Определение № 1369 от 22.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2833/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 40 943/28.04.2023 година, подадена от Х. В. Г., срещу решение № 1560/28.03.2023 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІV-б състав, постановено по гр. д. № 9217/2022 година. С обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 7206/27.06.2022 година на Софийския районен съд, 167-ми състав, постановено по гр. д. № 67 453/2021 година, с което е отхвърлен предявеният от Х. В. Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на нищожността на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 02.10.2015 година, издадена по ч. гр. д. № 56 936/2015 година по описа на Софийския районен съд, 68-ми състав. В подадената от Х. В. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. В. Г. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 60 243/23.06.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1560/28.03.2023 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІV-б състав, постановено по гр. д. № 9217/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане същата да бъде оставена без уважения, а въззивното решение да бъде потвърдено. Х. В. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 30.03.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 40 943/28.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че производството по гр.д. № 67 453/2021 година по описа на Софийския районен съд, 167-ми състав било образувано по искова молба, подадена от Х. В. Г. против „Топлофикация София“ ЕАД [населено място], с която бил предявен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за установяване на нищожност на съдебен акт. В исковата молба се твърдяло, че заповед за изпълнение, издадена по ч. гр.д. № 56 936/2015 година по описа на Софийския районен съд била нищожна, тъй като нямало разпореждане за издаване на заповед за изпълнение. Такова разпореждане не било инкорпорирано в издадената заповед, а и не фигурирало отделно такова разпореждане. Освен това, не била внесена и дължимата от заявителя държавна такса, която следвало да бъде определена в общ размер на 100 лева. Заповедта за изпълнение била издадена и в противоречие със закона и добрите нрави, като заповедният съд не бил извършил служебно проверка за наличието на неравноправни клаузи. На следващо място заявлението било недопустимо, тъй като било насочено срещу правен субект, който не бил страна по търговска сделка със заявителя. Допуснати били и допълнителни нарушения, тъй като със заповедта не били връчени останалите материали, приложени към заявлението. С исковата молба било поискано бъде признато за установено, че издадената заповед за изпълнение е нищожна. Въззивният съдебен състав е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от ГПК нищожност на решението (съдебен акт) можела да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. Процесуалният закон не съдържал норми, които да определяли кога един съдебен акт е нищожен, но такива критерии били въведени от съдебната практика. Нищожните съдебни решения най-общо били лишени от законова опора и нямали характеристиките на валиден съдебен акт или били постановени извън правораздавателната власт на съда. Приемало се, че нищожност на съдебно решение била налице в хипотезата на особено съществени пороци (например когато решението не било постановено в предвидената от закона форма или било постановено от незаконен състав (в случаите, когато актът бил постановен от лице, което нямало качеството съдия или в състав без необходимия брой членове), както и когато съдебният акт бил напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не можела да се изясни по пътя на тълкуването. Пороците, които водели до нищожност на решението били свързани с начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда. Нарушението на императивна материалноправна и процесуалноправна норма не водело до нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не било годно да породи правно действие и да обвърже страните по него, поради което това било единственият порок, който освен по пътя на обжалването можел да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно-чл. 270, ал. 2 от ГПК. Допустим бил и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС–и за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение. Предмет на предявения иск била заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр.д. № 56 936/2015 година по описа на Софийския районен съд, 68-ми състав, с която на Х. В. Г. било разпоредено да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] сумата от 218.65 лева, представляваща 1/2 част от цената на доставена топлинна енергия през периода от януари 2013 година до април 2014 година, за топлоснабден имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „“, ап., аб. №, заедно със законната лихва за периода от 23.09.2015 година до плащането на вземането, лихва в размер на 40.86 лева за периода от 28.02.2013 година до 08.09.2015 година, както и разноски в заповедното производство. С въззивната жалба били въведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение, а именно, че не били обсъдени всички основания, изложени в исковата молба, както и се поддържало, че заповедта за изпълнение била нищожна, тъй като липсвало изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, не било приложено правото на ЕС и не се съдържало индивидуализация на вземането. На първо място, неоснователни били доводите, че заповедта за изпълнение била нищожна, тъй като не било проведено съдебно заседание, за което да бил съставен протокол и да било постановено разпореждане за издаването й. Процесуалният закон не съдържал подобно изискване. Съгласно чл. 411, ал. 2 от ГПК районният съд разглеждал заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издавал заповедта, освен в случаите, когато било налице основание заявлението да бъде отхвърлено. По аргумент от разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК съдът се произнасял с разпореждане, когато отхвърлял изцяло или отчасти заявлението по чл. 410 от ГПК. В случаите, когато се уважавало заявлението, разпореждането за издаване на заповед за изпълнение било инкорпорирано в нея и това бил актът, с който съдът се произнасял по направеното искане. ГПК не съдържал изискване заповедта за изпълнение да бъдела мотивирана, доколкото нейното съдържание отразявало твърденията на заявителя, чиято основателност не подлежала на преценка в този етап на производството и съдържанието й било уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 от ГПК и се издавала по образеца, установен съгласно Наредба № 6/20.02.2008 година за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (действала към момента на издаване на заповедта). ГПК не въвеждал задължение за съда да издава отделно мотивирано разпореждане, в което да обсъжда основанията за издаване на заповед за изпълнение. Именно поради липсата на задължение за издаване на отделно разпореждане за издаване на заповед за изпълнение и за допускане на незабавно изпълнение законодателят бил предвидил в нормата на чл. 411, ал. 3 от ГПК, че на длъжника се връчвал препис от издадената заповед за изпълнение, а не друг съдебен акт, с който се разпореждало нейното издаване. Неоснователен бил доводът на Х. В. Г., че неправилно първоинстанционният съд не бил обсъдил обстоятелството, че при издаване на заповедта за изпълнение не били съобразени решение по дело С-618 и С-511/2014 година на СЕС, които въвеждали задължение за националния съд да извърши предварителна проверка на потребителски договор относно наличието на неравноправни клаузи, а така също и че преди издаване на заповедта, безспорността на вземането следвало да бъде проверена в открито съдебно заседание. Към момента на издаване на процесната заповед за изпълнение била действала редакцията на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК според която заявлението се отхвърляло, когато искането било в противоречие със закона или с добрите нрави и не била съществувала разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3, приета със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 100/2019 година, с която било въведено задължение на съда да отхвърля заявлението, когато искането се основавало на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или била налице обоснована вероятност за това. Независимо, че към релевантния за спора момент-датата на издаване на процесната заповед не била съществувала изрична норма, която да задължавала съда да извършва предварителна проверка за наличието на неравноправна клауза, то с оглед разпоредбата на чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 143 от същия закон, такава проверка била извършвана при издаване на заповедта на основание чл. 411, ал. 2, т.2 от ГПК-противоречие със закона. Правилността на преценката на съда за наличието на неравноправна клауза обаче, не водела до нищожност на съдебния акт, с който е уважено искането на заявителя. Това е така, доколкото това било въпрос, свързан с прилагането на материалния закон и съответно водело до неправилност на постановения акт. Защитата на длъжника в заповедното производство можела да бъде реализирана само по предвидения в чл. 414 от ГПК ред-чрез възражение и съответно в рамките на образувано производство по иск по чл. 422 от ГПК за установяване на съществуване на вземането. Неоснователен бил доводът на Х. В. Г., свързан с необходимостта от провеждане на открито съдебно заседание преди издаване на заповедта. Посоченото решение по дело С-511/2014 година касаело друг вид производства-спорно производство, по което се постановявало неприсъствено решение. Заповедното производство не било спорно и целта му била да бъде извършена проверка дали е налице спор между заявителя и длъжника относно вземането, за което била издадена заповедта. На длъжника била предоставена възможност да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение и производството да се развие в спорно, като в рамките на исковия процес страните можели да развият всичките си фактически и правни доводи. Неоснователни били и доводите на въззивника, че заповедта за изпълнение била нищожна, тъй като вземането не било индивидуализирано съобразно указанията, дадени с ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС. Видно било приложената към исковата молба заповед, че процесното вземане било определено както по основание, така и по размер. Не били ангажирани доказателства от Х. В. Г., че било налице такова разминаване между направеното искане и издадената заповед, които да обосновавали нищожност на постановения акт. В случай, че съдът бил постановил акт, който не бил съответен на направеното искане, то той щял да бъде бил недопустим, а не нищожен и съответно този порок не можел да бъде релевиран в рамките на исково производство по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че не следвало да бъдат обсъждани доводите на Х. В. Г., свързани със съществуване на вземането, за което била издадена заповедта за изпълнение, доколкото те следвало да бъдат релевирани след подаване на възражение в преклузивния срок по чл. 415 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. В. Г. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това липсата на индивидуализация на иска съгласно чл. 9, § 3, б. „б“ от Директива 2012/27/ЕС с оглед длъжника да знае за какво е претенцията на взискателя основание за нищожност или недопустимост е на издадената заповед по чл. 410 от ГПК?; за това в какъв съдебен акт заповедният съд обективира, че не са налице отрицателните предпоставки по чл. 411, ал. 2 от ГПК и че са налице предпоставките на чл. 127, ал. 1 и ал. 3, и чл. 128, ал. 1 от ГПК за да издаде заповедта по чл. 410 от ГПК?; за това как се формира вътрешното убеждение на състава, след като не е издаден съдебен акт-определение, от което да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки по чл. 411, ал. 2 от ГПК?; за това заявлението да се издаде заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК приравнено на ценна книга ли е и съставът я разглежда само от външна страна, като не изследва произхода на дълга?; за това как заповедният съд ще провери договора между доставчика и потребител за неравноправни клаузи, след като не е приложен по делото?; за това заповедното производство допуска или изключва недопустимост на заповедта за изпълнение, като официален документ с невярно съдържание, с оглед чл. 311 и чл. 314 от НК?; за това несъответствието на основание и размер в т. 12 от заявлението и заповедта за изпълнение води ли до нищожност на самата заповед или до нейната недопустимост?; за това когато е предявено чуждо вземане на ФДР за дялово разпределение, по което задълженото лице е „Топлофикация София“ ЕАД [населено място] по аргумент на чл. 149б, ал. 3 от ЗЕ, предявяването на чуждо вземане прави ли заповедта нищожна, като официален документ с невярно съдържание или заповедта е недопустима изцяло или в тази й част? и за това кой на кого дължи услугата „дялово разпределение“ и в какъв размер?. Горепосочените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установената практика, че съдебните актове са нищожни в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, включително и при тълкуване. Посочените пороци са свързани със самия съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран. Касае се до правила свързани с компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния акт. Тези правила не обхващат въпросите свързани с предпоставките за постановяване на съдебния акт и евентуалните нарушения на процесуалните правила при постановяването му. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Недопустимостта на съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността му. В случай, че недопустимия съдебен акт бъде потвърден по реда на инстанционния контрол или не бъде обжалван той влиза в сила като поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от недопустимия съдебен акт нищожният такъв не може да породи правно действие и да обвърже страните по него. Затова пороците водещи до нищожност на съдебния акт са различни от тези водещи до неговата недопустимост и последните не могат да обосноват иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Поставените от Х. В. Г., в изложението му по чл. 284, ал. 3 от ГПК, въпроси от 2-ри до 5-ти, включително са свързани с процедурата по издаването на заповедта за изпълнение въз основа на документ и по специално с това дали заповедта за изпълнение задължително следва да се предхожда от изрично разпореждане на заповедния съд за издаването й или не и как се изразява волята на съда. Затова същите са относими към въпросите за евентуалната недопустимост или неправилност на заповедта за изпълнение, но не и към въпроса за евентуалната й нищожност. При това следва да се посочи, че съгласно установената практика, издаването на заповед за изпълнение, включително и когато се касае до такава въз основа на документ, не е необходимо да се предхожда от постановяване на нарочно, отделно и самостоятелно разпореждане на съда, с което заявлението за издаване на заповедта да бъде уважено. Това следва от обстоятелството, че при уважаване на заявлението на заповедта за изпълнението не се предвижда инстанционен контрол на акта на заповедния съд. На длъжника се връчва самата заповед за изпълнение, като защитата срещу нея се реализира по пътя на възражението по чл. 414 от ГПК, съответно по чл. 423 от ГПК или по исков ред-чл. 424 от ГПК. Поради това законът не съдържа изрично изискване за постановяване на нарочно разпореждане или определение в случаите, когато заявлението за издаване на заповед за изпълнение се уважава. В този случай то се счита инкорпорирано и обективирано в самата заповед за изпълнение. Изрично изискване за постановяване на изрично разпореждане е налице само в случаите когато заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се уважава. Затова липсата на нарочен съдебен акт за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не води до нищожност, недопустимост или неправилност на самата заповед. Самият закон предпоставя, че изводите на заповедния съд за наличието на предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение и за съществуването на заявеното с нея право, се правят само въз основа на формална проверка на заявлението и евентуално представените с него доказателства от страна на съда, без провеждането на спорно състезателно производство между страните. Защитата срещу евентуално неправилните изводи на съда относно наличието на предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение и на заявеното с нея право се осъществява по посочения по-горе ред. Предпоставките за издаването на заповедта за изпълнение и съществуването на заявеното с нея право обаче се различават от предпоставките за валидност на съдебния акт. Затова и липсата на първите не се отразява на валидността на постановения акт. При липсата им съдебният акт ще бъде евентуално недопустим или неправилен, но не и нищожен. Затова липсата на положителни или наличието на отрицателни предпоставки за издаването на заповедта за изпълнение, а също така и несъществуването на посоченото в нея право не водят до нищожността й по смисъла на чл. 270 от ГПК, като поставените във връзка с това въпроси са неотносими към спора и не обуславят допускането на исканото от Х. В. Г. касационно обжалване. Последното важи и за въпросите от 7-ми до 9-ти включително от изложението на Г. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като първият от тях е свързан с предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение (съдът да се е произнесъл в рамките на заявената претенция), а останалите два касаят основателността на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и съществуването на материалното правоотношение между заявителя и длъжника. Това се отнася и до въпроса за това липсата на индивидуализация на иска съгласно чл. 9, § 3, б. „б“ от Директива 2012/27/ЕС с оглед длъжника да знае за какво е претенцията на взискателя основание за нищожност или недопустимост е на издадената заповед по чл. 410 от ГПК?. Посочения във въпроса текст се отнася до първоначалната редакция на Директивата и е свързан с отчитането на топлоенергията. Затова неконкретизирането на заявлението, чрез посочване на това дали се отнася за потребление за общи части за отопление на имот или за БГВ, може да бъде пречка да бъде направен извод за съществуването на заявеното със заявлението за издаване на заповед за изпълнение право, но е неотносимо към изискванията за валидност на акта, с който съдът се е произнесъл по заявлението. Шестият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Х. В. Г. въпроси също не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като разпоредбите на чл. 311 и чл. 314 от НК са неотносими към предпоставките за валидността на съдебното решение, определение или заповед за изпълнение. При това въпроси в тази връзка не са били разглеждани нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд, поради което и не са били разрешавани с обжалваното въззивно решение. Поради това въпросът не може да послужи като общо основание за допускане на исканото от Х. В. Г. касационно обжалване. Въпросът за това следва ли принципът, залегнал в решение от 18.07.2007 година на СЕС по дело С-119/2005 година, да се приложи и при споделена компетентност, когато материята е регламентирана от правото на ЕС, включително и чрез директива с императивен характер, в случая Директива 2001/83/ЕС и делото да бъде пререшено с приложимо право на общността?, не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. С посоченото решение на СЕС е прието, че общностното право не допуска прилагането на разпоредба на националното право, която има за цел да закрепи принципа на сила на пресъдено нещо, като член 2909 от италианския Граждански кодекс (codice civile), доколкото прилагането ѝ възпрепятства възстановяването на държавна помощ, която е отпусната в нарушение на общностното право и чиято несъвместимост с общия пазар е установена с решение на Комисията на Европейските общности, което е станало окончателно. В тази връзка може да се приеме и че в случай, че правата на потребителя по посочената директива са нарушени защитата им не би могла да се препятства от твърдението за сила на пресъдено нещо в случай, че не са разглеждани евентуалното съществуване на неравноправни клаузи. Този въпрос обаче е относим към начина, по който длъжника по заповед може да защити правата си в случай, че заповедният съд не е преценявал съществуването на неравноправни клаузи, но не и към въпроса за предпоставките за валидността на заповедта за изпълнение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. В. Г. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Х. В. Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. В. Г. е направил искане по чл. 628 от ГПК да отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл. 291, § 1, във връзка с чл. 288 от ДФЕС, относно действието на Директивите с императивен характер в периода на задължителното им транспониране и за отговор на въпросите допуска ли Директивата с императивен характер № 2011/83/ЕС в периода на задължителното и транспониране в националното законодателство законодателния орган на държавата членка да създаде законова конструкция, в случая чл. 153, ал. 1, във връзка с чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, в противоречие с чл. 6 и чл. 7 от Директивата и допустимо ли е доставчик на универсални услуги, в случая топлинна енергия, да определя цената й в горна граница, определена от регулатора, в случая КЕВР. Така направеното искане следва да се остави без уважение, доколкото не е във връзка със спора по настоящето производство. Поставените въпроси материално правните отношения между страните по вземането по заповедта за изпълнение, докато в настоящето производство спора е относно валидността на заповедта за изпълнение, която не зависи от тези правоотношения. Затова отговорът на тези въпроси не би способствал на разрешението на спора. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и на ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1560/28.03.2023 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІV-б състав, постановено по гр. д. № 9217/2022 година по подадената против него от Х. В. Г., касационна жалба с вх. № 40 943/28.04.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение