Определение № 341 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3061/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена П. К. К. и Р. В. К. чрез адв.В. П. срещу решение № 85 от 13.07.20г.по в.гр.дело № 119/20г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1351/19.11.19г.по гр.дело № 1513/18г.на Варненския окръжен съд.С него е отхвърлен предявения от същите страни против Ф. Ч. Ф. иск за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 156,том V,вх.рег.№ 2061,дело № 971/7.02.13г.на СВ-В.,като прикриващ сключено в нарушение на закона – чл.152 ЗЗД съглашение за обезпечаване вземането на Ч. Ф. Г. срещу ищците по сключен между тях договор за паричен заем в размер на 26 000 евро. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1.Допустимо ли е съдът да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях,като игнорира друга част относно релевантни за спора факти; 2.Нарушава ли съдът принципите за равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са твърдяни от страна в процеса; 3.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните; 4.Дали може да се отмени определение за допускане на доказателство,чието събиране представлява трудност,без преди това да се посочи краен срок за това. Ответницата по жалбата Ф. Ч. Ф. чрез адв.П. С. моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците П. и Р. К. заедно с техния син В. К. са сключили множество договори за кредит, обезпечавани с договорни ипотеки върху притежавани от тях недвижими имоти. На 1.12.11г.са сключили договор за заем с Т. К. за сумата от 23 000 евро с падеж 1.04.12г.,за обезпечение на който са учредили с нот.акт № 54/1.12.11г.договорна ипотека върху притежавания от тях имот с идентификатор 10135.2556.72.1.1 - апартамент № 1, с адрес: [населено място], [улица],ет.2.С договор, обективиран в нот.акт № 14/6.02.13г.П. и Р. К. са продали същия апартамент на Ф. Ч. Ф. за сумата от 26 000 евро, от която частта от 21 060 евро са преведени по банкова сметка на Т. К. за погасяване на вземането му по договора за заем,обезпечен с договорна ипотека,а остатъкът от 4940 евро е преведена по банкова сметка на продавача К.. Твърденията на ищците са, че главното правоотношение е по договор за заем между тях и лицето Ч. Ф. Г., баща на приобретателката, за сумата от 26 000 евро с падеж 7.08.13г. и месечна лихва в размер на 300 лв.След анализ на писмените доказателства и на свидетелските показания съдът е приел,че ищците не са установили твърдяното главно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот.Посочено е,че сумата от 26 000 лв действително е преведена по сметката на П.К. и по сметката на ипотекарния кредитор, но е с наредител Ф. Ф., с посочено основание договор за покупко-продажба.Относно твърдението, че е уговорена лихва в размер на 300 лв месечно, за което са представени три разписки,подписани от Ч. Г. за получаване на сумата 300 лв в деня на покупко-продажбата, за сумата 600 лв на 24.04.13г.и за сумата 600 лв на 2.07.13г., съдът е приел,че се касае за наемни вноски по договор за наем между К. и Ф., чието сключване се е наложило поради обстоятелството,че в имота живее възрастна болна роднина на ищците, която те помолили да остане в имота 6 месеца.Съобразено е влязлото в сила решение № 4850 от 22.10.14г.по гр.дело № 286/14г.на В.,с което К. са осъдени да заплатят Ф. Ф. суми,представляващи незаплатени наемни вноски за м.06.и м.07.2013г.с предмет процесния недвижим имот, с договорена месечна наемна цена в размер на 300 лв и срок от 6 месеца – до 8.08.13г.С цитираното решение предявеният иск на Ф.Ф. против П. и Р. К. с правно основание чл.233 ал.1 ЗЗД за предаване владението на наетата вещ след прекратяване на наемния договор е бил отхвърлен, тъй като е установено, че не те са обитавали имота,а в него живеят майката и дъщерята на Р.К.. В същото производство е бил предявен и иск по чл.108 ЗС против К., който е отхвърлен със същите мотиви.Въззивният съд е изложил съображения, че няма пречка наемът да е плащан от ищците на бащата на наемодателката Ч. Г. по местоработата му, който държал чейнч бюро и съответно безпроблемно можел да бъде откриван при посещенията им.Обсъдил е доводът на ищците, че посочената в нот.акт продажна цена в размер на 50 851.58 лв е многократно по-ниска от данъчната оценка,която възлиза на 77104.30 лв.Съдът е приел от свидетелските показания,кореспондиращи си с писмените доказателства относно сключваните множество договори за кредити и заеми, обезпечавани с ипотеки и лични обезпечения,че семейството на Р. и П. К. поради поведението си, включително неуспешни бизнес начинания,са били значително затруднени и са имали наложителна нужда от пари, поради което са сключили процесната сделка на цена по-ниска от данъчната оценка на имота, така както е сключена и друга сделка, обективирана в нот.акт № 190/12г. По изложените съображения въззивният съд е приел,че събраните по делото доказателства не са установили чрез пълно и главно доказване твърдяните от ищците обстоятелства за сключен с Ч. Г. договор за заем, съответно че осъществената продажба с Ф. Ф. е с уговорка, че собствеността ще им се прехвърли обратно при изпълнение на задължението по договора за заем, поради което предявеният иск за прогласяване нищожността на процесния договор за покупко-продажба като сключен в противоречие с нормата на чл.152 ЗЗД, е неоснователен. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, както и доводите на жалбоподателите, поради което по процесуалните въпроси за задълженията на въззивния съд, не може да се допусне касационно обжалване. Не се разкрива противоречие със съдебната практика, в която се приема, че правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Освен това е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях. Обжалваното решение отговаря на горните изисквания. Мотивите към решението отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. В тях се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, и е налице произнасяне по същество на възраженията и доводите на страните.За да отхвърли предявеният иск по чл.152 ЗЗД въззивният съд е изложил съображения,че по делото не е доказано,че сделката за прехвърляне правото на собственост върху процесния имот е извършена в обезпечение на паричен дълг по твърдяното главно правоотношение по договор за заем.Изводите на съда са в съответствие с практиката на ВКС, която приема,че ищецът по иск с правно основание чл. 152 ЗЗД следва да установи факта на съществуващо съглашение, в което е уговорен начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Когато се твърди, че сделката за прехвърляне на собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното заемно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот, извод за които факти следва да бъде изведен от съвкупната преценка на представените по делото доказателства./ решение № 470 от 16.01.12г.по гр.дело № 1318/10г.на Четвърто г.о. на ВКС/ Неправилната преценка на доказателствата, в т.ч.и на свидетелските показания,би могла да доведе до необоснованост на решението и подлежи на проверка по реда на чл.281 т.3 ГПК,но не е основание за допускане на касационното обжалване.В Тълкувателно решение № 1 от 19.02.10г.по т.д.1/09г.на ВКС,ОСГТК е посочено,че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда,но не и за правилността на обжалваното решение,за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Четвъртият въпрос е свързан с недопускането до разпит на св.Н. Л. по съображения, че е налице хипотезата на чл.158 ал.1 ГПК,тъй като изслушването му представлява особена трудност - той пребивава постоянно във Великобритания и не планира пътувания до България в близко бъдеще, установено от представената електронна кореспонденция между него и К.. Поддържа се противоречие с решение № 9 от 26.02.19г.по гр.дело № 1449/18г.на ВКС, 2-ро г.о. Настоящата хипотеза не се покрива от правните въпроси, разглеждани в това решение, което се отнася до бездействие на експерти да изготвят заключение, което съдът е посочил, че не може да се разглежда като „особена трудност“ по смисъла на чл.158 ал.1 ГПК.Посочено е също,че когато пред първата инстанция не са събрани относими доказателства, въпреки положените от страната усилия, въззивният съд е длъжен да провери дали е отпаднала пречката за събирането им.Случаят не е такъв - първоинстанционният съд е отказал събиране на гласни доказателства, въззивният съд е допуснал на въззивниците – ищци по делото двама свидетели при довеждане, като в съдебното заседание на 17.06.20г. Н. Л. е посочен поименно, но по изложените по –горе съображения не е допуснат като свидетел. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение. Не следва да се присъждат разноски в полза на ответницата по жалбата, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.