Определение № 1218 от 05.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 37/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на „Кино Арена“ ЕООД /н/ и „Кино Арена 2001“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 320 от 17.05.2022 г., поправено по реда на чл.247, ал.1 ГПК с Решение № 585 от 12.08.2022 г., по в. т. д. № 64/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 261398 от 12.10.2021г. по т.д. № 1212/2019 г. на Софийски градски съд.

С последното е признато за установено, по предявения от „Лето Инвестмънт“ АД, [населено място], срещу „Кино Арена“ ЕООД - в открито в хода на процеса производство по несъстоятелност, с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], и „Кино Арена 2001“ ЕООД, с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], иск с правно основание чл. 422 ГПК, във връзка с чл.430, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД, че „Лeтo Инвестмънт“ АД има вземания спрямо ответника - „Кино Арена“ ЕООД в размер на сумата от 1 000 000 евро, представляваща част от общо вземане за предсрочно изискуема главница в размер от 4 924 743,04 евро, ведно със законната лихва върху вземането /500 000 евро/, считано от 18.01.2019г. до окончателното му изплащане, респективно върху вземането /500 000 евро/, считано от 17.06.2019г. до окончателното му изплащане - съставляваща отпуснат, усвоен, обявен за предсрочно изискуем и непогасен остатък от банков кредит, произтичащ от сключен договор за банков кредит от 14.02.2007г., изменен и допълнен с Анекси от 06.10.2009г., 09.12.2010г., 22.12.2011г., 05.06.2015г., 15.06.201 г. и 25.01.2017г., което вземане е било предмет на прехвърляне с договори за прехвърляне на вземания от 07.10.2011г. и 28.09.2018г., и е било обезпечено с договорна ипотека, учредена с Нотариален акт от 15.02.2007г. за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти № 038, том I, peг. № 328, дело № 33 от 2007 г. на нотариус С. М., peг. № 50 на НК, с район на действие - СРС, вписан в СВ с вх. peг. № 6555, акт № 129, том V, дело № 3779, и за която сума ответникът - „Кино Арена 2001“ ЕООД в качеството му на ипотекарен длъжник отговаря до цената на ипотекираните с посочения нотариален акт имоти, подробно описани. Решението е постановено при участието като заинтересована страна по реда на чл. 694, ал. 4 ТЗ на А. Г. К. - назначен за постоянен синдик на „Кино Арена“ ЕООД - в открито производство по несъстоятелност.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо, съответно - неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което се претендира неговото обезсилване, респективно – отмяната му.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдебно решение, с което съдът се произнася без за това да е отправено надлежно искане от ищеца ?;

2. Допустимо ли е издаване на заповедта за изпълнение срещу кредитополучателя на основание чл.417, т.2 ГПК, в полза на цесионер при частно правоприемство на заявителя, основано на договор за цесия, настъпило преди издаване на заповед за изпълнение? В тази хипотеза, цесионерът, който няма качеството банка, легитимиран ли е да предяви иска за установяване на вземане по реда на чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.430 ТЗ?;

3. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД, при спор относно смисъла на дадена разпоредба от договор за кредит с общи условия и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичаща от този договор ?

По тези формулирани от касатора правни въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, съответно: по въпрос № 1: Решение № 165 от 16. 06.2017г. по гр.д. № 4608/2016г. на IV г.о.; Решение № 439 от 23.07. 2010г. по гр. д. № 476/2009г. на IV г.о.; Решение № 196 от 15.10.2013г. по гр.д. № 1348/2012 г. на III г.о. и Решение № 226 от 08.12.2016 г. по гр. д. № 1349/2016 г. на III г.о.; по въпрос № 2: т. 4г от TP № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 3: Решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на IV г.о.; Решение № 89 от 17.07.2009 г. по т.д. № 523/2008г. на II т.о.; Решение № 103 от 06.11.2012г. по т. д. № 632/2011г. на I т. о.; Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г. на I г.о. и Решение № 149 от 30. 11.2017г. по т. д. № 268/2017г. на I т. о.

Касаторите се позовават и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, обосновано с твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение.

„Кино Арена“ ЕООД/н/ и „Кино Арена 2001“ ЕООД, чрез процесуален представител, са подали касационна жалба и срещу постановеното по реда на чл.247, ал.1 ГПК Решение № 585 от 12.08.2022 г. на Апелативен съд - София, с което е поправена очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното по същото дело Решение № 320 от 17.05.2022 г. Претендират обезсилването, респективно - отмяната му, с аргумента, че същото е недопустимо и съответно неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран въпросът: Кой е компетентният съд да допусне поправка на очевидна фактическа грешка в съдебен акт по същество? По този въпрос се твърди, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с Решение № 60092 от 27.01.2022 г. по гр. д. № 3549/2020г. на ВКС, II г.о. Претендира се и наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, обоснована с довода, че атакуваното решение е вероятно недопустимо.

Ответникът – „Лето Инвестмънт“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговори, с които изразява становище за недопускане на въззивните решения до касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбите.

Синдикът на „Кино Арена“ ЕООД (н) – А. Г. К., в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да достигне до обжалвания резултат по основното решение, въззивният съд е направил собствена преценка на събраните в производството писмени доказателства и експертни заключения, въз основа на които е споделил извода на първоинстанционния съд за валидност на обвързващото EFG Private Bank Luxembourg S.A. и въззивника „Кино Арена“ ЕООД договорно правоотношение, основано на договор за банков кредит, по който кредиторът е изпълнил задължението си да предостави сумата от 14 000 000 евро на кредитополучателя, който я е усвоил на два транша. За обезпечаване изпълнението на задълженията на кредитополучателя „Кино Арена“ ЕООД, „Кино Арена 2001“ ЕООД е учредило в полза на кредитора договорна ипотека по отношение на свои собствени недвижими имоти. Вземанията на чуждестранната банка по договора за кредит са били цедирани с Договор за прехвърляне на вземания от 07.10.2011г., сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, на „Юробанк И Еф Джи България“АД, която на 28.09.2018г., след като е обявила дълга за предсрочно изискуем с връчено на „Кино Арена“ЕООД на 02.04.2018г. уведомление, е сключила договор с ищцовото дружество „Лето Инвестмънт“АД за прехвърляне на вземания, предмет на процесния договор за кредит, представляващи към 21.09.2018г. редовна главница от 4 746 808.02 евро, просрочена главница от 177 935.02 лв., 22 494.23 евро – договорни лихви и 251 553.83 евро – наказателни лихви. Установено е също така, че и двата договора за прехвърляне на вземанията са сключени в писмена форма с нотариална заверка на подписите, че са съобщени на длъжника, както и че съдържат уговорка, че вземанията преминават при съответния цесионер ведно с всички обезпечения, посочени в приложението към договора, с всички привилегии и принадлежности. По тези съображения и след подробно обсъждане на поддържаните от жалбоподателите възражения и оплаквания във въззивната жалба, апелативният съд е приел за доказана активната материална легитимация на ищцовото дружество, в качеството му на кредитор на ответниците по вземанията, произтичащи от договора за банков кредит от 14.02.2007г. и договорната ипотека за обезпечаването на задълженията по същия.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът е разгледал жалба против решение, постановено по т.д. № 1951/2019г. на СГС,ТО и е потвърдил решение по т.д № 1951/2019г. на СГС, ТО, за което не е бил сезиран; въззивният съд е бил сезиран с жалба срещу решение по т.д. № 1212/2019г. на СГС, VІ-2, към което е присъединено прекратеното т.д. № 1951/2019г. на СГС, VІ-17.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице соченото в касационната жалба основание за вероятна недопустимост на въззивното решение, каквато не се установява и при осъществената служебна проверка за допустимост на решението. Съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. В настоящия случай въззивното решение на Софийски апелативен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Порокът, на който се позовават касаторите, представлява очевидна фактическа грешка, поправена от въззивния съд с постановеното по реда на чл.247 ГПК Решение № 585 от 12.08.2022г.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба срещу основното решение.

Първият въпрос е предпоставен от несъгласието на касаторите с извода на въззивния съд, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, нито в повече от поисканото – свръхпетитум, по съображения, че диспозитивът на решението съдържа индивидуализация на спорното по делото материално право, така както е било конкретизирано от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба и петитума й. Формулиран по посочения начин, въпросът съдържа внушение за произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен предмет, относимо към вероятната недопустимост на потвърдилото го въззивно решение, каквато, както се посочи по-горе, настоящият състав не констатира. Съдът не е присъдил нещо различно от поисканото от ищеца, произнесъл се е по предявен след проведено заповедно производство установителен иск по чл.422 ГПК за установяване дължимост на вземания по договор за кредит, предмет на издадена заповед за изпълнение. С обжалваното решение САС е приел, че спорното материално право е индивидуализирано по основание така, че да обхване всички негови индивидуализиращи белези, в т.ч. и основанието, от което произтича вземането, настъпването на предсрочната му изискуемост, прехвърлянето му чрез последователни договори за цесия, с оглед безспорната установеност на субектите по правоотношението, наличието на обезпечение на същото чрез учредената договорна ипотека. Освен че въпросът не съответства на приетото от съда, не се установява и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като посочената практика на ВКС се отнася за прието от касационната инстанция недопустимо произнасяне от съдилищата по непредявени искове, какъвто не е настоящият случай.

Въпросите по т.2 от изложението не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответстват на данните по делото, съответно не кореспондират на решаващ за изхода от спора мотив. В случая издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист не са на основание чл.417, т.2 ГПК / въз основа на извлечение от счетоводни книги/, а на основание чл.417,т.6 от ГПК – въз основа на ипотечен акт. Следователно, възприетото в т.4 г от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК по отношение особеното качество на кредитора в хипотезата на чл.417, т.2 ГПК е неприложимо в настоящия случай. След като цесионерът е правно легитимиран да подаде заявление по чл.417,т.6 ГПК, при заявено възражение по чл.414 ГПК същият е легитимиран да предяви иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането, предмет на издадената в негова полза заповед за изпълнение и изпълнителен лист.

При спор относно смисъла на значима за изхода на делото разпоредба от договор винаги възниква задължение за съда да установи действителната обща воля на съконтрахентите чрез тълкуване при съблюдаване на въведените с чл.20 ЗЗД критерии. Относим към посоченото задължение на съда, третият поставен въпрос е значим за настоящото дело с оглед осъщественото от решаващия съд тълкуване на договора, по повод на което са част от поддържаните от касаторите оплаквания. Не е налице обаче допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като решението не е постановено в противоречие с посочената практика на ВКС, съгласно която при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии – да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. При тълкуването на процесния договор решаващият съд е съобразил изведените в практиката критерии и цел на тълкуването – изясняване на действителната обща воля на страните, а отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуването от състава на САС на клаузата от договора, уреждаща право на банката едностранно да прехвърли вземанията си във всеки един момент от действието на договора за кредит в полза на която й да е банка от групата Eurobank EFG Group, е съобразено систематичното място на разпоредбата, която е в раздел „Прехвърляне на вземания“, обсъдено е съдържанието й с оглед уредбата на цесията в чл.99, ал.1 ЗЗД, според която забраната за прехвърляне на вземането следа да е изрично предвидена в закона или договора, каквато в случая не е установена от решаващия съд, в който смисъл е предпоставилото въпроса оплакване.

Позоваването на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл. трето от ГПК е бланкетно. За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че от съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по подадената от същите касатори касационна жалба срещу постановеното по реда на чл.247 ГПК решение на въззивния съд.

Атакуваното допълнително решение е постановено от въззивният съд по същото дело, поради което не е налице противоречие с посоченото от касаторите решение на ВКС, с което е обоснован допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

По същите съображения не се установява и поддържаната вероятна недопустимост на съдебния акт.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по двете касационни жалби.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК