Определение № 60412 от 21.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4064/2021 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Г. Д. Д., чрез адв. Д. Д. В. от АК – Б., срещу определение № 847/02.08.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 1222/2021 г. от Бургаския окръжен съд. Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност поради неточно приложение на закона. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Насрещната страна „Профи кредит България“ ЕООД, [населено място], представлявано от управителите С. Н. Н. и Ц. Г. С., чрез юрисконсулт И. П., отговаря, че няма основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, и е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд, като потвърдил определението на първостепенния Карнобатски районен съд, е върнал исковата молба на Г. Д. Д. против „Профи кредит България“ ЕООД, [населено място], и прекратил образуваното по нея производство като недопустимо. За да постанови този резултат, съдът установил, че с арбитражно решение от 28.03.2013 г. по арбитражно дело № 154/2013 г. на арбитражен съд „Арбитер Юстициариум“ СНЦ, Н. Ц. А., като кредитополучател по договор за заем №.......... /......... г, и солидарния длъжник Г. Д. Д. са осъдени да заплатят на кредитора „Профи кредит България“ ЕООД сумата в размер на 9061,71 лв., заедно със законната лихва, считано от 28.03.2013 г. до окончателното погасяване на задължението, както и разноски. Въз основа на това решение е издаден изпълнителен лист и е предприето предварително изпълнение; извършено е и доброволно плащане на част от сумата. Г. Д. сега твърди, че събраните суми в изпълнителното производство са платени от нея без основание, защото заемният договор, въз основа на който е признато задължението от арбитражния съд и тя е осъдена да плати, не бил подписан от нея, което било установено с графологична експертиза в досъдебно производство. Иска възстановяване на платените от нея суми на кредитора – ответник иска, както и разноските в изпълнителното производство, като дадени без основание. Търси и натрупани лихви върху главниците. Въззивният съд е изложил съображения, че арбитражното решение, съгласно чл.38, ал.4 от ЗМТА е окончателно и слага край на спора. Когато постановява, че арбитражното решение става задължително за страните и подлежи на принудително изпълнение, разпоредбата на чл.41, ал.3 от ЗМТА има предвид силата на пресъдено нещо. Тя има същото съдържание като тази на съдебното решение, същите обективни и субективни предели, с едно изключение, че важи само между страните. Тя подлежи на зачитане от държавните съдилища и другите държавни органи като съдебно решение. Влязлото в сила арбитражно решение се ползва с присъщите и на съдебното решение публичноправни последици – сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила. С влизането в сила, решението става задължително за страните и те са длъжни да съобразят поведението си с него. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила решение, е недопустим; от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Съдът посочил, че при разглеждане на делото пред арбитражния съд ищцата по настоящото дело – Г. Д. е следвало да отправи всички възражения във връзка с претенцията на „Профи Кредит България“ ЕООД основани на договора за кредит, тъй като оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, което не е сторено. Ето защо с предявяване на иск, че заплатените от Д. на ответното дружество суми по договора за заем, подлежат на връщане като заплатени без основание, всъщност ищецът цели заобикаляне на обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на арбитражното решение и получаване на благоприятен правен резултат - че не е длъжник на „Профи Кредит България“ ЕООД, т.е. обратното на установеното със сила на пресъдено нещо, поради което искът се явява недопустим Жалбоподателят в изложението си е повторил оплакванията в частната жалба, като смесва основанията за допускане на касационно обжалване със съображения по чл. 281 ГПК; счита, също така, че определението е и очевидно неправилно, но отново като заключение на оплакванията по чл. 281 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване – няма твърдения за осъществени хипотези по чл. 280, ал. 1 ГПК. При служебно извършената проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК съдът не установи необходимост от разглеждане на спорния процесуален проблем по същество и с оглед валидността и допустимостта на въззивния съдебен акт, както и с оглед евентуалната му очевидна неправилност. Следва да се посочи, че не съществува никакво съмнение – нито в доктрината, нито в съдебната практика, че незаявените по надлежен ред в спорното производството възражения се преклудират и е недопустимо по реда на нов исков процес да се разглеждат отново, за да се предизвика промяна на решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо. В случая, освен това, няма как да е извършено без основание, според квалификацията на ищцата, плащане въз основа на влязло в сила арбитражно решение. На практика, Г. Д. твърди, че не дължи сумите, които обаче с арбитражното решение, обвързващо я със своята сила на пресъдено нещо, е вече признато, че дължи на кредитора – ответник по настоящото дело. Твърдението за наличие на престъпно подправяне на документ, също, няма как, по реда на редовния исков процес, да преодолее вече формираната сила на пресъдено нещо. Предприетата от Д. искова защита не може да удовлетвори интересите й. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. Предвид резултата, жалбоподателят следва да заплати на насрещната страна съдебноделоводни разноски за инстанцията – юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,