Определение № 3099 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3420/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Националния военен университет „Васил Левски“ (НВУ) срещу въззивно решение № 124/10.05.2023 г. по в.гр.д. № 109/2023 г. по описа на Хасковския окръжен съд, с което е отменено решение на Хасковския районен съд, с което са уважени искове на НВУ срещу Л. В. К. с правно основание чл.260, ал.2 вр. чл.168 ЗОВСРБ за възстановяване на парични суми по договор за военна служба от 13.08.2011 г. и вместо това исковете са отхвърлени. Ответникът по касационната жалба Л. В. К. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, от надлежна страна, в установения срок и е редовна. За мотивите на въззивния съд: От фактическа страна: Въззивният съд е установил релевантните за спора факти въз основа на анализ на събраните по делото доказателства., между които и следните факти: Въззивният съд е обсъдил съдържанието на чл.9 от договора за военна служба от 13.08.2011 г. между Министерство на отбраната (МО) и Л. В. К. (на стр.2 от мотивите си) да възстанови на НВУ разходите за обучение, пропорционално на срока за неизпълнение. Въззивният съд е обсъдил и съдържанието на т.3 от подписаното между Министерство на отбраната и Л. В. К. споразумение от 08.06.2012 г. (на стр.3 от мотивите си) да възстанови на МО разходите за обучение, пропорционално на срока за неизпълнение. От правна страна: Като основателно въззивният съд намира възражението на ответника по иска – въззивник в настоящото производство за липсата на материалноправната легитимация на ищеца – въззиваем в настоящото производство, заявено с отговора на исковата молба и поддържано с въззивната жалба. Въпросът за липсата на материално правна легитимация е такава по същество на спора и е основание за отхвърляне на иска като неоснователен. В разглеждания случай, изводът за неоснователност на иска се обосновава с това, че ищецът - Национален военен университет /НВУ/ – гр. Велико Търново не е носител на вземането за разходи за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнение, претендирано на основание чл.260, ал.1 от ЗОВСРБ, както и на вземането на обезщетение за неспазен срок на предизвестието, претендирано на основание чл.168 от ЗОВСРБ, предвид това, че страни по облигационното отношение, възникнало от договор за военна служба от 13.08.2011 г. и допълнително споразумение от 08.06.2012 г., са Министерство на отбраната и ответникът по иска. В подкрепа на този извод е и нормата на чл.142, ал.2 от ЗОВСРБ, съгласно която „Курсантите, обучавани за нуждите на Министерство на отбраната, сключват договори за военна служба, в срока на която се включва срокът на обучението. За срока на обучение във висшите военни училища, курсантите се подготвят за изпълнение на военна служба като професия и им се осигуряват: 1. Със средства от бюджета на Министерство на отбраната, доколкото не се осигуряват по друг ред, определен със закон“. Формираната съдебна практика, съгласно която страна по искове за възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на военната служба, е поделението – разпоредител с бюджетни средства, в което военнослужещият е назначен от министъра на отбраната, обоснована с приложение на нормата на чл.61, ал.2 от КТ по аналогия към законите, уреждащи държавна служба, и изхождайки от това, че орган по назначението на кадрови офицер е министърът на отбраната, но заплатата и допълнителните възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнение на службата се дължат от поделението, разпоредител с бюджетни кредити, се явява неприложима в разглеждания случай, изхождайки от вида на вземането, основано на неточно изпълнение на договор за военна служба, страните по който са и страни по материалноправното отношение. Като неоснователен въззивният съд намира изложения от ищеца довод, основан на клаузата на чл.9 от договора за военна служба, съгласно която при прекратяването му, курсантът възстановява на ищеца – НВУ, разходите за издръжка и обучение в периода, в който е бил обучаван, предвид обстоятелството, че в т.3 от допълнителното споразумение от 08.06.2012 г., сключено към договора за военна служба от 13.08.2011 г., изрично е предвидено, че на основание чл.260, ал.1 от ЗОВСРБ, военнослужещият възстановява разходите на Министерството на отбраната за обучение пропорционално на срока на неизпълнение. Като неоснователни въззивният съд намира и изложените от ищеца доводи за наличие на материалноправна легитимация, обосновани с нормите на чл.14 и чл.19 от Наредба № Н – 1 от 14.01.2013 г.. за реда и начина на изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и българската армия във връзка с възстановяването им в случаите по чл.260, ал.1, 2 и 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /Наредбата/, по следните съображения: Действително, посоченият нормативен акт се явява приложим в настоящия казус, доколкото към момента на прекратяване на договора – месец октомври 2018 г., Наредбата е била в сила. Обстоятелството, че Наредбата е отменена с Решение № 17460 от 19.12.2019 г. на ВАС по адм.д.№ 3316 / 2019 г., I г.о., се явява правно ирелевантно относно приложението й към разглеждания спор, предвид това, че отмяната има действие за в бъдеще, а действащата към момента Наредба № Н – 11 от 29.10.2020 г., установява идентични критерии и методики за определяне на подлежащите на възстановяване разходи за издръжка, обучение и преквалификация. Обстоятелството, че нормата се явява приложима в разглеждания случай, не обосновава извод в противна насока – за наличие на материалноправна легитимация на ищеца, предвид това, че уредените в нея норми определят единствено реда и начина на изчисляване на разходите по чл.260 от ЗОВСРБ, но и лицето, в полза на което възниква вземането за същите. Това следва както от наименованието на нормативния акт, така и от целите на същия, визирани в нормата на чл.1, съгласно който „Тази наредба определя реда и начина на изчисляване на разходите“, посочени в чл.260 от ЗОВСРБ. Посочените по – горе две норми от Наредбата, на които се позовава въззиваемия, определящи компетентността на началника на НВУ да определи размера на подлежащите на възстановяване разходи, не обосновават извод за това, че същият се явява оправомощено лице по събирането им, предвид изричната в тази насока разпоредба на чл.21 от Наредбата, съгласно която при липса на доброволно плащане, справката за разходите, заедно с поканата за доброволно изпълнение се предоставят на дирекция „Правно нормативна дейност“ в Министерство на отбраната за организиране събирането на вземането по съдебен ред. Направеното от въззиваемия тълкуване на посочената норма, в смисъл, че същата се явява приложима само в случаите, когато размерът на разноските се определя от формирования, които не притежават процесуална правосубектност, не може да бъде споделена, както с оглед на изложените по-горе съображения, така и прилагайки по аналогия нормата на чл.145, ал.3 от ЗОВСРБ, съгласно която разходите за издръжка и обучение се възстановяват на Министерството на отбраната. Изводът за липса на материалноправна легитимация на ищеца и по иска, предявен на основание чл.168 от ЗОВСРБ, се обосновава и от съдържанието на посочената норма, съгласно която страната, която има право на прекрати договора за военна служба с предизвестие /в случая ответника/, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, като дължи на другата страна /в случая – Министерство на отбраната като страна по договора/, обезщетение в размер на брутното месечно възнаграждение за неспазения срок на предизвестието. Неоснователността на предявените два иска по чл.260, ал.1 от ЗОВСРБ и по чл.168 от ЗОВСРБ, обуславя неоснователност и на акцесорните искове за мораторна лихва, поради което и по изложените по-горе съображения следва да се отхвърлят. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване Във връзка с доводи, че липсва законова забрана по силата на договор, сключен между две страни, да възникне вземане в полза на трето лице (аргумент от чл.22 ЗЗД), че при преценка на материалноправната легитимация съдът е пренебрегнал събрани по делото доказателства, че по силата на чл.9 от договора, сключен от Л. К. с Министерство на отбраната, курсантът дължи връщане на суми на Националния военен университет „Васил Левски“ – разходите за обучение и издръжка за периода, през който е бил обучаван, тъй като страните са постигнали уговорка, че при неизпълнение средствата следва да бъдат възстановени на университета, от чийто бюджет са изразходвани, жалбоподателят поставя въпроса, който определя като материалноправен и процесуалноправен, за възникване на вземане в полза на трето лице от договор, сключен между две страни, за който твърди, че има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.. Доводът и свързания с него въпрос са основани на твърдения, че МО и Л. В. К. са обвързани от уговорката на чл.9 от договора за военна служба от 13.08.2011 г.. Видно обаче от възпроизведеното за мотивите на въззивния съд, той също е разгледал този довод и е обсъдил съдържанието на договора (от 13.08.2011 г.,), на който той е основан, но е приел, че доводът е неоснователен, поради това, че страните МО и Л. В. К. са сключили допълнителното споразумение от 08.06.2012 г. към договора за военна служба от 13.08.2011 г., в т.3. от което (допълнително споразумение) изрично е предвидено, че на основание чл.260, ал.1 от ЗОВСРБ, военнослужещият възстановява разходите на Министерството на отбраната за обучение пропорционално на срока на неизпълнение. Или: въззивният съд е приел, че страните изрично са отменили уговорката в чл.9 от договора и са я заменили с друга – по т.3 от допълнително споразумение, която ги обвързва, в която не се предвижда връщане на пари на НВУ (трето лице), а на МО (страна по договора). На този извод въззивният съд е основал извода, че ищецът (НВУ) не е носител на вземането за разходи за издръжка. Следователно поставеният въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не е приел, че две страни не могат да сключват договор в полза на трето лице, а не е установил такъв договор (по чл.22 ЗЗД) в полза на НВУ. Поради изложеното настоящият състав намира, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът не претендира разноски, не представя списък на разноски и доказателства за направени разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът