Определение № 859 от 07.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3208/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Т. против решение №75/19.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 820/2017 г. от състав на Окръжен съд – Русе. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е потвърдил първоинстанционно решение, с което е променено упражняването на родителските права по отношение на едно от децата на страните по делото, определен е режим на лични контакти с детето, както и е отменена определената издръжка, която майката е следвало до заплаща на бащата за издръжката на това дете, както и е определен нов размер на издръжката, която бащата ще следва да заплаща, за отглеждането на това дете. Съдът е приел, че отглеждането на детето Т. от майката е в негов интерес, като от събраните по делото доказателства е установил, че детето живее и към настоящия момент при майката, тъй като учи в града, в който живее и тя, осигурени са му добри битови и социални условия за живеене, както и там живее с другите си двама братя, по отношение на които родителските права са предпоставени на майката в предходно съдебно производство. Прието е, че майката разполага в по-висока степен с родителски капацитет от бащата, за отглеждането на децата, както и че с поведението си, бащата не спомага за правилното възпитание и доброто отглеждане на детето. По отношение на назначената съдебно-психиатрична експертиза със задача установяване наличието на родителско отчуждение, съдът е посочил, че тя действително е задължителна, но страната, която я е поискала не е оказала необходимото съдействие и е създала пречки за събирането на това доказателство, поради което въззивният съд е приел, че тя правилно е била заличена от съда. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос, посочен от касатора, касае задължението на съда да назначи съдебно-психиатрична експертиза със задача установяване наличието на родителско отчуждение, при данни за такова. Безспорно е, че за съда съществува това процесуалноправно задължение, но в конкретния случай, то не е отречено от съда, напротив, съдът е приел, че такава експертиза следва да бъде назначена, но също така е приел, че въпреки допускането на това доказателство, поради създадени именно от касатора пречки в първоинстанционното производство, същата е била заличена. Задължението на съда да назначи съдебно-психиатрична експертиза със задача установяване наличието на родителско отчуждение, при данни за такова е спазено от съда, но нова негово задължение не го лишава от процесуалната възможност по чл.161 ГПК в случаите, в които страната, поискала съответното доказателство, създава пречки за събирането му. В този смисъл, съдът не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, касаеща задължението на съда да назначи съдебно-психиатрична експертиза със задача установяване наличието на родителско отчуждение, при данни за такова. Съдът не е отрекъл и процесуалното си задължение за изслушване на близки на родителите и децата, с цел установяване на фактите по спора при определяне режима на лични отношения, напротив, обсъдил е събраните по делото доказателства именно в тази насока, като е обосновал изводите си по отношение както на упражняването на родителските права, така и по отношение на режима на лични контакти именно въз основа на свидетелските показания по делото и на другите доказателства, събрани както от първоинстанционния съд, така и от въззивня съд, в т.ч. и посочени и представени от ответника по делото, касатор в настоящото производство. Предвид изложеното, не са налице основания за допускането на касационното обжалване. Водим от горното, съставът на ВКС