Определение № 1840 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2129/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ АД със седалище в [населено място] - чрез адв. Р. Т., срещу решение № 402 от 20.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 580/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 260137 от 23.03.2023 г. по т. д. № 3086/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която ЗАД „Армеец“ АД е осъдено да заплати на „Свиком“ АД на основание чл. 208 КЗ (отм.) сумата 408 595.96 лв. - дължимо застрахователно обезщетение по щета № 26014080100023/10.11.2024 г. за частично унищожено при възникнал на 08.11.2014 г. пожар имущество, застраховано с полица № 0801С02132, ведно със законната лихва от 08.11.2017 г. до окончателното плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 95 396.71 лв. - обезщетение за забава за периода от 22.07.2015 г. до 07.11.2017 г., и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 25 299.70 лв. - разноски по делото. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е уважил иска за заплащане на застрахователно обезщетение, без да вземе предвид обвързаността на застрахователния договор, сключен в полза на трето лице - „Обединен Българска Банка“ АД („ОББ“ АД), и договора за инвестиционен кредит между третото лице и ищеца. Излага твърдения, че предмет на застрахователния договор и съответно „застраховано имущество“ са само недвижимите имоти, посочени в нотариален акт № 2, том II, рег. № 8419, дело № 743/2008 г., с който ищецът е учредил ипотека в полза на „ОББ“ АД за обезпечаване на вземането на банката, сред които не е изгорялото при пожара хале № 121. Навежда оплакване, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ като е приел, че липсата на индивидуализация на сградите в нарушение на чл. 184, ал. 3, т. 2 КЗ (отм.) не води до недействителност на застрахователния договор. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за неоснователност на противопоставените срещу иска по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) правоизключващи възражения и развива подробни доводи за наличие на предвидени в общите условия към застрахователния договор основания за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение за произлезлите от пожара вреди. Акцентира върху обстоятелството, че неизпълнението от страна на ищеца на задълженията за пожарна безопасност по отношение на застрахованото имущество, в частност - липсата на изградена предпазна стена тип „брандмауер“, е обусловило настъпването на застрахователното събитие и е от съществено значение за определяне на обема на застрахователна отговорност. Позовава се и на допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и при произнасяне по оплакванията и доводите във въззивната жалба. В представено с жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС (задължителна и казуална): „ 1. Съществува ли застрахователен договор за имуществена застраховка, сключен в полза на трето лице, по отношение на имуществото, за което страните не са изразили воля за сключването му и третото лице не е включило това имущество в правата, които предоставя или му се следват (противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2018 г. от 07.03.2019 г. по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСГТК на ВКС - т.2а); 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и всички доводи на страните от значение за правния спор и да изложи мотиви по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи (противоречие с практиката в решение № 202/25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т. о.); 3. Има ли право застрахователят да откаже изплащането на застрахователно обезщетение по застраховка имуществена отговорност или съответно това обезщетение да бъде намалено, когато застрахованият не е изпълнил свое задължение, установено със застрахователния договор, съответно с Общите условия, и това е в причинна връзка с възникването на застрахователното събитие и/или последиците от него; Следва ли да са налице конкретни критерии за определяне на значимостта на неизпълнението с оглед интересите на застрахователя и длъжен ли е съдът да събере доказателства при определяне на значимостта (противоречие с практиката в решение № 17/02.06.2020 г. по т. д. № 656/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 224/20.07.2015 г. по т. д. № 4554/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 144/21.01.2021 г. по т. д. № 2365/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 140/01.08.2018 г. по т. д. № 2278/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 49/27.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на ВКС, I т. о., и решение № 102/02.10.2012 г. по т. д. № 615/2011 г. на ВКС, I т. о.). В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Свиком” АД със седалище в [населено място] - чрез адв. Р. А., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната част, с която са уважени предявените от „Свиком“ ЕООД против ЗАД „Армеец“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 208 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 408 595.96 лв. и 95 396.71 лв., Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 ГПК е достигнал до извод, че застрахователното дружество - ответник дължи на ищеца „Свиком“ ЕООД присъдените с решението суми, представляващи съответно застрахователно обезщетение по валидно сключен договор за застраховка „Индустриален пожар“, оформен със застрахователна полица № 0801С02132, и обезщетение за забавено плащане за периода 22.07.2015 г. - 07.11.2017 г. Пред въззивната инстанция не е съществувал спор относно сключването на договор за имуществена застраховка във формата на застрахователна полица „Индустриален пожар“ № 142680801C002132 със срок на действие 04.06.2014 г. - 03.06.2015 г., с който ЗАД „Армеец“ АД се е съгласило да застрахова собствено на „Свиком“ ЕООД недвижимо имущество - производствени сгради в свинекомплекс, находящ се в [населено място], обл. Пазарджик, за покрит застрахователен риск по клауза А „Пожар и последиците от гасенето му, мълния, експлозия и имплозия, удар от летателни апарати или падащи от тях части и предмети“. Застрахователният договор е сключен в полза на трето лице - „ОББ“ АД, като обезпечение по договор за инвестиционен кредит между банката и „Свиком“ АД на стойност 1 182 107 евро. За обезпечаване на вземанията по договора за кредит е учредена ипотека върху собствените на кредитополучателя „Свиком“ ЕООД поземлен имот № 000013 с площ 66 874 кв. м. в землището на [населено място], ведно с изградените в имота 24 бр. сгради, и поземлен имот № 0000415 с площ 19 259 кв. м. в землището на [населено място], ведно с изградените в този имот 10 сгради. В периода на действие на застрахователния договор - на 08.11.2014 г., на територията на свинекомплекса в [населено място] е настъпило застрахователно събитие - пожар, за което ищецът е уведомил своевременно застрахователя и по повод на което е образувано досъдебно производство № 1558/2014 г. по описа на РУП Пазарджик на МВР за престъпление по чл. 331, ал. 1 НК. В предвидения за това срок ищецът е отправил искане до ответника за изплащане на застрахователно обезщетение, заведено по щета № 26014080100023. Ответникът е отказал да изплати поисканото обезщетение, мотивирайки се с предвидени в общите условия към застрахователния договор основания за отказ. Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за нищожност на застрахователния договор поради липса на постигнато съгласие за застраховане на частично унищоженото при пожара хале № 121. Възражението е разгледано на плоскостта на специалните правила на чл. 293, ал. 3 ТЗ, към които препраща разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ. След като е констатирал, че в качеството на застраховател ответникът е получил дължимата от ищеца застрахователна премия по застрахователната полица, въззивният съд е направил извод, че получаването на плащането е проява на неоспорване на порока във формата на застрахователния договор (от гледна точка на неговите реквизити) и по аргумент от чл. 293, ал. 3 ТЗ ответникът не може да се позовава на нищожност на обективираната в застрахователната полица сделка, която има характер на абсолютна търговска сделка. Като допълнителен аргумент за неоснователност на възражението е изтъкнато обстоятелството, че ответникът е поставил въпроса за липсата на индивидуализация на застрахованото имущество (сгради) едва след настъпване на застрахователното събитие, без преди това да е оспорвал действителността на изявленията на застрахования. За неоснователно въззивният съд е счел и възражението на ответника срещу активната материалноправна легитимация на ищеца по предявения иск за заплащане на застрахователно обезщетение. Без да игнорира безспорния между страните факт, че застрахователният договор е сключен в полза на трето лице - „ОББ“ АД, въззивният съд се е произнесъл, че ищецът е легитимиран да претендира и да получи уговореното в договора застрахователно обезщетение с оглед волеизявлението на третото ползващо се лице, обективирано в представено по делото удостоверение от 08.10.2008 г., че няма претенции за заплащане на обезщетение по процесната застрахователна полица (по причина на пълно погасяване на задълженията по обезпечения със застраховката инвестиционен кредит). Изявлението е квалифицирано от въззивния съд като отказ на бенефициера от правото да иска изпълнение по застрахователния договор и е направен извод, че като последица от отказа правото за получаване на застрахователно обезщетение е възникнало за ищеца, който е сключил договора за застраховка. По повод възражението на ответника, че изгорялото вследствие на пожара хале № 121 не е част от застрахованото с договора имущество на „Свиком“ ЕООД и не попада в обхвата на застрахователния договор, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в които са изложени подробни съображения за включване на спорния обект в кръга на застрахованото имущество. В подкрепа на извода, че към датата на настъпване на застрахователното събитие „пожар“ хале № 121 е било обект на застрахователно покритие по силата на сключения между страните договор за застраховка, въззивният съд е изложил следните съображения: В предложението за застраховане на имущество и в застрахователната полица сградите, обект на застраховане, са индивидуализирани чрез тяхното местоположение „4445 [населено място], Свинекомплекс“ и чрез посочване на тяхната категория - „производствени сгради“. Предвид така извършената индивидуализация, за застраховано имущество по застрахователната полица следва да се считат всички производствени сгради на територията на свинекомплекса. Засегнатото от пожара хале № 121 се намира на територията на свинекомплекса и е една от множеството производствени сгради в него, поради което попада в обхвата на застрахователния договор. Ако страните са искали да изключат конкретната сграда от действието на имуществената застраховка, постигнатото съгласие е следвало да намери отражение в застрахователната полица, а в нея липсва подобна формулировка. По силата на чл. 92 ЗС сградата е собственост на застрахования, който я е отдавал под наем, ползвана е за угояване на животни и е била годен за застраховане обект, въпреки установения по делото факт, че е изградена без строителни книжа. Ответникът - застраховател е поддържал възражение, че ищецът не е изпълнил конкретни задължения, предвидени в приетите от него общи условия към застрахователния договор (т. 52.6, т. 52.7, т. 52.11, т. 52.11.3, т. 52.11.4 и т. 52.11.5), които дават основание на застрахователя да откаже изцяло или частично изплащане на застрахователно обезщетение за вредите от застрахователното събитие съгласно клаузата на т. 53 от общите условия и разпоредбата на чл. 211 КЗ (отм.). При произнасяне по възражението въззивният съд е изходил от възприетото в трайната практика на ВКС разрешение, че за да предпостави приложение на разпоредбата на чл. 211 КЗ (отм.), неизпълнението на конкретното задължение на застрахования следва да е в причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие, с обема на вредите или с възможността те да се докажат. След като е съобразил, че ответникът е отказал да изплати застрахователно обезщетение с мотив, че изгорялото хале не е обект на застраховката, а не поради поведение на застрахования, определено като препятстващо установяването на причините за възникване на пожара, обема на вредите или доказването на застрахователното събитие, въззивният съд е приел, че релевираното с възражението неизпълнение на задължения на застрахования не може да обоснове в полза на застрахователя основание за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение в хипотезите на чл. 211 КЗ (отм.). Същевременно съдът се е позовал и на представени по делото доказателства, установяващи изпълнение на визираните в съответните клаузи от общите условия задължения на застрахования за своевременно уведомяване на застрахователя за настъпилия пожар, както и за предоставяне на възможност за извършване на оглед с цел изясняване на причините за пожара и размера на вредите. В съответствие с изложеното въззивният съд се е произнесъл, че аргументираното с разпоредбата на чл. 211 КЗ (отм.) възражение е неоснователно. Възражението на ответника за наличие на основание по чл. 189, ал. 4 КЗ (отм.) за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение също е счетено за неоснователно от въззивния съд. Въз основа на относимите към възражението писмени доказателства съдът е приел за доказано по категоричен начин, че през 2011 г. в хале № 121 е настъпил пожар по причина на техническа неизправност на монтиран вентилатор и че ищецът не е съобщил това обстоятелство на застрахователя по повод отправен въпрос преди сключване на застрахователния договор от 2014 г. Въпреки липсата на даден положителен отговор на въпроса за предходни застрахователни събития в застрахованото имущество, въззивният съд е направил извод, че позоваването на разпоредбата на чл. 189, ал. 4 КЗ (отм.) е неуместно, тъй като пожарът от 2011 г. е станал достояние на ответника още през 2012 г., а освен това ответникът не е ангажирал доказателства премълчаването му от ищеца да е оказало въздействие върху възникналия две години по-късно пожар. Пропускът на застрахования ищец да монтира пожароизвестителна система в халето и да постави евакуационно и аварийно осветление е преценен като ирелевантен за приложението на чл. 189, ал. 4 КЗ (отм.) във вр. т. 10.8 от общите условия към застрахователния договор по съображения, че според заключението на пожаро - техническата експертиза към момента на сключване на договора за застраховка не са съществували нормативни изисквания за подобни обезопасителни мерки. Относно възражението на ответника, че ищецът не е изпълнил вмененото му от разпоредбата на чл. 207, ал. 1 КЗ (отм.) и от клаузата на т. 50.1 от общите условия задължение да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, което неизпълнение е предвидено като основание за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение в т. 53 от общите условия, въззивният съд е изложил следните мотиви: Според заключението на изготвената във въззивното производство допълнителна пожаро - техническа експертиза за ищеца е съществувало нормативно установено задължение да постави поне една пожарозащитна преграда тип „брандмауер“ в хале № 121, каквато не е била изградена; Предназначението на преградата е да не позволи пожар, възникнал в една част на сградата, да премине към друга част на сградата; Ограничавайки пожара само в едната част на сградата, преградата „брандмауер“ създава по-голяма възможност за пожарната служба да го загаси; В зависимост от площта на хале № 121 - 2 047 кв. м., и правилата на чл.16 ПСТН е допустимо пожарозащитната преграда „брандмауер“ да бъде поставена така, че да раздели сградата на площи от 2 000 кв. м. и 47 кв. м.; При наличие на изградена преграда пожарът би бил ограничен в частта от халето с площ 2 000 кв. м. и не би обхванал отделената площ от 47 кв. м., т. е. 47 кв. м. от сградата не биха били засегнати от пожара. От експертното заключение следва категоричен извод, че като не е изградил противопожарната преграда, ищецът не е изпълнил нормативно изискуемите мерки за противопожарна безопасност, но това неизпълнение е незначително с оглед интереса на застрахователя и не поражда за него правото да откаже да изплати застрахователно обезщетение за вредите от пожара. В заключението няма констатации, че ако преградата е била поставена, пожарът не би възникнал, а с оглед на обстоятелството, че незасегнатата от пожара част от сградата с площ 47 кв. м. не би могла да се използва като самостоятелен обект с предназначението, за което е използвана цялата сграда преди пожара, в т. ч. и опожарените 2 000 кв. м. от сградата (за угояване на животни), обемът и размерът на вредите биха били същите и в случай на поставена преграда. След като е незначително с оглед интереса на застрахователя, неизпълнението на задължението за поставяне на пожарозащитна преграда не съставлява основание за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по смисъла на чл. 207, ал. 1 КЗ (отм.) и т. 53 от общите условия. В съответствие с изводите за неоснователност на противопоставените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения и след като е приел, че са налице всички предпоставки по чл. 208 КЗ (отм.) за ангажиране на отговорността на ответника като застраховател по договора за имуществена застраховка, въззивният съд е споделил крайния решаващ извод на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове до размер на присъдените с първоинстанционното решение суми. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното от касатора ЗАД „Армеец“ АД основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първият въпрос, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, съдържа твърдение, на което е основана последователно поддържаната пред инстанциите по същество защитна теза на касатора - че унищоженото вследствие на застрахователното събитие „пожар“ имущество (хале № 121) не е обект на застраховане със сключения между страните застрахователен договор. По начина, по който е зададен, въпросът не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК - да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на иска за заплащане на застрахователно обезщетение. След преценка на относимите писмени доказателства и на съдържанието на застрахователната полица, с която е оформен договорът за застраховка, въззивният съд е достигнал до категоричен извод, че унищожената в резултат на пожара сграда е част от имуществото, обект на уговореното с договора застрахователно покритие. За да достигне до този извод, съдът е съобразил използвания от страните подход за индивидуализиране на застрахованото имущество в хода на преддоговорните отношения и впоследствие при оформяне на съдържанието на застрахователната полица, а именно - чрез посочване единствено на местонахождението на застрахованите обекти и на тяхното предназначение (производствени сгради). Обстоятелствата, че в застрахователната полица не са посочени конкретни индивидуализиращи белези на отделните застраховани обекти и че засегнатият от пожара обект не е изключен изрично от кръга на застрахованите сгради, са мотивирали съда да приеме, че обект на застраховане са всички производствени сгради, намиращи се към момента на настъпване на застрахователното събитие на отразеното в полицата място - свинекомплекс в [населено място], обл. Пазарджик, в т. ч. и спорното хале № 121. Въззивният съд не е игнорирал доводите на ответника - настоящ касатор, че релевантна за определяне на обектите на застраховане е индивидуализацията на имуществото на застраховащия, съдържащата се в нотариалния акт за учредяване на ипотека в полза на „ОББ“ АД. Обхватът на застрахователно покритие по правило се определя от съдържанието на застрахователния договор, поради което при произнасяне по правоизключващите възражения на касатора за липса на валидно сключен застрахователен договор по отношение на увреденото от пожара имущество въззивният съд е изходил от конкретния застрахователен договор. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС обосноваността и законосъобразността на извода на въззивния съд относно обхвата на действие на застрахователния договор са извън предмета на произнасяне в производството по чл. 288 ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селектиране на касационната жалба. Предвид направения от въззивния съд извод, че страните са постигнали валидно съгласие да сключат договор за застраховка срещу риска „пожар“, в обхвата на който попада и засегнатият от пожара имуществен обект, не е налице поддържаното от касатора противоречие на обжалваното решение със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2018 от 07.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС т. 2 (относно липсата на съгласие по чл. 26, ал.2, предл. 2 ЗЗД като основание за нищожност на договора). Формулираният в т.2 на изложението процесуален въпрос е принципно значим за всяко дело, но в конкретния случай не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК. Съображенията, с които касаторът е аргументирал значението на въпроса за изхода на делото - че въззивният съд е приложил формален подход при обсъждането на доказателствата и на твърденията на страните, както и при прочита на застрахователната полица, и не е изпълнил задължението си да анализира съдържанието на нотариалния акт за учредяване на ипотека във връзка с възраженията, че унищожената при пожара сграда не е част от застрахованото имущество, съставляват касационни доводи по чл. 281, т. 3 ГПК за допуснати при постановяване на обжалваното решение съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това, с оглед постановките в приетото от ОСГТК на ВКС тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2009 г., а и като се вземат предвид изложените по-горе съображения относно формирането на решаващия извод на въззивния съд по повод обектите на застраховане, попадащи в обхвата на сключения между страните застрахователен договор, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по обсъждания въпрос. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на третия зададен в изложението въпрос, който има хипотетичен характер и не може да бъде отнесен към конкретен решаващ извод на въззивния съд за наличие на предпоставките от фактическия състав на чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.), съответно за отсъствие на предвидени в закона и в общите условия към застрахователния договор основания за отказ от изплащане на претендираното с иска по чл. 208, ал.1 КЗ (отм.) застрахователно обезщетение. Във връзка с поставения въпрос касаторът е развил доводи, които касаят обосноваността на извода на въззивния съд, че неизпълнението от страна на ищеца на задължението за изграждане на противопожарна преграда „брандмауер“ в засегнатото от пожара хале № 121 не се намира в причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие и няма значение за обема на произлезлите от пожара вреди, поради което не осъществява нито една от хипотезите по чл. 207, ал.1 КЗ (отм.), респ. т. 53 от общите условия към застрахователния договор, даващи право на застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение или да намали неговия размер. Въззивният съд е достигнал до този извод въз основа на приетото по делото заключение на пожаро - техническа експертиза, чрез което са изяснени предназначението на преградата „брандмауер“, нормативните правила за нейното поставяне и защитния ефект, който би се постигнал с нея в случай на изграждането й в конкретния обект. При осъществяване на решаващата си дейност като втора инстанция по съществото на спора въззивният съд е възприел констатациите в заключението със съдържание, което е предпоставило извода, че макар да съставлява неизпълнение на произтичащите от закона и от общите условия към договора задължения за вземане на мерки за запазване на застрахованото имущество, пропускът на застрахования да изгради предпазната преграда не е станал причина за възникването на пожара и не е довел до настъпване на вреди в подлежащия на обезщетяване размер. Базирайки се на заключението, въззивният съд се е произнесъл, че при наличие на преграда вредите биха били ограничени до частта от сградата, обхващаща площ от 2 000 кв. м., и не биха възникнали в останалите незасегнати от пожара 47 кв. м. от сградата, които не могат да бъдат обособени като самостоятелен обект и да се ползват от застрахования съобразно предназначението на цялата сграда. С оглед начина, по който е възприел констатациите в заключението, въззивният съд не е квалифицирал неизпълнението на задължението за поставяне на защитна преграда като „груба небрежност“ и не е формирал изводите си за отсъствие на основания за освобождаване на застрахователя от отговорност за обезщетяване на вредите от застрахователното събитие в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС по приложението на чл. 207, ал.1 КЗ (отм.) и чл. 211 КЗ (отм.), в която са възприети разрешенията, че: „За да бъде отказано изплащане на застрахователно обезщетение от застрахователя, е необходимо застрахованият да не е изпълнил свое задължение по застрахователния договор, което е предвидено в закон или в самия договор, и е значително от гледна точка на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие да е последица от неизпълнението на това задължение, т. е. да съществува причинно - следствена връзка между неизпълнение и застрахователното събитие; Правото на отказ не може да бъде мотивирано само с констатация за неизпълнение от страна на застрахования на конкретното договорно задължение, а за признаването му следва да се докаже (от застрахователя), че съществува причинна връзка между договорното неизпълнение и настъпването на застрахователното събитие, че неизпълнението е увеличило риска от имущественото увреждане или е препятствало доказването на вредите, респ. на обстоятелствата, при които е настъпило събитието“. В изложението е развит довод, че съдът е отрекъл причинната връзка между неизпълнението и настъпилите в резултат на пожара вреди и е приел незначителност на неизпълнението с оглед интереса на застрахователя, след като се е позовал на „механичната сметка на вещото лице в допълнителната пожаро - техническа експертиза, която не почива върху конкретика за възникването и развитието на пожара“, без да изследва дали ако при наличие на поставен „брандмауер“ пожарът е възникнал от страната на по-малката площ (47 кв. м.), би могъл да не се разпространи върху останалата по-голяма площ (2 000 кв. м.). Поддържаният довод предполага проверка на обосноваността на изводите, направени от въззивния съд в резултат на преценката на експертното заключение. Процесуалната възможност за извършване на такава проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК е отречена изрично с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което дори въззивният съд да е допуснал твърдените от касатора грешки при обсъждането и възприемането на заключението, те не могат да бъдат взети предвид от касационната инстанция и да послужат като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 402 от 20.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 580/2023 г. на Апелативен съд - София. С отговора по чл. 287, ал.1 ГПК ответникът по касация е поискал присъждане на разноски, но поради непредставяне на доказателства за реалното им извършване в производството по чл. 288 ГПК разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,