Определение № 675 от 10.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4489/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 73 от 20.04.2022 г. по в. гр. д. № 47/2022 г. на Видинския окръжен съд е потвърдено решение № 332 от 02.07.2021 г. по гр. д. № 1775/2020 г. на Видинския районен съд, с което е допусната делба на апартамент в [населено място], съставляващ имот с идентификатор 10971.501.188.1.201 по КККР, между съсобственици и при квоти за М. Г. С. и за В. К. Т., и е отхвърлен искът за делба на същия апартамент по отношение на ответницата Е. К. Д..

Въззивният съд е приел, че наследодателите на страните К. П. Т. и Т. К. Т. са сключили граждански брак на 26.02.1974 г., а на 30.12.1985 г. са закупили процесния недвижим имот. Т. Т. е починала на 07.03.2003 г. и е оставила за наследници съпруг К. Т. и дъщеря – ищцата М. Г. С.. К. Т. е починал на 14.05.2010 г. и е оставил за наследници две деца - ответниците за В. К. Т. и Е. К. Д..

С договор от 01.06.2010 г. ответниците са се задължили при условията на замяна взаимно да си прехвърлят собствеността и да си предадат недвижими имоти, като Е. Д. прехвърля на В. Т. правото на собственост върху ид. ч. от процесния апартамент, а В. Т.прехвърля на Е. Д. правото на собственост на ид. ч. от друг недвижим имот.

Прието е, че М. Г. С. и В. К. Т. са заплащали данъци за наследствените си идеални части от имота, като В. Т. е заплащал и електрическата енергия.

Прието е, че страните по делото са придобили по наследство правото на собственост върху идеални части от процесния имот, като В. Т. е придобил по давност идеалните части на сестра си Е. Д., за което тя не спори.

След обсъждане на писмените и гласните доказателства по делото въззивният съд е приел за неоснователно възражението на В. Т., че е придобил по давност идеалните части на ищцата М. С.. Позовал се е на разясненията в ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК. След смъртта на К. Т. започналото владение от сина му В. върху процесния имот е на основание наследствено правоприемство на притежаваните ид. ч., поради което същият е бил владелец на тези идеални части и държател на притежаваната ид. ч. на М. С.. Той е бил съсобственик и съвладелец. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че В. Т. е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на ищцата М. С.. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава права и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т. нар преобръщане на владението, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.

Като се е позовал и на решение № 60126 от 21.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4044/2020 г., I г. о., съдът е приел, че отблъскването на фактическата власт на другите наследници трябва да има обективен характер, за да достигне до тях и те да узнаят за промяната в намерението на своя съсобственик да завладее цялата сънаследствена вещ. Декларирането на имота и заплащането на данъци са задължения, произтичащи от данъчното законодателство, и нямат правно значение в отношенията между съсобствениците по повод на владението на имота от друг съсобственик.

Прието е, че от свидетелските показания не се установява В. Т. да е владял процесния имот изключително и само за себе си, явно, несъмнено и непрекъснато в продължение на 10 г., както и твърдяната начална дата на владението. Не се установява да е извършил явни и недвусмислени действия, да е демонстрирал по отношение на ищцата намерението си да държи имота като свой. От показанията на свидетелите Д. С. и С. С., синове на ищцата, се установява, че през периода 2014-2015 г. между всички наследници са се водили преговори за продажба на процесния имот и прекратяване на съсобствеността. Ищцата е заявила конкретна сума от 15000 лв. за продажба на притежаваните от нея идеални части. От свидетелските показания се установява, че след смъртта на баща си В. Т. е прекратил всякаква комуникация с ищцата М. С. и дори се е укривал от нея. Свидетелят С. С. установява, че той и майка му са имали ключ от процесния апартамент. Установено е също, че синът на ответника Т. живее в имота, както и че същият е искал да се уредят отношенията с ищцата, като й се изплати делът. В апартамента бил извършен ремонт. Не е установено твърдението на В. Т. кога и как е сменил ключа на апартамента. Дори да го е направил, то това са действия за установяване на фактическа власт по скрит начин. От гласните и писмените доказателства не се установява да е демонстрирана промяна в намерението на държателите на идеалните части на М. С. преди откриване на наследството на К. Т..

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от В. К. Т..

Жалбоподателят поддържа, че разпитаните по делото свидетели, обсъдени наред с писмените доказателства, установяват твърдението му, че е придобил по давност наследствената част на М. С.. Той започнал да упражнява фактическа власт върху апартамента непосредствено след смъртта на наследодателя К. Т., починал на 14.05.2010 г., като владението му продължава и към настоящия момент. През този период ищцата не е посещавала имота, нямала е ключ от него, само един от синовете й Д. е идвал един-два пъти в имота на гости през 2018 г. По отношение на М. С. още след смъртта на нейната майка било доведено до знанието й, че жалбоподателят ще свои нейните идеални части, тъй като той живее в имота, заплаща консумативите за него и ще откаже да я допусне до този имот, който е негов. След смъртта на баща си жалбоподателят сменил ключа на вратата и заедно със сина и снаха си направил ремонт в имота. С цялостното си поведение той недвусмислено демонстрирал на ищцата завладяването на нейните идеални части. Съдът не обсъдил в съвкупност всички доказателства за придобивната давност и затова постановил неправилно решение.

В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато един от сънаследниците/съсобствениците живее в имота и е установил самостоятелна фактическа власт върху него със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява повече от 10 години, трябва ли да се извършва някакви други действия по отблъскване на владението на останалите съсобственици;

2. Превръщането на държането във владение изисква ли някакъв специален акт, или за придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо упражняване на владение върху него.

Позовава се на решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, I-во г.о.

Ответницата М. Г. С. оспорва жалбата. Счита, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не е налице обаче основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставените въпроси в изложението към касационната жалба са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са свързани с направеното по делото възражение за придобиване по давност на идеалните части на ищцата М. С. от другия съсобственик В. Т.. Въззивният съд обаче е дал разрешение по тях, което съответства на ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, както и на посоченото от съда решение № 60126 от 21.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4044/2020 г., I г. о. Фактите по настоящото дело не разкриват някаква особеност, която да налага отклонение от посочената практика. По-специално – по делото липсват доказателства във връзка с основното твърдение на жалбоподателя за осъществено от него отблъскване на владението на М. С. – че още след смъртта на нейната майка било доведено до знанието й, че жалбоподателят ще свои нейните идеални части, тъй като той живее в имота, заплаща консумативите за него и ще откаже да я допусне до този имот, който е негов. Никой от свидетелите не сочи подобни обстоятелства. Свидетелите Д. и С., синове на ищцата, сочат, че майка им била разстроена от някакво писмо на В. с груб тон. Първият свидетел не установява какво е било съдържанието на това писмо, нито кога точно е получено, а вторият го свързва с 2014 г. и с недоволството на В. от майка му, тъй като според него тя не искала да продава апартамента. От тези показания не може да се направи извод, че с въпросното писмо В. е отблъснал владението на М., нито че това е станало поне 10 години преди предявяване на иска за делба през 2020 г. Другата свидетелка М., снаха на В., въобще не разкрива факти, които да сочат отблъскването на владението на М.. Само от обстоятелството, че един от съсобствениците или неговите деца живеят в общия имот и правят ремонти в него, както и че другият съсобственик /М./ не посещава имота, не може да се направи извод за отблъскване на владението. Както е посочено и в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху целия съсобствен имот, по правило упражнява владение върху своите идеални части и държане върху частите на останалите съсобственици и докато не промени това държание във владение, което да демонстрира по недвусмислен начин, не може да започне да тече придобивна давност върху чуждите идеални части.

Посоченото от жалбоподателя решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, I-во г.о. не е относимо към спора по настоящото дело, то не сочи на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не е основание за допускане на касационно обжалване. В него е разгледана съвсем различна хипотеза, при която има фактическо разделяне на наследствените имоти, при което всеки от съсобствениците установява самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС. В тази хипотеза съставът на ВКС е приел, че преценени съвкупно, това са действия, които демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. Това решение на ВКС е относимо към отношенията между В. Т. и Е. Д., които с предварителния договор от 01.06.2010 г. са си разпределили наследствени имоти, останали от техния баща К. Т. и именно по тази причина съдът по настоящото дело е приел, в съответствие с посоченото решение на ВКС, че В. е придобил по давност наследствената идеална част на своята сестра Е.. Това разрешение обаче не може да се отнесе към отношенията между В. и М., тъй като те нямат общ наследодател и между тях няма фактическо разпределение на наследствени имоти. Напротив, за техните отношения се прилага посоченото в същото решение на ВКС, че действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, трябва да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение