Определение № 586 от 09.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1534/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 568/ 05.03.2020 г. по гр.д. № 3318/ 2019 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 1796/ 13.03.2019 г. по гр.д. № 6906/ 2018 г. на Софийски градски съд, по иск, предявен при условията на чл. 422 ГПК, е признал за установено, че на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД И. М. Д. дължи на „Недим“ ООД сумата 32 607.00 лв. - непогасената част от задължение за връщане на заем по договор от 15.04.2010 г. по заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 30.01.2015 г. по ч.гр.д. № 71048/ 2014 г. на Софийски районен съд. Решението се обжалва от И. М. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по проверка за допустимост по процесуално-правни въпроси, отнесени в две групи според абсолютните процесуални пречки, при които касаторът твърди, че решението е постановено. В първата група са тези, с които касаторът обосновава липсата на надлежна представителна власт на адв. С. М., извършил всичките процесуални действия по делото за ищеца „Недим“ ООД. Във втората група са онези за непререшаемостта на спора по иска по чл. 422 ГПК за съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение, когато със същото вземане е било направено възражение за съдебно прихващане, но е било отхвърлено с влязло в сила решение между същите страни. Касаторът иска решението да бъде допуснато до касационен контрол и по проверка за правилност по следните въпроси: 1. Прекъсва ли погасителната давност молбата на кредитора за образуване на изпълнително дело? 2. Прекъсва ли погасителната давност молбата на взискателя по чл. 18 ЗЧСИ, с която е възложил на частния съдебен да проучи имущественото състояние на длъжника? 3. Прекъсват ли погасителната давност указанията на ЧСИ да се връчи съобщение на длъжника за размера на дълга и за наложените обезпечителни мерки, както и указанията до взискателя за внасяне на дължими такси? 4. При възражение за погасителна давност следва ли съдът по иска по чл. 422 ГПК да изследва, дали по образуваното по издадената заповед по чл. 417 ГПК изпълнително дело не е осъществено основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а действието на предприетите изпълнителни действия – отпаднало с обратна сила? 5. При възражение за погасителна давност следва ли съдът по иска по чл. 422 ГПК да съобрази дали срокът е изтекъл към приключване на съдебното дирене? Касаторът намира въпросите включени в предмета на обжалване, а обосновава допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 ГПК. Оплакванията по същество са за недопустимост на решението, респ. за неговата неправилност поради погрешно прилагане на института на погасителната давност. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация „Недим“ ООД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.), подадена от легитимирана страна (касатор е ответникът по уважените искове), в срока по чл. 283 ГПК и при всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но сочените основания за допускане на касационното обжалване липсват. Съображенията са следните: Първата група въпроси с искане за проверка на въззивното решение за проверка по допустимост са все по надлежната представителна власт на адв. С. М.. Този адвокат обаче е процесуален представител на ищеца „Недим“ ООД, а не на касатора И. Д. – ответникът по иска, предявен при условията на чл. 422 ГПК. Въпросите, който касаторът свързва с липсата на надлежна представителна власт, обективно не засягат неговата правна сфера. Надлежната представителна власт е абсолютна процесуална предпоставка, която обвързва ищецът „Недим“ ООД с извършените по делото от адв. С. М. процесуални действия. Липсата на правен интерес касаторът, ответник по предявения иск, да оспори надлежната представителна власт на адвоката на ищеца, изключва всяка възможност за допускане на касационния контрол по въпросите за проверка по допустимост, отнесени в първата група. Касаторът не притежава процесуална легитимация (правен интерес) да ги повдига. Възражението (отводът) за недопустимост на иска, предявен при условията на чл. 422 ГПК, ответникът, сега - касатор, е обосновал с твърденията, че влязлото в сила решение № 792/ 14.04.2014 г. по гр.д. № 4232/ 2013 г., с което Софийски апелативен съд е потвърдил решението от 05.06.2013 г. по гр.д. № 4477/ 2012 г. на Софийски градски съд, осъществява пречката по чл. 299 ГПК. С обжалваното решение това възражение е отхвърлено. Чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК предвижда възможност Върховният касационен съд да допусне до касационно обжалване въззивното решение, когато има вероятност то да е недопустимо. Следователно настоящият състав е длъжен и служебно да провери, дали има вероятност обжалваното решение да е недопустимо, а не само според повдигнатите въпроси, отнесени във втората група. С предявения иск ищецът „Недим“ ООД (ответник по касационната жалба) е поискал при условията на чл. 422 ГПК съдът да установи съществуването на вземането по заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 71048/ 2014 г. на Софийски районен съд срещу длъжника И. Д., ответникът по този иск. Вземането по заповедта е за сумата 32 607.00 лв. – невърната част от заем по договор от 15.04.2010 г. между страните. С влязлото в сила решение по искове на И. Д. срещу „Недим“ ООД на основание чл. 189, ал. 1, вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален договор по н.а. № 121/ 13.10.2009 г. за покупко-продажба на ателие № 2 в една сграда в [населено място]; на основание чл. 189, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД „Недим“ ООД е осъден да заплати (да възстанови) на И. Д. сумата 72 000 лв. – цена на ателието и на основание чл. 189, ал. 1, пр. 2 ЗЗД да заплати (да възстанови) сумата 550.65 лв. – разноски по разваления договор. С уважените искове по влязлото в сила решение е било отхвърлено съдебното възражение за прихващане, като е било отречено съществуването на насрещно вземане на „Недим“ ООД срещу И. Д. за сумата 82 000 лв. по чл. 200, ал. 1 ЗЗД – цена по договор по н.а. № 107/ 15.04.2010 г. за покупко-продажба на ателие № 1 в същата сграда в [населено място]. Въззивният съд е приел, че страните по двете дела са идентични, но техният предмет е различен. Това е така, защото предмет на положителния установителен иск по чл. 422 ГПК, предявен по настоящото дело, е вземане за връщане на заем по договор между страните от 15.04.2010 г. (вземане по чл. 240, ал. 1 ЗЗД), а предмет на вземането, обект на възражението за прихващане, отхвърлено с влязлото в сила решение, е вземане за цена на ателие № 1 по договор по н.а. № 107/ 15.04.2010 г. (вземане по чл. 200, ал. 1 ЗЗД). Въззивният съд е заключил, че разликата в предмета на двете дела – по приключилото с влязло в сила решение, по което е отхвърлено съдебното възражение за прихващане поради несъществуване на вземането по чл. 200, ал. 1 ЗЗД и по настоящото, за установяване на вземането по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, не осъществява пречката по чл. 299 ГПК – непререшаемост на спора поради сила на пресъдено нещо. При тези мотиви на въззивния съд, които се базират на силата на пресъдено нещо, породена с влязлото в сила решение и на предмета на вземането, предмет на иска по чл. 422 ГПК по настоящото дело, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК липсва и по втората група въпроси, повдигнати от касатора. Действително, чл. 298, ал. 4 ГПК предвижда, че влязлото в сила решение поражда сила на пресъдено нещо и по разрешения с него въпрос по възражение за прихващане – в случая, за несъществуващото вземане по чл. 200, ал. 1 ЗЗД за сумата 82 000 лв. с източник договора по н.а. № 107/ 15.04.2010 г. Макар решението да е между същите страни, абсолютната пречка по чл. 299, ал. 1 ГПК изисква и обективен идентитет на разрешения спор със спора, предмет на настоящото дело. С иска по чл. 422 ГПК по настоящото дело се разглежда спор за съществуването на различно вземане – за сумата 32 607.00 лв., непогасена част от предоставен заем по друг договор между страните от 15.04.2010 г. След като е приел, че с този втори договор „Недим“ ООД е предоставил на И. Д. заем от 60 662 лв., а тя се е задължила да го връща на равни месечни вноски от 1 200 лв. до 18.00 ч. на 09.12.2014 г., а последното плащане е от 12.01.2014 г., въззивният съд е достигнал до извода, че вземането по заповедта по чл. 417 ГПК за сумата 32 607лв. съществува. На толкова възлиза непогасеният остатък от предоставения заем. След това е пристъпил към възражението за погасителна давност. Приел е, че за вземането се прилага общият 5-годишен срок по чл. 110 ЗЗД. Уговорката за връщане на заема на равни месечни вноски е съгласие кредиторът да приеме изпълнение на части, а задължението на И. Д. към „Недим“ ООД не е за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че 5-годишният срок на погасителната давност за първата просрочена вноска е започнал да тече през февруари 2012 г. и не е изтекъл към 19.12.2014 г. – датата на заявлението за заповед за изпълнение. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема тези мотиви на въззивния съд за достатъчни да обосноват извода, че въззивният съд се е позовал на фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК. Тя предвижда, че искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Спазването на този срок не е въпрос, поставян по настоящото дело, а и се установява като част от предпоставките за допустимост на разгледания иск. Предявяването на иска по чл. 422 ГПК (към момента на подаденото заявление) прекъсва срока на погасителната давност – аргумент от чл. 116, б. „б“ ЗЗД, а погасителната давност не тече, докато трае процесът за съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение – аргумент от чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Действително, въззивният съд е обсъдил и молбата по чл. 18 ЗЧСИ на взискателя по изпълнителното дело, образувано по изпълнителния лист въз основа на заповедта по чл. 417 ГПК, като отделно (различно) основание, което също е покрило изискванията на друго основание за прекъсване на погасителната давност - по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Тези допълнителни мотиви на въззивния съд обаче не засягат генералния му извод, че периодът от февруари 2012 г., когато И. Д. е преустановила плащанията в погашение на задълженията за връщане на заема до датата на заявлението по издадената заповед за изпълнение е недостатъчен, за да изтече 5-годишния срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. Следователно не обуславят решението въпроси № 1 – 4, които касаторът повдига с искането си за допускане на касационния контрол за проверка по правилност. Всичките касаят извършените от взискателя и от частния съдебен изпълнител действия по изпълнителното дело. Обсъдените в решението действия на съдебния изпълнител и на взискателя обаче не засягат генералния извод на въззивния съд, че периодът от февруари 2012 г., когато И. Д. преустановява плащанията, до 19.12.2014 г., когато „Недим“ ООД е подал заявлението за заповед за изпълнение, е недостатъчен, за да покрие изискванията по чл. 110 ЗЗД. По въпроси № 1 – 4 е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Макар въпрос № 5 да обуславя решението, за него е изключено всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол. Касаторът не представя, а и на настоящия състав не е известна практика на Върховния касационен съд, която да отрича приложението на основанията за прекъсване и за спиране на давностния срок по чл. 116, б. „б“ и по чл. 115, б. „в“ ЗЗД за исковата молба и за делото по иска по чл. 422 ГПК, респ. да поставя в задължение на съда по този иск да следи дали срокът на погасителната давност е изтекъл не към заявлението за заповед за изпълнение, а към приключване на съдебното дирене. Това изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че подобна практика би противоречала на точното прилагане на цитираните разпоредби. Това изключва и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, сторени от ответника по касация в настоящото производство. Те се изразяват в заплатеното адвокатско възнаграждение.