практика е формирана по материалноправен въпрос за правото на извършилия подобрения в чужд имот да получи в хипотезата на чл.59 ЗЗД само по-малката сума измежду сумата, с която сам се е обеднил /извършени разходи за СМР/ и тази, с която собственикът се е обогатил /увеличена стойност на имота към датата на извършване на съответната строителна дейност/, не и по процесуално правен въпрос, в който аспект се свързва от касаторите във втората част на въпрос №1. В конкретния случай първоинстанционният съд е допуснал СТЕ с изрична задача да се установи дали претендираните по исковата молба СМР увеличават и с колко стойността на сградата към момента на извършването им / л.36 от т.3 на гр.д. № 781/2011г. на Р./. Доводите на касаторите по отношение оспорване или не на заключението на вещото лице и повдигнатите в тази връзка оплаквания за допуснати процесуални нарушения от съда и необоснованост на въззивното решение следва да се квалифицират като касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, предполагащи проверка по същество на спора, която стои извън предметния обхват на фазата по селектиране на касационните жалби. По втория изложен от касаторите въпрос в контекста на доводите, с които се обосновава, ВКС намира, че съобразно правомощията си да уточни правния въпрос в зададената от касатора рамка, същият се конкретизира в следния смисъл: Дължи ли собственикът на имот, в който са извършени подобрения, заплащането им на подобрителя, ако последният ги е изпълнил по силата на договор с трето лице? Въпросът е свързан с допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, което ВКС констатира, че е осъществено. Даденият от ВтАС отговор, че обедняването на извършилия СМР е налице поради изразходването от него на средства за същите, без да е налице основание / правоотношение със собственика на имота/ и в размер на незаплатената му от възложителя по договор за изработка част от договорено възнаграждение, е в противоречие с разрешението по същия въпрос в решения на съдилищата, представляващи незадължителна практика: Решение № 4/06.04.2009г. по т.д. № 35/2007г. на ОС-Разград и Решение № 2483/02.04.2013г. по в.гр.д. № 5250/2012г. на СГС. Следователно касационното обжалване на въззивното решение в неговата осъдителна част следва да се допусне по горепосочения материалноправен въпрос. Формулираният от касаторите трети правен въпрос с оглед задълженията на въззивния съд при обсъждане на противоречиви свидетелски показания не покрива изискванията на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Приетото от ВтАС въз основа на ценените от него гласни доказателства относно извършването на СМР и момента на спиране на ремонтните работи през зимата на 2010г. е само допълнителен аргумент, за да приеме въззивната инстанция, че спирането на плащанията към [фирма] от страна на [фирма] засяга именно изпълнените през м.януари и м.февруари 2010г. СМР, заплащане на които се претендира с исковата молба. Основно съображенията на апелативния съд за липсата на плащане са обосновани от констатациите на заключенията по единичната ССЕ, тройната ССЕ, втората единична СТЕ. Четвъртият поставен от касаторите въпрос не съответства на разгледаната от въззивния съд хипотеза. За установяване на релевантното за спора обстоятелство: идентични ли са извършените и актувани от [фирма] на [фирма] СМР и тези актувани и предадени от [фирма] на [фирма] СМР и съответно разплатени между последните две дружества, са изслушани в първата и във въззивната инстанция по една единична СТЕ. ВтАС е кредитирал изцяло приетото във въззивното производство заключение като е изложил съображения защо не е съгласен с крайния извод на СТЕ, допусната от Р.. Аргументи съдът е открил в констативно - съобразителната част на самото заключение по първата СТЕ – плащането на СМР е ставало по план където стойностите на СМР са определени по групи, като не са ясни нито съдържанието на групата, нито стойността на отделните видове СМР, нито количеството им. Подкрепил е извода си и със заключенията по ССЕ. Следователно този правен въпрос не изпълнява изискването за наличие на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на петия въведен от касаторите правен въпрос също не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Рамките на въззивното производство се определят от въззивната жалба според цитираната от касаторите задължителна съдебна практика на ВКС. Въззивният съд не се е отклонил от същата тъй като се е произнесъл съобразно сезирането си с конкретната въззивна жалба. Тя е била насочена срещу цялото решение на Р. за отхвърляне на иска по чл.59 ГПК в размер на 275 338,18 лв. / с ДДС/. В границите на този размер е и диспозитива на въззивното решение. То е постановено и на предявеното основание - заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване. Отделно от това стои проблемът какво следва да включва обезщетението по чл.59 ЗЗД, но правен въпрос в този смисъл касаторите не поставят. По поставените само от касаторката З. Щ. правни въпроси: ВКС не споделя доводите на касаторката за осъществяване на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос касаещ допустимостта на иска по чл.59 ЗЗД с оглед предвиденото по чл.59, ал.2 ГПК условие в полза на ищеца да не съществува друг иск за защита. Необходимост от точно приложение на закона ще е налице, когато разглеждането на въпроса ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й с оглед на промени в законодателството и обществените условия. Задължителната съдебна практика предвид т.11 от ПП № 1/79г. на ВС и Решение № 75/15.05.2009г. по т.д. № 770/2008г. на ВКС, II т.о. не е в резултат на неточно тълкуване на нормата на чл.59, ал.2 ЗЗД, нито е налице причина за осъвременяването на тази практика поради законодателни промени и/или нова обществено-икономическа обстановка. Касаторката не сочи конкретна нова нормативна регламентация, която да изисква ново тълкуване на нормата на чл.59, ал.2 ЗЗД. Промяната в характера на общественополитическите отношения и отражението й в сферата на икономическия живот не налага промяна в разбирането за принципите, на които се основава институтът на неоснователното обогатяване. Следва да се има предвид, че неоснователното обогатяване е извъндоговорен източник на облигационни правоотношения, т.е. на отношения между насрещни страни и правата породени от тях могат да бъдат предмет на защита по исков ред, в решаването на който спор участват същите тези страни. Предвид изложеното отношенията на търсещия защита с трети за спора лица не препятстват процесуално възможността за предявяване на иск по чл.59 ЗЗД. По втория допълнителен въпрос относно характера на връзката между обогатяването и обедняването при неоснователното обогатяване произнасянето на ВтАС не противоречи на задължителната съдебна практика обективирана в т.5 от ПП № 1/79г. на ВС, поради което не е изпълнен допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият въпрос е изведен от касаторката като обобщаващ правилото за разпределение на доказателствената тежест по иск по чл.59 ЗЗД с оглед оплакване по основната касационна жалба, че неправилно въззивният съд е възложил в тежест на ответницата по този иск да установява, че е заплатила изцяло на своя наемател извършените от него при възлагане на друго лице СМР, както и че част от процесните СМР са фактически осъществени не от ответника, а от неучастващо в спора лице. Следователно се касае до разпределение на доказателствена тежест по отношение на въведени от самата касаторка фактически твърдения, които ако бъдат установени ще изключат претендираното от ищеца право на обезщетение. ВКС намира, че произнасянето на ВтАС по този въпрос не е в противоречие с разрешението по постановените по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна за съдилищата практика Решение № 721/03.01.2010г. по гр.д. № 401/2009г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 611/19.10.2010г. по гр.д. № 1724/2009г. на ВКС, III т.о. Последният формулиран в изложението на касаторката процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да ги прецени в тяхната съвкупност е поставен във връзка с оплакване за незачитане от въззивния съд на обвързващата материална доказателствена сила на съставени от [фирма] сертификати за инспекция в качеството им на официални свидетелстващи документи. Доколкото тези писмени доказателства се свързват с направено възражение за извършване на част от процесните СМР от неучастващо в производството лице [фирма], следва да се има предвид, че въззивният съд е обсъдил съставените от самото трето лице протоколи обр.19 и предвид заключението на втората единична СТЕ не е намерил идентичност между СМР по тези протоколи и актуваните работи по 7 бр. протоколи обр.19 от ищеца на възложителя [фирма]. Следователно ВтАС е преценил релевантните за спора факти и доказателства. По касационната жалба на [фирма]: В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Всички ли установени с допустими доказателствени средства преки разходи за извършените СМР на сградата, собственост на ответницата, в резултат, на които е увеличена стойността на сградата, подлежат на възстановяване/ заплащане от неоснователно обогатилия се или само тези от тях, които са били надлежно фактурирани? 2/ Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви, в които да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения, за да обоснове решаващите си изводи или излага само такива свързани с решаващата си воля ? 3/ Може ли, въпреки липсата на изрично препращане към мотивите на първоинстанционния съд в решението на въззивния съд, да се приеме, че последният се е възползвал от възможността си по чл.272 ГПК, когато правният извод на въззивния съд е обратен на този на първоинстанционния? Процесуалноправните въпроси са поставени от касатора в контекста на оплакване за липса на мотиви на ВтАС защо приема, че няма обедняване на ищеца за неуважената част от предявения иск. По така изложените въпроси е обосновано допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. ВКС намира, че с обжалваното решение в неговата част касаеща частично отхвърляне на иска апелативният съд не е направил извод, че фактическият състав на чл.59 ЗЗД изисква надлежно фактуриране на претендираните разходи за СМР, за да възникне право на извършилия ги на обезщетение. Свързването на уважената, респ. отхвърлената част от иска с фактурирането от самия касатор на неговия възложител на изпълнените СМР е само с оглед на събраните доказателства относно размера на претендираното обезщетение. Относно релевантните факти: дали тези работи са извършени от ищеца и дали са му били заплатени, на каква стойност възлизат те, са преценени и други доказателства - гласни, ССЕ и СТЕ. Следователно първият поставен от [фирма] правен въпрос не покрива изискванията за общо основание по см. на чл.280, ал.1 ГПК. По втория поставен от кастора въпрос е налице произнасяне от въззивния съд и то е в съответствие с приетото по задължителната практика, на която [фирма] се позовава: ПП № 1/1953г. на ВС; ПП № 7/1965г. на ВС; ПП № 1/1985г. на ВС, ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и пр. ВтАС е изложил мотиви относно начина, по който е определил размера на обедняването: период на извършване на СМР – посочен по исковата молба и доказан чрез гласни и писмени доказателства, актуване и фактуриране на извършените работи от ищеца на неговия възложител, съобразяване на СТЕ и ССЕ относно платена и неплатена част от фактурите, съпоставяне с момента на спиране на плащанията. В резултат на горепосочения анализ въззивната инстанция е направила извод за доказан, респ. недоказан размер на обедняването на ищеца. Процесуалноправният въпрос № 3 не отговаря съобразно разясненията по т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на изискванията, за да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. От постановеното въззивно решение не може да се заключи, че решаващият съд е направил изрично или мълчаливо препращане към мотивите на първоинстанционното решение по чл.272 ГПК. Следователно касационно обжалване на решението на ВтАС в неговата потвърдителна част не следва да се допуска. В заключение ВКС достига до извод, че е осъществено както общото по чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на ВтАС в неговата осъдителна част по въпроса: Дължи ли собственикът на имот, в който са извършени подобрения, заплащането им на подобрителя, ако последният ги е изпълнил по силата на договор с трето лице? На основание чл.18, ал.1, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите [фирма] и З. Щ. следва да внесат държавна такса всеки от тях в размер на 3418,27 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд