Определение № 3478 от 20.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1815/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Транс Лоджик Къмпани“ЕООД, ЕИК[ЕИК] срещу решение №724/27.11.2023 по в.т.д. №672/23 на САС, с което е потвърдено решение № 32/03.04.2023 на Благоевградски окръжен съд по т.д. №174/2021., с което дружеството, подало КЖ е било осъдено да заплати на „СТЕДАКС“ЕООД сумите по 14 броя фактури на обща стойност 450 929,89 лв. с ДДС, както следва: №1290 от 25.10.2016 г. на стойност 34 151,40 лева; №1305 от 15.11.2016 г. на стойност 33 956,55 лева; №1317 от 29.11.2016 г. на стойност 33 979,68 лева; №1326 от 12.12.2016 г. на стойност 34 996,92 лева; №1336 от 28.12.2016 г. на стойност 35 741,36 лева; №1346 от 18.01.2017г. на стойност 36 512,47 лева; №1356 от 03.02.2017 г. на стойност 36 430,73 лева; №1365 от 22.02.2017 г. на стойност 36 043,44 лева; №1376 от 09.03.2017 г. на стойност 36 292,12 лева; №1381 от 17.03.2017г. на стойност 25 134,20 лева; №1386 от 21.03.2017 г. на стойност 10 088,05 лева; №1396 от 31.03.2017 г. на стойност 34 737,06 лева; №1412 от 24.04.2017 г. на стойност 36 118,80 лева и № 1423 от 04.05.2017 г. на стойност 34 746,94 лева.. Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на касатора съдебноделоводни разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че на формулираните правни въпроси от решаващия съд е даден отговор в противоречие с практика на ВКС - чл.280 ал.1, т. 1 ГПК, както и че решението е явно недзопустимо-чл.280 ал.2 ГПК. От страна на пълномощника на ответното дружество е изпратен писмен отговор със становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и не са налице пречките по чл.280 ал.3 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да счете за основателен иска на „СТЕДАКС“ЕООД срещу „Транс Лоджик Къмпани“ЕООД за сумите по 14 броя фактури на обща стойност 450 929,89 лв. с ДДС-цена на доставено гориво, въззивният съд се е позовал на следното: Относно възражението на въззивника-ответник по иска, че делото е неподведомствено на съда поради наличието на арбитражна клауза, уговорена между страните в чл.6 от представения Договор за търговска продажба на дизелово гориво от 25.10.2016г./л.43, направено с отговора на исковата молба, в о.с.з. от 25.02.2022 г. /л.108/ съдът е приел, че правилно първоинстанционният съд е бил открил производство по оспорване истинността на представения договор, съдържащ и арбитражна клауза, досежно автентичността на положения в същия подпис на управителя на ищцовото дружество „Стедакс“-ЕООД – С. И. М.. От единичната съдебнографологична експертиза се е установило, че подписът за „продавач“ в Договора за търговска продажба на дизелово гориво от 25.10.2016г. не е на представляващия дружеството -горепосочения управител, а на някой друг, който е имитирал подписа му. Заключението е оспорено и съдът е допуснал тройна графологическа експертиза.Според мнозинството вещи лица от тази експертиза –експерти от НИКК-София, в договора от 25.10.2016г. подписът за „Продавач“ не е положен от М.. Заключението е подписано с особено мнение от третото в.л.- експерт при ОС-Благоевград. Видно е, че е налице пълно съвпадение в изводите на едноличната и мнозинството от тройната почеркови експертизи-сравнителните подписи на лицето съвпадат с тези от заявлението за документите за самоличност от 2021г. и подписите, които се съхраняват в БДС при МВР са с голяма идентификационна стойност относно авторството при извършване на сравнителния анализ на подписите – дали са изписани или не от едно лице. Същите са положени пред служител и в този момент лицето не очаква, че ще бъдат използвани за сравнителен анализ. В същия смисъл е и заключението на мнозинството експерти от тройната съдебно-графологична експертиза Ето защо, според въззивния състав, няма основание да не се възприеме заключението им, тъй като същото е дадено обективно, професионално и компетентно, а вещите лица – с дългогодишен стаж и опит в областта на графологията в НИКК при МВР – София се ползват с международен авторитет. Не на последно място, тяхното заключение съвпада с изводите, направени от едноличната експертиза.По тези съображения, съдът е отказал да допусне нова петорна почеркова експертиза във въззивната инстанция, тъй като двете заключения съвпадат. При този анализ на доказателствата, свързани с оспорването на подписа на законния представител на ищцовото дружество върху Договора за търговска продажба на дизелово гориво от 25.10.2016г./л.43/ и представените от ответника депозитни разписки към него, съдът е приел, че оспорването е успешно и посочените документи не са подписани от законния представител на ищеца. По тази причина представения Договор за търговска продажба на дизелово гориво от 25.10.2016г. не е валидно сключен, респ. невалидна е и уговорената в него арбитражна клауза, залегнала в чл.6 от същия. След като тази клауза е невалидна, то по общите правила спорът е подведомствен на родово компетентния съд. Затова възраженията на жалбоподателя в тази насока са приети за неоснователни, а обжалваното решение за допустимо. По същество на спора е изложено следното: От събраните в първата инстанция писмени доказателства и заключението на ВЛ по приетата ССЕ се установявало, че ищецът „Стедакс“ ЕООД в качеството на продавач и ответникът „Транс Лоджик Къмпани“ ЕООД в качеството на купувач са били в договорни отношения, свързани с продажба на дизелово гориво, като за периода м.октомври 2016г. – м.май 2017г. са осъществени доставки на дизелово гориво по 14 броя фактури на обща стойност 450 929,89 лв. с ДДС: №1290 от 25.10.2016 г. на стойност 34 151,40 лева; №1305 от 15.11.2016 г. на стойност 33 956,55 лева; №1317 от 29.11.2016 г. на стойност 33 979,68 лева; №1326 от 12.12.2016 г. на стойност 34 996,92 лева; №1336 от 28.12.2016 г. на стойност 35 741,36 лева; №1346 от 18.01.2017г. на стойност 36 512,47 лева; №1356 от 03.02.2017 г. на стойност 36 430,73 лева; №1365 от 22.02.2017 г. на стойност 36 043,44 лева; №1376 от 09.03.2017 г. на стойност 36 292,12 лева; №1381 от 17.03.2017г. на стойност 25 134,20 лева; №1386 от 21.03.2017 г. на стойност 10 088,05 лева; №1396 от 31.03.2017 г. на стойност 34 737,06 лева; №1412 от 24.04.2017 г. на стойност 36 118,80 лева и № 1423 от 04.05.2017 г. на стойност 34 746,94 лева. Не е спорно също, а и се установява от заключението на ССЕ, че гореописаните фактури са осчетоводени надлежно в счетоводствата на двете дружества, като ответникът е ползвал данъчен кредит по тях /. Представените от ответника писмени доказателства/ писмен договор с арбитражна клауза и депозитни разписки/, съдът е преценил, че не следва да бъдат ценени, тъй като оспорването на тяхната автентичност е проведено успешно, по изложени по-горе съображения. По този начин, съдът е счел за оборено твърдението на ответното дружество, че страните са обвързани от формален договор за периодични доставки. Според него налице са 14 бр. самостоятелни сделки, извършени между страните за периода м. октомври 2016 – м.май 2017 г. Този факт е признат и от процесуалния представител на ответника в о.с.з. от 09.12.2022 г. Затова, според съда, било неоснователно възражението на ответника, че исковете са погасени с изтичането на 3-годишна давност, тъй като не става въпрос за периодични доставки, а за 14 отделни сделки. Исковите молби по двете съединени дела /т.д.№186/2021г. и т.д.№14/22г./, обединени в едно общо производство – т.д. № 174/2021г. на БлОС, са постъпили в съда по куриер в последния ден преди да изтече 5-годишната погасителна давност – на 25.10.2021 г. Най-старото задължение на ответника е по фактура № 1290 от 25.10.2016 г. Видно от заключението н ВЛ по приетата ССЕ, в счетоводството на ответното дружество са осчетоводени плащания по банков път по три от процесните фактури в общ размер на 18 223,50 лева. На 14.05.2019г. ответникът е заплатил сума в размер на 19 764,45 лева с посочено основание „доплащане по фактура №1277/ която не е предмет на производството/ и плащане по фактура №1290 от 25.10.2016 г.“ От така внесената сума, в счетоводството на ищеца по процесната фактура №1290 е отнесена като плащане сумата от 7 999,83 лева, а остатъкът от 11 764,62 лева е отнесена по посочената фактура, която не е предмет на делото. Посочената фактура №1290 от 25.10.2016г. е включена в дневникапродажби при ищеца, респ. дневника-покупки при ответника за м.10.2016г. и по нея ответникът е ползвал данъчен кредит.След извършеното частично плащане по нея в размер на 7 999,83 лева на 14.05.2019г. е останала непогасена главница от 26 151,57 лева, като размерът на мораторната лихва за забава върху тази непогасена част е в размер на 1 104,18 лева за периода от 26.10.2018г. до 26.03.2019г. /Справка 13 от заключението/. В справка №15 на л.491 от делото ВЛ е описало 4 от фактурите на обща стойност 138 674,51 лева, по които няма плащане от ответника - №1305 от 15.11.2016 г. на стойност 33 956,55 лева; №1317 от 29.11.2016 г. на стойност 33 979,68 лева; №1326 от 12.12.2016 г. на стойност 34 996,92 лева; №1336 от 28.12.2016 г. на стойност 35 741,36 лева. Тези 4 фактури са били предмет на т.д.186/2021г. В същата таблица №15 вещото лице е изчислило съответно и претендираната мораторна лихва за забава на плащането по всяка от фактурите. По другото обединено дело – т.д.№14/22 г. предмет на делото са били 9 броя фактури на обща стойност 286 103,81 лева - №1346 от 18.01.2017г. на стойност 36 512,47 лева; №1356 от 03.02.2017 г. на стойност 36 430,73 лева; №1365 от 22.02.2017 г. на стойност 36 043,44 лева; №1376 от 09.03.2017 г. на стойност 36 292,12 лева; №1381 от 17.03.2017г. на стойност 25 134,20 лева; №1386 от 21.03.2017 г. на стойност 10 088,05 лева; №1396 от 31.03.2017 г. на стойност 34 737,06 лева; №1412 от 24.04.2017 г. на стойност 36 118,80 лева и № 1423 от 04.05.2017 г. на стойност 34 746,94 лева. Вещото лице е дало заключение, че по тези фактури няма извършени плащания – пълни или частични.Същите са осчетоводени от двете дружества и ответникът е ползвал данъчен кредит. В заключението в Справка 14 ВЛ е изчислило и размера на лихвата за забава върху претендираните главници по всяка една от фактурите за периода от 13.01.2019г. до 13.01.2022г. /без периода 13.03.2020г. – 08.04.2020г. – т.е. съобразено е ограничението при плащане на лихви за забава по време на обявеното извънредно положение – чл.6 ЗМДВИП/, която мораторна лихва е в общ размер на 134 288,33 лева – въпрос 11 от заключението. Като е възприел така изложените констатации на вещото лице по ССЕ, въззивният съд е приел, че правилно съдебният състав на ОС-Благоевград е уважил исковете в предявените размери. Във връзка с наведеното основание за допускане до касация по чл. 280 ал.1, т.1 ГПК като обуславящи изхода по спора са формулирани следните въпроси: 1. За правомощията на въззивния съд да изложи свои мотиви, в които да обсъди всички твърдения на страните и събраните във връзка с тях доказателства и 2. Дали ако въззивният съд пререшава спора по жалба на ответника следва да се произнесе по всички своевременно заявени възражения на страната. Съгласно т.1 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че и по двата въпроса в КЖ липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които, като допълнителна предпоставка, да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК., поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Това е така, доколкото по първия въпрос, видно от възпроизведените по-горе мотиви на въззивния съд, същият обсъдил всички твърдения на страните и събраните във връзка с тях доказателства, на база които е направил и своите правни изводи по спора, от което следва, че евентуален отговор на въпроса не би се отразил на крайния резултат по конкретния правен спор. Вторият въпрос е некоректно зададен, доколкото в случая, въззивния съд не пререшава спора, доколкото не дава разрешение по него, различно от това на първоинстанционния съд, а потвърждава първоинстанционното решение. От изложеното следва, че от страна на подалата КЖ страна не е обосновано първото общо основание за допускане до касация, уредено в чл.280 ал.1 ГПК- формулировка на правен въпрос от значение за изхода по спора. Относно позоваването на недопустимост на решението, с оглед неподведомственост на спора на съдилищата, поради наличие на писмен договор за продажба на дизелово гориво, съдържащ и арбитражна клауза, то последното е прието за опровергано, с оглед успешно проведеното оспорване на автентичността на подписа на управителя на ищцовото дружество „Стедакс“-ЕООД – С. И. М. в същия договор. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1ГПК, съответно по чл.280 ал.2 ГПК. Разноски в полза на ответника по КЖ не се дължат, с оглед липсата на установени такива, въпреки направеното искане, при липса на реално приложени договор за правна защита и съдействие и на списък по чл.80 ГПК. С оглед изложеното, съдът