Определение № 50087 от 08.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2724/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/, гр. София, срещу въззивно решение № 125 от 29.10.2021 г. по в. гр. д. № 226/2021 г. на Великотърновския апелативен съд в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Подадена е и насрещна жалба от Б. Н. К. от [населено място] срещу въззивното решение в частта, с която е прието наличие на съпричиняване от страна на жалбоподателката. С обжалваното въззивно решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № Р-3 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 9/2020 г. на Великотърновския окръжен съд, АПИ е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати обезщетения за вреди, настъпили вследствие на пътен инцидент на 14.12.2014 г. в [населено място], [община], както следва: на Б. Н. К. сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 19 930,92 лв. – обезщетение за вреди от забава в плащане на горното вземане за периода от 14.12.2014 г. до 10.11.2019 г.; на В. В. К. сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 9965,47 лв. – обезщетение за вреди от забавено плащане на горното вземане за периода от 14.12.2014 г. до 10.11.2019 г., като исковете на В. В. К. са отхвърлени за разликата над сумата 20 000 лв. до предявения размер от 40 000 лв. по отношение на претенцията за неимуществени вреди и за разликата над 9965,47 лв. до предявения размер от 19 930,32 лв. по отношение на претенцията за мораторна лихва. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключенията на автотехническата и съдебномедицинската експертиза, е установено, че на 14.12.2014 г. ищцата в първоинстанционното производство Б. Н. К. е управлявала лек автомобил „Шкода Октавия“ в посока [населено място], в който пътувала и нейната дъщеря В. В. К., когато в [населено място] е настъпило ПТП поради загуба от страна на водача на контрол над автомобила. Вследствие на това същият се е отклонил в дясно по посока на движението, напуснал пътното платно и се блъснал в железо-бетонен стълб от електропреносната мрежа. Инцидентът настъпил около 07:50 часа сутринта, в светлата част на денонощието, на заскрежен и хлъзгав път, като на мястото на инцидента е нямало обозначителни табели за проблемен участък. Скоростта на движение на автомобила в момента на удара и преди това е била около 45-50 км/ч, а причината за ПТП е лошото сцепление между задните му гуми и пътната настилка, поради нейното състояние. В резултат на причинения удар водачът Б. К. и пътуващата в автомобила В. К. са получили телесни увреждания и са откарани в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ АД, гр. Велико Търново, където на В. К. е установено счупване на пубиса /срамна кост/, закрито, без дислокация, а на Б. К. са установени множество травми: закрита коремна травма, довела до спешна лапаротомия с премахване на далак и хирургична интервенция на черен дроб; закрита шийна травма, довела до травматична аневризма със стеноза и тромбоза на дясна каротидна артерия, причинила исхемичен инсулт в дясна голямомозъчна хемисфера и посттравматична епилепсия; две разкъсно-контузни рани на лявото коляно с дължина 8 см и 6 см, умерено кървящи, ограничени движения на лявото коляно; разкъсно-контузна рана с дължина 3 см на дясното коляно, счупване на лява бедрена кост; разкъсно-контузни рани по лицето, левостранен плеврален излив, закрита черепно-мозъчна травма по механизма на дифузна травма на главния мозък. Болничното лечение на В. К. продължило в периода от 14.12.2014 г. до 17.12.2014 г., а на Б. К. – от 14.12.2014 г. до 24.12.2014 г., като впоследствие последната отново е приемана за болнично лечение в [населено място]. С експертно решение на ТЕЛК от 27.01.2016 г. на Б. К. е определена 74 % трайно намалена работоспособност, а с последващо решение от 09.11.2018 г. същата е увеличена на 75 % за срок от три години с водеща диагноза специални епилептични синдроми. Възстановителният период на В. К. е бил в продължение на около 10 месеца, като през първите 20 дни лечението е било имобилизация на легло, след което до 30 – 45 дни – раздвижване и ходене с патерици. Травмата е причинила трайно затруднение в движението на долните крайници и снагата през време на възстановяването, като в първите два месеца след инцидента тя не е могла да се обслужва сама и е имала нужда от чужда помощ. Уврежданията на Б. К. са причинили постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, загуба на далак, трайно затруднение в движението на ляв долен крайник. Възстановителният период за счупената бедрена кост е продължил около 12 месеца, а за останалите травми – загуба на далак, посттравматичната аневризма на каротидна артерия и посттравматична епилепсия уврежданията са за цял живот. Образуваната посттравматична аневризма в дясната каротидна артерия /сънната артерия/, както и тромбозите са причинили инсулта и това е следствие от ПТП, а съответно епилепсията е резултат от исхемичния инсулт. В рамките на първите 4-5 месеца след катастрофата тя е имала постоянна нужда от грижи заради гърчове. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките за ангажиране отговорността на ответника са налице. Посочено е, че същият не е изпълнил задължението си за зимно поддържане на републикански път, изключителна държавна собственост, съгласно разпоредбите чл. 30, ал. 1 и ал. 5 от Закона за пътищата /ЗП/, от което са причинени неимуществени вреди на ищците. Направен е решаващ извод, че като пряка и непосредствена последица от състоянието на пътя, поради лошия коефициент на сцепление между гумите на автомобила и пътната настилка, при осъществен завой наляво, автомобилът е занесъл около оста си, навлязъл е косо в тротоара, където се е ударил с предната си част в железобетонен стълб. С оглед на това е прието, че е налице противоправно бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на ответника при условията на чл. 49 ЗЗД. По отношение на размера на обезщетението са изложени съображения, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице, както и индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от съда съобразно обществения критерий за справедливост. С оглед характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата В. К., възрастта й към момента на настъпване на ПТП - 10 г., прекъснатите социални контакти, неудобствата и притесненията същата да бъде обслужвана от други лица за елементарни хигиенно-битови нужди за един месец, възстановителния период от десет месеца, съдът е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 20 000 лв. Посочено е, че по отношение на нея не е налице съпричиняване, тъй като от една страна, такова възражение по отношение на нея не е направено от ответника в отговора на исковата молба, а от друга страна съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. По отношение на ищцата Б. К., с оглед характера и тежестта на увреждането на здравето й и претърпените от нея болки и страдания от физическо и психическо естество; начинът на причиняването и нейната възраст - 37 г.; липсата на пълно възстановяване, без перспектива за такова и невъзможността да полага грижи за двете си деца, съдът е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 60 000 лв. По отношение на нея въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника възражение за съпричиняване, тъй като тя не е съобразила скоростта си на движение с конкретната пътна обстановка и с това е допринесла за причиняването на ПТП. Така определеното обезщетение е намалено с приетото съотношение на съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 1/3, поради което предявеният иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, е приет за основателен за сумата 40 000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Как се определя степента на съпричиняване при доказано нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняване и действителния принос на пострадалия; 2. При определяне на размера на справедливото обезщетение ограничен ли е съдът от обективираната в исковата молба преценка на ищеца относно справедливия му размер; 3. Когато ищецът е заявил, че претендира с иска си пълно обезщетение за неимуществени вреди вследствие на пътно-транспортно произшествие, а принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът може ли да приеме размера на иска за основателен изцяло по съображения, че справедливото обезщетение е в по-висок размер от поискания; 4. Следва ли да бъде ангажирана отговорността на лице, упражняващо надзор над малолетно дете, което със своето неправилно поведение е причинило вредата; 5. Следва ли определеният от съда справедлив размер на обезщетението на пострадало дете да бъде намален, в случай на доказано съпричиняване от страна на водача, който е и родител на пострадалото дете. Ответната страна по жалбата В. В. К., представлявана от адв. П. Ч., е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Ответната страна Б. Н. К., представлявана от адв. Д. С., също е подала писмен отговор, в който излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. В срока за отговор е подадена и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е прието наличие на съпричиняване от страна на водача на лекия автомобил Б. Н. К., с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към насрещната касационна жалба на Б. Н. К. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Как следва да се определи липсата или наличието, и степента на съпричиняване, когато водачът на автомобила се е движил със скорост в рамките и под допустимата; 2. Следва ли да се приеме, че е налице съпричиняване от водача поради несъобразена скорост, ако е управлявал автомобила със скорост в рамките и под допустимата, а препятствието е невидимо, респ. непредвидимо, предните гуми са описали завоя и предната част на автомобила не е занесла, но поради лош коефициент на сцепление заради състоянието на пътната настилка е поднесла задната част. Ответникът по тази жалба счита същата за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно формираната по приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г., ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г., ІІ т. о. и много други, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос, като подложи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. В случая въззивният съд не се е отклонил от формираната съдебна практика, като е обсъдил заключението на автотехническата експертиза и е съобразил установения с нея механизъм на настъпване на ПТП и въз основа на това е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е повлияло на обема на вредите. При определяне на съотношението на приноса на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка както с неговото поведение, така и с неизпълнение на предвидените в Закона за пътищата задължения на АПИ. Доводите на касатора за необоснованост на изводите на въззивният съд във връзка със степента на съпричиняване на увреждането представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в настоящото производство по чл. 288 ГПК. По следващите два поставени въпроса въззивният съд се е произнесъл в съответствие с приетото с ТР № 1/01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС. С постановяването на това тълкувателно решение е преодоляна противоречивата съдебна практика по въпроса: ограничена ли е преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт в рамките на претендираната от пострадалия с исковата молба сума, или размерът на справедливото обезщетение, което се намалява според установеното съпричиняване, не е обусловен от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума. Даденото разрешение е, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. В случая при претендирано с исковата молба обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на сумата 60 000 лв. и от тази сума е приспаднал 1/3 за приетото съпричиняване на вредоносния резултат, поради което искът е уважен изцяло, т. е. в границите на поисканото с петитума на исковата молба обезщетение за неимуществени вреди. Четвъртият поставен въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. По последния поставен въпрос също не е налице поддържаното допълнително основание за допускане на обжалването по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От мотивите на въззивното решение не може да се направи извод за допуснато отклонение от задължителните указания относно обективното съпричиняване, дадени в т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В това постановление е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В този случай е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, каквато по отношение на втората ищца не е установена. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид извода за липсата на предпоставките за допускане на касационното обжалване по касационна жалба на АПИ, настоящата инстанция не следва да се произнася по насрещната касационна жалба на Б. Н. К. съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът АПИ следва да заплати на Б. Н. К. сумата 750 лв. разноски за изготвения от нея отговор на касационната жалба /съгласно представения договор за правна помощ същата е заплатила общо 1500 лв. за изготвяне на отговора и за насрещната касационна жалба, поради което за отговора се дължи половината от платеното адвокатско възнаграждение/, а на В. В. К. сумата 1500 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,