Определение № 3421 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1872/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 6100/01.04.2024 г., на „ДИ-М-ГРУП“ ООД, представлявано от управителя Р. Д. С., подадена чрез адвокат Н. Д., срещу въззивно определение № 744 от 19.03.2024 г. по в. ч. гр. дело № 136/2024 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 6825/01.12.2023 г. по гр. д. № 5535/2023 г. на Районен съд - Бургас. С последното е върната исковата молба на „ДИ-М-ГРУП“ ООД на основание чл. 130 ГПК и производството по делото е прекратено. В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се моли неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Защитимо ли е правото на ищеца да може да продължи да държи павилиона си върху терен, предоставен за ползване от ответната община Бургас с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира установяване по съдебен ред, че собствеността на ищеца върху павилиона представлява строеж – временен обект, т. е. по аргумент от противното, не представлява преместваем обект по смисъла на чл. 56 ЗУТ; 2. Съществува ли правен интерес за ищеца да бъде установено с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК правото на собственост върху недвижима вещ, когато това право е заплашено от нарушаване, т. е. когато правото е несигурно. Има ли интерес ищецът да внесе яснота в отношенията си с община Бургас, като установи с влязло в законна сила съдебно решение, че между тях съществува правна връзка – задължението на община Бургас да търпи постройката върху терена, даден й за ползване от държавата, и да задължава ищеца с такси за ползването на терена; 3. Налице ли е правен интерес от иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за ищеца, когато поведението на община Бургас прави правното положение на ищеца да държи постройка несигурно; 4. Следва ли да се счита, че ищецът е направил „разумна субективна преценка“, че правното му положение е несигурно от поведението на ответника – на три години да е принуден да кандидатства и да заплаща такса за документи и такса за поставяне и да рискува и да му откажат поставяне; 5. Има ли право според диспозитивното начало в граждански процес участникът в правен спор сам да определя кога, доколко и в какъв обем защита да търси. Видът на иска, призван ли е да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Противоречивите правни твърдения на страни по спора обосновават ли правен интерес от завеждане на положителен установителен иск досежно вида на предмета на спора – дали е движима или недвижима вещ. Застрашаването на правото на собственост, без да е нарушено, позволява ли ограничена защита с установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за неговото потвърждаване. Правото да се държи постройка в чужд имот вещно право ли е и може ли да се защитава с установителен иск за собственост. Когато страните спорят за пространствените предели на правото на собственост, има ли владеещият собственик правен интерес от предявяване на установителен иск; 6. Негаторният иск предоставен ли е на собственика или носителя на ограничено вещно право за защита за всеки конкретен случай срещу всички неоснователни, косвени, бъдещи въздействия и посегателства, които му пречат да осъществява спокойно и в пълен обем правомощието да ползва собствения си имот, както и при възникнало заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие върху вещта; 7. Вещното субективно право абсолютно ли е и изисква ли от всички правни субекти да се въздържат от действия, с които пречат за упражняването му. Защита на това субективно право осигурява ли се чрез иска по чл. 109 ЗС. Собственикът може ли да иска признаването и зачитането на правото му собственост от всички правни субекти, както и да се въздържат от действия и посегателства; 8. Основание за защита чрез иска по чл. 109 ЗС поражда ли се само при състояния, от които възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие, което произтича от упражняване на правомощия, но които субективно пречат и/или ограничават тези на потърсилия правната защита. Функцията на иска ли е да отрече във всичките тези и други аналогични случаи правомерността и да предотврати неоснователните действия, поведение и състояния, както и премахване на последиците от тях; 9. Ако едно гражданско производство е преюдициално спрямо административно производство, то следва ли да се счита, че гражданското производство е недопустимо, поради това че в административното производство ще бъдат разгледани същите правни въпроси; 10. Може ли да се използва негаторният иск за защита срещу административни актове, ако с предварителното изпълнение на административния акт се засягат вещни права, които не могат да бъдат възстановени при евентуално негова отмяна, поради отмяната на чл. 120 ЗТСУ; 11. Съдът длъжен ли е да разгледа и да разреши всяка една подадена молба за защита на имуществени права. Прекратяването на производството представлява ли отказ от правосъдие. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното: С въззивното определение е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 6825/01.12.2023 г. по гр. д. № 5535/2023 г. на Районен съд - Бургас, с което са приети за недопустими предявените от „ДИ-М-ГРУП“ ООД срещу община Бургас искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС за признаване на установено по отношение на ответната община, че ищецът е собственик на обект, представляващ павилион – тип „Гъбка“, на който е придаден временен статут по § 17, ал. 1 ПЗР ЗУТ, и за осъждането на община Бургас да преустанови и да се въздържи от действия, смущаващи и застрашаващи правото му на собственост на процесния обект. Въззивният съд е приел, че ищецът твърди, че е собственик на обект, представляващ павилион – тип „Гъбка“, построен с разрешение за строеж, на който е придаден временен статут по § 17, ал.1 ПЗР на ЗУТ, даващ му възможност да го ползва до настъпване на предпоставките за премахването му, като собственикът на терена - изключителна държавна собственост, запазва правото на строеж. Посочено е, че на 13.03.2023 г. ищецът е получил писмо от ответната община Бургас, с което е уведомен, че за обекта е започнато производство по премахването му по реда на чл.57а ЗУТ, тъй като павилионът представлява обект по смисъла на чл. 56 ЗУТ. Наведени са твърдения, че действията на община Бургас по премахване на обекта ще доведат до неговото разрушаване, като по този начин е осъществено оспорване на правото на ищеца да ползва държавния терен, върху който се намира павилионът, и е застрашено правото му на собственост върху постройката, тъй като с премахване на обекта ще се погаси и правото на ищеца да ползва държавния терен чрез постройката. Правният интерес на ищеца от предявяването на настоящите искове е обоснован с възможността да се спре производството по премахване на временния строеж, тъй като жалбата срещу заповедта по чл.57а ЗУТ не спира самото изпълнение. Съдът е посочил, че наличието на правен интерес при предявяване на иск е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, като при предявен положителен установителен иск за собственост, какъвто е настоящият случай, следва да са налице както твърдения, така и данни, че от страна на ответника са осъществени действия, чрез които той извънсъдебно оспорва субективното материално право на ищеца, чиято защита се търси. Община Бургас в отговора по чл.131 ГПК не оспорва правото на собственост върху процесния павилион,като твърди, че в продължение на много години е издавала въз основа на заявления на ищеца разрешения за поставяне на павилиона като преместваем обект по чл. 56 ЗУТ върху терен – изключителна държавна собственост, предоставен за безвъзмездно управление на общината през 2010 г. Въззивният съд е направил извод, че липсва правен интерес от предявения иск, доколкото спорът между страните не касае правото на собственост на ищеца върху процесния павилион, а е свързан с това дали ищецът може да продължи да държи павилиона си върху терен, предоставен за ползване на община Бургас. Това право не е защитимо чрез иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по съдебен ред правото на собственост на ищеца върху павилиона. По отношение на иска по чл.109 ЗС е посочено, че според ТР № 4/2017 г., ОСГК, ВКС целта на негаторния иск е да защити правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което ограничава, смущава и пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение или създава опасност от такива действия. В случая ищецът е обосновал нуждата от защита на своето право със законосъобразността на започнатото административно производство за премахване на собствения му обект на основание чл. 57а, т. 6 ЗУТ. Твърденията и изложените обстоятелства в исковата молба не сочат наличие на вече осъществени фактически действия, нарушаващи по какъвто и да е начин правото на собственост на ищеца, а са свързани с административния спор дали ищецът има право да държи павилиона си върху държавния терен. Прието е, че предявеният срещу бъдещи фактически действия по премахване на процесния павилион негаторен иск е недопустим. Съгласно ТР № 31/1984 г. от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г., ОСГК на ВС негаторният иск не може да бъде ползван като гражданскоправно средство за защита срещу административни актове и действия, която следва да се осъществява по друг процесуален ред. С оглед изложеното, съдът е посочил, че правен интерес от предявяване на иск по чл. 109 ЗС имат само лица, които търсят защита спрямо конкретни вече настъпили обстоятелства, смущаващи правото им на собственост, но не и в случаи на принудителни административни мерки в изпълнение на започнала процедура по чл. 57а, т. 6 ЗУТ. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите пет въпроса не предпоставят допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Те са свързани с твърденията на касатора, че започналата процедура по премахване на процесния павилион от земята, публична държавна собственост, застрашава правото му на собственост върху него, което счита, че обосновава правния му интерес от воденето на установителен иск за собственост. Приетото от въззивния съд е съобразено с установената практика на ВКС по прилагане разпоредбата на чл. 130 ГПК, съобразно която съдът следва да прецени наличието на положителните процесуални предпоставки и липсата на процесуални пречки за съществуването и за надлежното упражняване на правото на иск. Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка, която се преценява въз основа на обосновани твърдения в исковата молба. Такъв интерес от предявяване на установителен иск за собственост е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Ето защо иск за собственост срещу лице, което нито твърди да е собственик, нито владее имота, предмет на този иск, би бил допустим, ако от конкретния правен спор между страните по делото може да бъде изведен правен интерес за ищеца от установяване или отричане със сила на пресъдено нещо на спорното право на собственост - предмет на предявения иск. Не е налице правен интерес от положителен установителен иск за собственост срещу ответник, който не твърди и не е твърдял в някакъв момент право на собственост или други права, изключващи правото на ищеца върху имота, предмет на иска. В случая въззивният съд е приел, че е безспорно между страните, че правото на собственост върху процесния павилион принадлежи на ищцовото дружество, а спорът се свежда до това, дали ищецът може да продължи да държи павилиона върху терен – държавна собственост, предоставен за управление на общината, респ. има ли той право на строеж за обекта, учредено по реда на ЗУТ, или обектът е временен преместваем по смисъла на чл.56 ЗУТ с изтекло разрешение за поставянето му. Оттук следва, че след като между страните липсва спор относно титуляра на правото на собственост на процесния обект, то липсва правен интерес и от провеждането на спорното исково производство, предоставящо защита на това право. Шестият, седмият и осмият въпроси също не обуславят допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Въззивният съд е съобразил задължителното за съдилищата ТР № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 4 от 2015 г. на ОСГК, според което предмет на делото по негаторния иск е несъществуването на правото на ответника да въздейства върху вещта, собственост на ищеца. В случая ищецът не твърди, че община Бургас е осъществила каквото и да е въздействие върху процесния павилион. Искът по чл. 109 ЗС е обоснован със започналото административно производство по чл. 57а ЗУТ. Въззивният съд е приел, че бъдещи действия на общината по фактическото премахване на павилиона като преместваем обект в производството по чл. 57а ЗУТ, не са от категорията на тези, които пречат на ищеца да ползва своята вещ, доколкото разглеждането на иска по чл. 109 ЗС е предпоставено от конкретно, вече осъществено, въздействие, смущаващо правото на собственост на ищцовото дружество. Ето защо при липсата на твърдение за поддържано от ответника състояние, което има вредно въздействие върху собствената на ищеца вещ или което макар към момента на предявяване на иска да не е причинило увреждане, създава опасност от бъдещо вредно въздействие върху вещта на ищеца, то липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 109 ЗС. Не обуславят допускане до касационно разглеждане на въззивното определение и деветият и десетият въпроси, поставени от касатора. Въззивният съд, като е съобразил приетото в ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 Г., ОСГК на ВС, е посочил, че негаторният иск не може да бъде използван като гражданскоправно средство за защита срещу административни актове и действия, за които е предвиден друг ред за защита. Това е така, тъй като отношенията между ищцовото дружество и община Бургас се развиват на плоскостта на административните правоотношения, свързани с разрешение за ползване на парцели - държавна собственост за разполагане на преместваеми обекти, извършващи търговска дейност. Незаконосъобразността на принудителните административни мерки в процедура по чл. 57а, т. 6 ЗУТ не може да бъде предмет на производството по чл. 109 ЗС. С оглед изложеното, предвид липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.