Определение № 657 от 28.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 723/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК Образувано е по касационна жалба на С. А. Е. против решение № 2267 от 17.10.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1171 по описа за 2019 г. на Софийски апелативен съд, 7- ми въззивен състав, с което е потвърдено решение № 3330 от 15.5.2017 г. по гр.д. № 7152 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд за разваляне на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор, сключен във формата на нотариален акт №, том І, рег. №, дело № от 2010 г. на нотариус М. Ш., с който ищцата Й. В. В. е прехвърлила на С. А. Е. срещу поемане на задължение за гледане и издръжка собствения й недвижим имот, представляващ апартамент № 6, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 58 кв.м., заедно с таванско помещение № 7, с площ от 4 кв.м., заедно с избено помещение № 4 с площ от 4 кв.м., заедно с 65/1000 идеални части от общите части на сградата и заедно с 65/1000 идеални части от УПИ Х - 14, кв. 354 по плана на [населено място], местност „ГГЦ – Г-6- І“ при запазено право на пожизнено и безвъзмездно ползване за прехвърлителя. Касаторът твърди, че решението на Софийски апелативен съд е неправилно поради противоречие със закона, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по въпроса за съдържанието на насрещните права и задълженията по договор за прехвърляне на имот срещу задължения за издръжка и гледане. По този въпрос, касаторът сочи противоречие между обжалваното решение и решения № 863 от 2010 г. по гр.д. № 1534/ 2009 г. на ІV ГО, № 615 от 2010 г. по гр.д. № 3824/2008 г. на ІІ ГО и № 169 от 2013 г. по гр.д. 1210/2012 г. на ІІІ ГО на ВКС. Смята, че е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали въззивният съд самостоятелно може да изследва размера на платеното по договора от С. Е., без да разполага със специални знания и умения, притежавани от един експерт по счетоводство, вместо да назначи съдебно-счетоводна експертиза, която да установи и какви плащания е извършил по договора. Ответникът по касационната жалба А. Х./правоприемник на ищцата Й. В. В./ не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Й. В. В. и С. А. Е. са сключили на 02.08.2010 г. договор, по силата на който Й. В. В. е прехвърлила собствеността върху процесния имот срещу поетото от С. А. Е. задължение за предоставянето на ежемесечна издръжка на прехвърлителката в размер на две минимални работни заплати, както и поемане гледането й лично или чрез трето лице докато е жива, закупуване на лекарства, пазаруване, осигуряване на храна и грижи при болест и немощ и всички други действия за осигуряване на спокоен и нормален живот, както и поради обстоятелството, че С. А. Е. е полагал същите грижи от 2002 г. до сключване на договора. На 03.06.2015 г. ищцата е предявила иск за разваляне на договора поради неговото неизпълнение, посочвайки, че ответникът не е изпълнявал своевременно и точно своите задължения. За периода от месец март 2008 г. до края на 2014 г. той не се е намирал на територията на страната, а е работил в С.. Същевременно в началото на 2012 г. ищцата е претърпяла смяна на тазобедрената кост и е заплатила разходите по лечението си, а по време на възстановителния процес ответникът не се е грижил за нея. В отговора на исковата молба С. А. Е. е оспорил иска. Заявил е, че е изпълнявал задълженията си както посредством пари в брой, така и чрез предоставяне на дебитна карта или пълномощно за теглене от банковата сметка, като полагал и грижи в натура. Посочил е, че отношенията между страните се влошили през юни 2015 г., когато ищцата е поискала да развали договора и да продаде апартамента, след което е отказала да приема грижите и издръжката. Софийският градски съд е взел предвид само писмените доказателства за плащане на суми от ответника на ищцата за периода от 29.07.2016 г. до 30.11.2016 г., тъй като е счел, че възможността за представяне на доказателствата за плащане за други периоди е преклудирана. Затова е приел, че ответникът е изпълнявал само частично паричния компонент от задълженията си, а изпълнението на натуралния компонент изобщо не е доказал. Ето защо е развалил договора за издръжка и гледане поради неизпълнение. Въззивният съд е съобразил и необсъдените от първоинстанционния съд писмени доказателства за заплатени парични суми. Приел е, че издръжка е плащана по 500 лв. месечно за 2010 г., четири месеца на 2011 г. и 2012 г. и за периода декември 2013 г. и декември 2014 г. През 2015 г. ответникът е предоставял месечна издръжка от 300 лева за десет месеца, през 2016 г. са превеждани по 325 лева на месец, а през 2017 г. – по 300 лева на месец. Посочил е, че за периода на действие на договора минималната работна заплата е била 240 лева за 2010 г. и 2011 г., 290 лв. за 2012 г., 310 лв. за 2015 г., 420 лв. за 2016 г.,460 лв. за 2017 г. и 510 лв. за 2018 г. Съпоставяйки минималната работна заплата с размера на заплатените суми, въззивният съд е констатирал, че ответникът е изпълнявал само частично паричните си задължения, а за дълъг период от време/2015 г. до смъртта на прехвърлителката през 2018 г./ изобщо не е изпълнявал задълженията си по договора. Приел е, че по своята същност и характер изпълнението на този вид договор не търпи забава, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за разваляне на договора. По повдигнатия от касатора въпрос относно съдържанието на насрещната престация по договора за издръжка и гледане въззивното решение не противоречи, а съответства на цитираната практика на ВКС. Както е прието в решение № 169 от 2013 г. по гр.д. 1210/2012 г. на ІІІ ГО на ВКС, обемът на издръжката и грижите се определя най-вече от изрично уговореното между страните в договора. Затова въззивният съд е преценявал уговорената парична престация в размер на две минимални работни заплати месечно, за да приеме, че тази клауза не е изпълнявана в пълен обем. Въззивният съд е взел предвид и съдържащите се в № 615 от 2010 г. по гр.д. № 3824/2008 г. на ІІ ГО на ВКС принципни указания, че по своята същност и характер изпълнението на този вид договор не търпи забава. Съобразил се е с конкретиката на случая, така както изисква решение № 863 от 2010 г. по гр.д. № 1534/ 2009 г. на ІV ГО, като е констатирал, че в последния период на живота си прехвърлителката не е получила никакви грижи, когато най-много се е нуждаела от тях. Ето защо по този въпрос касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. Вторият въпрос на касатора е поставен във връзка с извършените от съда собствени изчисления на платените парични суми и съпоставката им с минималната работна заплата за съответния период. Според касатора за целта са били необходими специални знания, каквито съдът не притежава, поради което е следвало да назначи счетоводна експертиза. Въззивният съд обаче не е допуснал твърдяното във въпроса процесуално нарушение. Размерът на минималната работна заплата се съдържа в съответните нормативни актове/ПМС/, а размерите на платените суми са отразени в платежните документи, представени от страната. Затова няма нужда от специални знания по смисъла на чл.195, ал.1 от ГПК, за да се прецени дали платените суми съответстват на клаузата за заплащане на две минимални работни заплати месечно. Ето защо разрешението на въззивния съд по втория въпрос съответства на ясната процесуална норма на чл.195, ал.1 от ГПК, поради което касационно обжалване и по този въпрос не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение