Определение № 15 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 944/2016 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението си от 20.10.2015 год. по гр. д. № 4197/2015 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция в производството по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил първоинстанционното решение от 8.12.2014 год. по гр. д. № 30842/2013 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Г. М. В. против Столична община искове по чл. 109 ЗС за премахване от общината на описаните съоръжения в УПИ 1630 и УПИ 1631, пречещи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху тези имоти след отмяна на отчуждаването им със заповед № РД-43-48/8.02.1995 год. на кмета на СО. Ищецът Г. М. В., чрез пълномощника му адв. Пл. М. – САК, обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му, като вместо това исковете по чл. 109 ЗС бъдат уважени с присъждане на направените разноски. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, позовавайки се на противоречие с цитираната и приложена съдебна практика при произнасянето по формулираните процесуалноправни въпроси относно отхвърляне на исковете при приетото от съда предназначение на имота според предвижданията на плана. Правният въпрос, уточнен според оплакванията в касационната жалба и съображенията на въззивния съд се свежда до това какво може да е естеството на пречките, чрез които се ограничават правата на собственика и по-конкретно може ли това да е предназначението на имота според предвижданията на плана, респ. за доказването на тези обстоятелства /определение № 88 от 1.04.2016 год. по настоящето дело/. Ответникът – Столична община не е взела становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото, намира следното: Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че ищецът, сега касатор, се легитимира като съсобственик на бившите имоти пл. № № 13 и 15, кв. 310, м. „К. село-Б.”, отчуждаването на които е отменено със заповед на кмета № РД-43-48 от 8.02.1995 год., като наследник на единия от бившите собственици. По действащия регулационен план от 1978 год. имотите попадат в УПИ - „За обществено жилищно строителство и озеленяване”, заснети като имоти пл. № № 1630 и 1631 при попълване на кадастралната основа. Установено е, че в тях се намират описаните съоръжения на изградената през 1975 год. детска площадка, трайно прикрепени към терена, и по настоящем са там. Съдът се е позовал на нормативната уредба на устройството на озеленените площи, обединени в зелена система, в съответствие с одобрените общи и подробни устройствени планове на урбанизираните територии и ПУП за парковете и градините – чл. 62, ал. 1 ЗУТ, възможността за отчуждаване на имоти, частна собственост и изключенията съгласно чл. 62, ал. 5, ал. 7 с. з., както и забраната за промяна на предназначението на съществуващите озеленени площи или на части от тях в урбанизирани територии, реализирани съгласно предвижданията на устройствените планове – чл. 62а, ал. 1. Позовал се е и на Закона за устройството и застрояването на Столична община/2006 год., съдържащ специфични правила относно зелената система като съвкупност от съществуващите и предвидени озеленени площи в градския и околоградски район и правила за промяна на предназначението им. Съдът се е позовал и на решение на МС № 960 от 16.12.2009 год. за изменение на действащия общ устройствен план на Столична община, както и на разпоредби на Наредба № 7/22.12.2003 год. за правила и нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони. Въз основа съвкупната преценка на доказателствата по делото и действащата нормативна уредба въззивният съд приел, че устройственият статут на процесните имоти по одобреното с Р № 960 на МС от 16.12.2009 год. изменение на общия устройствен план на Столична община е устройствена категория - терени за локални градини и озеленяване. Налице е отреждането на процесните имоти за нуждите на зелената система, което е осъществено със закон и е в обществен интерес и за задоволяване на обществени нужди, което предопределя предназначението им, като съгласно чл. 215, ал. 6 ЗУТ общият устройствен план и неговите изменения не подлежат на съдебен контрол. Този съществуващ устройствен статут на имотите предопределя и използването им от ищеца само за озеленяване, т. е. той обуславя ограничението за ищеца да се разпорежда с тях, а не поставените съоръжения. Поради това и исковете по чл. 109 ЗС срещу ответната община са приети за неоснователни. Както е прието в определението № 88 от 1.04.2016 год. относно правния въпрос - какво може да е естеството на пречките, чрез които се ограничават правата на собственика и по-конкретно може ли това да е предназначението на имота според предвижданията на плана, респ. за доказването на тези обстоятелства, разрешението в т. 3 на ТР № 4/6.11.2017 год. по т. д. № 4/2015 год. предвижда, че за уважаване на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. За да отхвърли иска по чл. 109 ЗС въззивният съд приел, че ограниченията, пречките за ищеца да ползва имотите си е устройственият им статут по предвижданията на общия устройствен план, а не действията /поставянето на съоръженията/, респ. бездействията на общината /отказа да ги премахне/, поради което и произнасянето по уточнения правен въпрос кореспондира с приетото по въпроса за необходимостта ищецът да докаже във всички случаи, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, съгласно т. 3 на цитираното тълкувателно решение. Направеният от въззивния съд извод за липса на причинна връзка между твърдяните от ищеца действия по поставяне на съоръженията от общината, които му пречели да упражнява правото си на собственост върху имотите, не подлежи на проверка в настоящето производство, а изложените от касатора доводи в тази връзка представляват касационни основания за неправилност на решението, а не основания за допускане на касационното обжалване. Поради това и то не следва да се допуска, водим от което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение