Определение № 441 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2366/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. К., чрез адв. Т. П., срещу решение № 111 от 02.02.2023 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по в. гр. д. № 2258/2022 г., с което е потвърдено решение № 26 от 8.03.2022 г., постановено по гр. д. № 238/2021 г. по описа на Районен съд – Девня, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 54, ал.2 ЗКИР, предявен от И. С. К. против С. М. Д. за приемане за установено, че ищецът е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор ...... с площ от 117 кв. м., отразена графично с виолетова щриховка на изготвената комбинирана скица към заключението на вещото лице Вл. А., заснета погрешно в пространствените предели на поземлен имот с идентификатор 20482.307.340, вместо в пространствените предели на съседния поземлен имот с идентификатор ......, както и да бъде прието за установено, че е налице грешка в КККР, одобрени със Заповед №РД-18-85/17.09.2008г. на ИД на АГКК относно отразяване на вътрешната имотна граница между поземлен имот с идентификатор ..... и поземлен имот с идентификатор.....

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК, като са поставени следните правни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба? Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 189/14.07.2005г.; решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС и решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС.

2. При противоречие между свидетелските показания може ли съдът да кредитира избирателно само някои от тях или е длъжен да ги съпостави с останалите доказателства? Твърди се противоречие с решение № 140/23.03.2010г. на ВКС по гр.д. №4755/2008г., II г.о.; решение № 131/12.04.2013г. на ВКС по гр.д. №1/2013г., IV г.о.; решение № 176/28.05.2011г. на ВКС о гр.д. №759/2010г., II г. о.; решение № 297/22.12.2014г. на ВКС по гр.д. №4004/2014г., I г.о.; решение № 176/28.05.2011г. на ВКС по гр.д. №759/2010г., II г. о. и решение №140/23.03.2010г. на I г.о. на ВКС по гр.д.№4755/2008г.

3. Придобили ли са праводателите на ищеца, въз основа на кратката придобивна давност процесната реална част от ПИ, за периода от 1992г./когато са дарили имота на праводателката на ответника/ до влизане в сила на ЗУТ и установено ли е добросъвестното владение? По този въпрос се поддържа противоречие на изводите на съда с решение № 185/ 01.03.2010 г. по гр.д.№ 280/2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.; решение № 55/14.04.2014 г. по гр.д.№ 12/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о.; решение № 186/19.02.1987 г. по гр.д.№ 154/1986 г. на ОСГК на ВС, решение № 1109/09.12.2008г., на трето г.о. на ВКС по гр.д.№3117/2007г. и решение №1008/14.09.2009г. на първо г.о. на ВКС по гр.д.№3465/2007г.

4. Приложими ли са разпоредбите пар. 8. ал. 1 вр. пар. 6, ал.2 и ал.4 от ПР на ЗУТ за прекратяване отчуждителното действие на неприложена дворищна регулация, на които се е позовал ищецът във въззивната си жалба? Сочи се противоречие с решение № 173/18.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2906/2018 г., IV г. о.; решение № 112/05.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3797/2008 г., IV г. о. и решение № 21/04.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 161/2008 г., V г. о.

От ответника по касационната жалба С. М. Д., чрез адв. Б. и адв. Т., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор на касационната жалба от В. П. М. - трето лице - помагач на страната на ответника С. М. Д..

Страните претендират присъждане на направените в касационното производство разноски по делото.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да отхвърли иска, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № ...., том 1, дело № 121 от 9.03.1989 г., С. И. К. /баща на ищеца/ е признат за собственик на основание давностно владение на недвижими имоти, находящи се в на [населено място],[жк], сред които и дворно място с площ от 880 кв. м., част от дворно място от 940 кв. м., съставляващо парцел V - 294 в кв. 29 и дворно място с площ от 1180 кв. м., представляващо парцел IV - 94 в кв. 29, ведно с построените в него жилищна сграда и стопански постройки.

Прието е също, че парцел V - 294 в кв. 29 съответства на имот с идент. № 20482.307.340 по КК на [населено място], а парцел IV - 94 на поземлен имот с идентификатор ......

С нотариален акт № ....., том 1, дело № 307/16.04.1992 г. С. И. К. и съпругата му Т. Д. К. дарили на В. П. М., дворно място с площ от 880 кв. м., съставляващо парцел V - 294 с неуредени регулационни сметки.

С нотариален акт № ....., том 2, рег. № 1445, дело № 177 от 22.03.2019 г. В. М. продала на ответника С. М. Д., поземлен имот с идентификатор № ..... по КК на [населено място], с площ от 981 кв. м. с номер по предходен план № 294, кв. ...., парцел .....

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза е прието за установено, че кадастралният и регулационен план на [населено място],[жк]е одобрен със Заповед № 4540/20.07.1968 г. на Председателя на ОНС В. и е действащ и към настоящия момент. Кадастралната карта е одобрена със Заповед № РД 18-85/17.09.2008 г. При имота на ищеца няма разминаване в границите по РП и по КК, а при този на ответника има разминаване в границите по РП и КК, чрез изместване на източната му граница, както и придаваема част от имот № ..... към парцел V - ...., за която не са открити да са уредени сметки по регулация. Парцели IV - 294 и V - 294 в кв. 29 са отредени за един и същ имот - 294, поради което между тях не може да има придаваема част по регулация. На място е изградена каменна подпорна стена с височина между 1 м. - 1,5 м., която не е отразена в кадастралния план и в КК, като според вещото лице тази стена е построена след 1968 г. и поради това не е била нанесена в кадастралния план.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е изложил мотиви, че след като от общ имот, принадлежащ на едно лице /наследодателя на ищеца/, са образувани няколко парцела, следва да се приеме, че приложението на регулационния план за общата граница между двата имота не би могло да се поставя в зависимост от заплащането на регулационни сметки и разпоредбите на чл. § 8, ал. 1 и § 6, ал. 2, изр. първо от ПР на ЗУТ са неприложими. Съдът е посочил, че установеното, че на мястото, където ищецът поддържа, че е действителната граница между двата недвижими имота е изградена подпорна стена с височина около 1 м. - 1, 5 м., която не е нанесена в плана от 1968 г., не може да обуслови извод за неприлагане на регулационния план от 1968 г. Прието е също, че макар и да не се съдържат доказателства за уреждането на сметки по регулация за придаваемите части от имот 293, то се касае за част, която е в южната част на УПИ V - .... и не съвпада с процесната реална част, касаеща източната граница на УПИ V-.... към УПИ IV--.....

Съдът е изложил мотиви, че от нотариалния акт за дарение от 1992г.е видно, че родителите на ищеца даряват на В. М. дворно място с площ от 880 кв. м., съставляващо парцел V - по плана на [населено място],[жк]в кв. 29 и изхождайки, че индивидуализиращ белег са границите на имота, а не площта му, е направил извод, че по силата на договора за дарение М. е придобила собствеността върху парцел V - ...., съответстващ на поземлен имот с идентификатор ......, с площ по скица от 981 кв. м. и съответно правото на собственост на ответника се разпростира върху площта, очертана в КК, а не от посочената в нотариалния акт на праводателката му.

За неоснователни са счетени доводите на ищеца за придобиване на спорната реална част по давност въз основа на осъществявано от родителите му владение, тъй като свидетелите не установяват факти, свързани с периода и осъществяването на фактическа власт.

Съдът е приел, че не е доказано и че ищецът е упражнявал владение върху имота. Относно паркирането на автомобила му в спорния имот са изложени мотиви, че от показанията на свидетеля Г. не се установява дали се касае за постоянно извършвани действия и от кога. Кредитирайки показанията на свидетелите Д. и И., според които В. М. им е заявила, че е предоставила на ищеца за ползване спорната част, съдът е приел, че действията по паркиране на лекия автомобил на ищеца са търпими, извършвани с изричното или мълчаливото съгласие на собственика и няма доказателства те да са трансформирани във владение по смисъла на чл. 68 ЗС. Изложени са мотиви, че показанията на свидетелите Д. и И. са непротиворечиви, логични, касаят пряко добити впечатления, кореспондират и на житейската логика съобразно родствените отношения между праводателя на ищеца и В. М., а в тази насока е и изложеното от свидетеля Г., че В. М. е била в добри отношения с ищеца и винаги са се разбирали. Съдът е посочил, че липсата на ограда между двата имота, респ. наличието единствено на подпорна стена с оглед предотвратяване свличането на земна маса, не би могло да обуслови извод, че ищецът е възпрепятствал упражняването на фактическата власт върху процесната реална част от страна на В. М..

Съдът е приел, че при извод за липса на осъществявана фактическа власт с намерение за своене върху спорната реална част, не се налага изследване възможността за осъществяване на давностно владение върху спорната реална част от парцел. За пълнота на изложението е проследена правната уредба, касаеща правната възможност за придобиване реална част от парцел, като е посочено, че с чл. 200 ЗУТ е предвидена възможност за придобиване по давност на реална част от урегулиран имот, ако са спазени изискванията на действащия благоустройствен закон за минимални площ и размери и на двата УПИ. В случая владение на спорната реална част не може да доведе до придобиването й по давност, тъй като останалата част от УПИ на ответника няма да отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ.

Направен е извод, че не е установено наличие на грешка или непълнота в кадастралната карта - от заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че разминаването между РП и КК за имота на ответника касае единствено източната му граница, която не е предмет на спора. Относно границата между процесните имоти няма разминаване – установено е застъпване и разминаване в дъното в рамките на допустимата грешка по смисъла на чл. 18, ал. 4, т. 2 от Наредбата за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри и не следва да се смята за грешка, а и не касае спорната реална част, ситуирана в северозападната част на ПИ с идентификатор № ......

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл. 280, ал. 2 предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, поради следното:

Първият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. В случая въззивният съд е основал изводите си на събраните по делото доказателства, като е изложил мотиви по доводите на страните.Несъгласието на страната с направените от въззивния съд изводи не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото касае правилността на съдебния акт, която е извън обхвата на проверката, осъществявана в производството по чл. 288 ГПК.

По втория правен въпрос също не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, съобразно която при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.

Видно от обжалваното решение, съдът при описване на фактическата обстановка обстойно е посочил какво е установил всеки един от разпитаните по делото свидетели, като при анализа им е изложил мотиви кои факти въз основа на кои свидетелски показания се установяват, посочвайки изрично, че от показанията на свидетеля Г. не се установява осъществявано от родителите на ищеца владение, но се установява, че ищецът е паркирал автомобила си в спорната част. За да възприеме показанията на свидетелите Д. и И., въззивният съд ги е съпоставил с тези на св. Г., като също такава е посочил кои факти счита за установени въз основа на свидетеля К.. В този смисъл неоснователно при обосновката на въпроса си касаторът поддържа, че съдът е дал вяра само на свидетелите, посочени от ответника.

Третият въпрос, поставен от касатора, не е правен, а фактически и отговорът му изисква анализ на събраните по делото доказателства и преценка правилността на извода на въззивния съд, че е недоказано осъществяването от праводателите на ищеца владение върху имота, каквато преценка не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Наред с това същият съдържа твърдение за осъществявано от праводателите на ищеца добросъвестно владение, а видно от исковата молба в нея не са изложени каквито и да било обстоятелства досежно владение от родителите на ищеца, установено на правно основание, годно да ги направи собственици, т.е. въпросът не е и във връзка с очертания от самия ищец предмет на спора. Фактическите му твърдения са само за упражнявано от неговите праводатели владение, но не и че са установили добросъвестно такова по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС. Напротив- самият ищец сочи, че те през 1992г. са дарили на В. М. дворно място с площ от 880 кв. м., съставляващо парцел V – ..., а не че през 1992г. те са придобили собствеността върху същия УПИ, за да подлежи на изследване въпросът дали са придобили от несобственик или при наличие на порок на предписаната от закона форма и съответно дали е било установено добросъвестно владение.

Последният въпрос не е във връзка с приетата от въззивния съд за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, поради което и по него не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че части от имота на ищеца са били придадени към имота на ответника, за да изследва въпроса за прекратяване отчуждителното действие на дворищната регулация, а изводите му са, че спорната част е попадала в един имот, от който са образувани три парцела и съответно в случая няма придаване по силата на регулацията към съседен парцел за неговото упълномеряване, поради което и разпоредбите на пар. 8. ал. 1 вр. пар. 6, ал.2 и ал.4 от ПР на ЗУТ са неприложими. Такова придаване към парцела на ответника е имало, но от друг имот /съседният имот с пл. № ..../, но тази придадена част от имот не е предмет на настоящия спор.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата от 1 200 лв., представляваща разноски по делото пред ВКС.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение