Определение № 3113 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1121/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. А. Х. срещу въззивно решение № 535 /20.12.2024 г. по в.гр.д. № 880 /2024 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1210 /14.09.2024 г. по гр.д. № 6750 /2023 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя Н. А. Х. срещу М. М. Н. иск за заплащане на сумата от 10 881 лева, представляваща възнаграждение за извършени СМР по договор за строителство от 09.11.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, като погасен по възражение за прихващане до сумата от 6 472.91 лева, поради извършени разходи за поправка на СМР в размер на 7 938.53 лева и като неоснователен за сумата над 6472.91 лева до пълния претендиран размер.

Ответникът по касационната жалба М. М. Н. в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена от страна по делото, която има право и интерес от касационно обжалване срещу въззивно решение по иск, за които не е предвидено ограничение за касационно обжалване и жалбата е редовна.

За мотивите на въззивния съд:

Въззивният съд е описал подробно фактическите твърдения на ищеца за извършените от него по договор за изработка строително-монтажни работи (СМР), които неоснователно не са заплатени от ответника и е описал подробно фактическите твърдения на ответника за некачествено извършените от ищеца СМР, които определя като съществени.

Въззивният съд е описал подробно фактическите твърдения на ответника за извършените от него СМР за поправянето на некачествено извършените от ищеца работи, които нарича щети, които към момента на подаване на отговора на исковата молба срещу предявения (първоначално) частичен иск с цена 3 000 лева определя на стойност 3 000 лева. Въззивният съд е приел, че ответникът е направил възражение за прихващане между претендираната от ищеца сума и направените от него (ответника) разноски за поправяне на негодното му изпълнение (стр.4, края на абзац 1). (Същото е приел и първоинстанционният съд.)

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства7 писмени, гласни и изготвеното въз основа на тях и след оглед и измервания в имота заключение на СТЕ..

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Въззивният съд е приел, че договорът между страните не е развален от ответника, тъй като той (ответникът) е неизправна страна в правоотношението, поради това, че не е превел договорения аванс от 10 000 лева За да се претендира възнаграждение от страна на изпълнителя, изработеното от него трябва да отговаря на предвиденото в договора предназначение, т.е. на нормите на ЗУТ и съответните подзаконови актове. Ищецът не е доказал, че е извършил твърдените СМР, качествено и съобразно изискванията на одобрения инвестиционен проект и в съответствие с издадените строителни книжа. Съгласно чл.1, ал.2 от Наредба № 3/31.07.2003 г., актовете и протоколите удостоверяват спазването на изискванията към строежите по чл.169, ал.1 и ал.2 ЗУТ и имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и въвеждане в експлоатация /приемане/ на строежите, но в случая е било установено, че страните не са подписвали такива актове, а представените от ищеца протоколи, подписани единствено от него, не отговарят на изискванията на цитираната Наредба.

Въззивният съд е изложил мотиви за това, кои от твърдените от ищеца СМР не са били качествено извършени и какви СМР е извършил ответникът по иска, за да поправи некачествено извършените работи. Въззивният съд е приел за установени стойностите на едните (6 472.91 лева) и на другите (7938.53 лева) работи въз основа на заключение на СТЕ, което при приемането му нее било оспорено и не е било направено искане за изготвяне на допълнително или повторно заключение. Въззивният съд е приел възражението за прихващане за основателно, а искът за неоснователен като погасен поради прихващане до размера на стойността на извършените от ищеца работи и за неоснователен като недоказан за разликата над тази сума до пълния предявен размер.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Касационният жалбоподател излага доводи, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е погасен по възражение за прихващане над сумата 3 000 лева (до 6 472.91 лева) и за неправилност на изводите на въззивния съд, че искът не е доказан поради липсата на констативни протоколи за СМР. Касационният жалбоподател поставя следните въпроси:

1. Отнасят ли се правилата за предявяване на насрещен иск за възраженията за прихващане; 2. Длъжен ли е съдът да даде указания на страната да уточни както обема така и размера на сумите за прихващане; 3. Допустимо ли е увеличаване или намаляване на сумите за прихващане и при какви условия; 4. Може ли съдът да излезе извън рамките на заявеното и да извърши прихващане с по-голяма сума от заявената; 5. Може ли неизправна страна да пристъпи към разваляне на двустранен договор; 6. Длъжен ли е съдът да се съобрази със заключение на вещото лице ако то се е произнесло по задача която не му е поставена или на непредставени или неприети доказателства;

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение. Не се твърди и не се установява въззивният съд да се е произнесъл извън предявения иск, а изводите му относно основателността на възражението за прихващане са относими към правилността, а не към допустимостта на въззивното решение.

Както беше посочено въззивният съд е приел, че ответникът е направил възражение за прихващане между претендираната от ищеца сума и направените от него (ответника) разноски за поправяне на негодното му (на ищеца) изпълнение. Обсъдил е кои от твърденията на ответника са доказани, след което е определил стойността им въз основа на заключението на вещото лице.

Първите три въпроса не са обуславящи, тъй като по делото не са навеждани възражения от ищеца срещу редовността на направеното възражение за прихващане (за това, че възражението за прихващане не е уточнено), тъй като от мотивите на въззивният съд не се установява, че направеното възражение не е уточнено (описани са фактическите твърдения на ответника за конкретните недостатъци на извършените от ищеца работи (СМР), които са определени като съществени и представляващи основание за развалянето на договора и са описани извършените от ответника работи (СМР), необходими за отстраняването на тези недостатъци (за поправката им по смисъла на чл.265 ЗЗД) и за тяхната стойност и тъй като във въззивното решение не е обсъждано искане за увеличаване, нито за намаляване на сумите за прихващане.

Четвъртият въпрос е обуславящ. Но както беше посочено за мотивите му въззивният съд е приел, че ответникът е направил възражение за прихващане между претендираната от ищеца сума (цялата) и направените от него (ответника) разноски за поправяне на негодното му изпълнение. В хода на производството ищецът е увеличил цената на своя иск, а съдът е изложил мотиви за това какви работи е извършил ищецът и какви ответникът, приел е заключение на СТЕ за стойността на извършените от всяка от страните работи (СМР), въз основа на което е приел за правилно извършеното от първоинстанционния съд прихващане – че изработеното от изпълнителя (ищеца) не отговаря на предвиденото в договора предназначение (посочено е конкретно какво), че разноските за извършените от ответника работи превишават по стойност извършените от ищеца работи, които след поправянето им са могли да бъдат използвани от ответника. Следва да се добави, че въпросите за извършените от страните работи и за тяхната стойност, за недостатъците на извършените от ищеца работи и за необходимостта от поправянето им, както и за стойността на работите са фактически, а не правни и не представляват основание за допускане на касационно обжалване.

Петият въпрос не е обуславящ, тъй като не е основан на приетото от въззивния съд, че договорът между страните не е развален от ответника, тъй като той (ответникът) е неизправна страна в правоотношението и тъй като искът на ищеца не е отхвърлен поради това, че ответникът е развалил договора.

Шестият въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е приел за установена описаната във въпроса хипотеза (вещото лице да се е произнесло по задача, която не му е поставена или да е основало заключението си на непредставени или неприети доказателства). Въззивният съд е основал фактическите си и правни изводи за това какви СМР са извършени от всяка от страните по договора (и по делото) и за това какви работи ищецът не е извършил качествено въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства.

Касационният жалбоподател е посочил няколко съдебни решения на ВКС без да уточни кое от тях към кой от поставените въпроси се отнася. Те са по т.д. № 1135/2009 г. на II т.о., по т.д. № 300 /2015 г. на I т.о. и по т.д. № 621/2012 г. на I т.о., както и едно определение.

В нито едно от тези решения не е даден отговор на поставен от жалбоподателя правен въпрос (за начина на предявяване и разглеждане на възражение за прихващане, разваляне на договор за изработка от неизправна страна и за основаване на решението на прието неоспорено заключение на вещо лице), който въззивният съд да е разрешил по противоречив начин. А допуснато противоречие с определение на ВКС не може да обоснове допълнително основание за допускане на касационно обжалване (по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което в това производство не следва да се обсъжда какво е прието с посочено определение на ВКС.

Поради което следва да се приеме, че касационният жалбоподател не е обосновал допълнително основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускан на касационно обжалване.

Така настоящият съдебен състав приема, че не са осъществени основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед този изход от производството касационният жалбоподател няма право на разноски. Искането на ответника за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция в размер на 1 500 лева, чието уговаряне и заплащане е доказано с представения договор за правна защита и съдействие, е основателно и следва да бъде уважено.

Воден от изложеното съдът