Определение № 60578 от 01.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 555/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците Г. И. И. и М. К. О. срещу решение № 260022 от 04.09.2020г. по в.т.д.№ 659/2019г. на Апелативен съд В. в частта за потвърждаване на решението по т.д.№ 1499/2017г. на ОС Варна за осъждането им на основание чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД да заплатят солидарно на „Юробанк България”АД суми, произтичащи от договор за жилищен кредит от 02.09.2008г. и Анекс № 4 от 27.01.2012г.; 5 708.51 евро - просрочени анюитетни вноски за главница с настъпил падеж, дължими за периода 10.11.2012г.-10.10.2017г.; 143 496.64 евро - предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 01.11.2017г.; 38 673.99 евро - договорна възнаградителна лихва за периода 10.11.2014г.-15.08.2017г.; 681.98евро наказателна лихва за периода 10.11.2014г.-15.08.2017г. и 3 364.64 евро месечна такса за 10.11.2014г.-10.08.2017г. С касационната жалба се иска обезсилване на решението като недопустимо по съображения, че с влязло в сила решение по в.т.д.№ 445/2015г. на АС Варна са отхвърлени исковете на банката за установяване по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане към Г. И. и М. О., произтичащо от същия договор за кредит и анекс в общ размер, съгласно издадената заповед за изпълнение на основание чл.417,т.2 ГПК и изпълнителен лист, 218 971.29 евро. Твърдението е, че към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция по в.т.д.№ 445/2015г. на АС Варна - 20.10.2015г. е формирана сила на пресъдено нещо за недължимост на претендираните до този момент вноски, поради което обжалваното въззивно решение е недопустимо на основание чл.299,ал.1 и ал.2 ГПК, тъй като са претендирани задължения по кредитния договор, за период преди 20.10.2015г. Поддържа се и, че ако съдът беше съобразил тези факти би установил, че предсрочната изискуемост е настъпила в различен момент - а именно в първоинстанционното производство по предходното дело - т.д.№ 1067/2014г. на ОС Варна с връчване на препис от исковата молба на ответниците /14.10.2014г. на Г. И. и 08.08.2014г. на М. О./; че при това положение исковете за предсрочно изискуема главница подлежат на отхвърляне, тъй като ищецът се позовава на факт - обявяване на предсрочната изискуемост с исковата молба в настоящото производство, който факт не поражда правни последици. Изложени са и съображения за неправилност на решението. Искането е за обезсилване на въззивния акт като недопустим, респ. отмяната му поради допуснати процесуални нарушения и връщане на въззивната инстанция за ново разглеждане. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ Недопустимо ли е съдебно решение на основание чл.299,ал.1 и ал.2 ГПК по осъдителен иск по договор за банков кредит, с което са уважени претенции за погасителни вноски, формирани до момента на приключване на съдебното дирене по друго дело, водено между същите страни за същия договор за банков кредит и които погасителни вноски са били предмет на това дело, завършило с отхвърляне на исковите претенциии. Твърдението е, че към момента на приключване на съдебното дирене по приключилото дело е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на претенциите за падежирана редовна главница. 2/Следи ли служебно въззивният съд за интересите на потребителите и длъжен ли е служебно да събира доказателства и да установява факти, когато страната по делото е потребител. Касаторът обосновава поставянето на въпроса с неприобщаване по делото на предходното производство /т.д.№ 1076/2014г. на ОС Варна, съответно на въззивното производство при обжалването на решението по него - т.д.№ 445/2015г. на Апелативен съд В./, каквото искане е било направено с отговора на исковата молба. Въведена е допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК с твърдение, че по въпроса няма съдебна практика и следва по него да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като е „от значение за развитието на правото”. 3/Дължи ли на основание чл.7 ГПК въззивният съд служебна проверка за неравноправност на клауза, въз основа на която може да се обяви предсрочна изискуемост и длъжен ли е въззивният съд служебно да събере всички относими доказателства, когато прави тази преценка. Касаторите считат, че относимото доказателство, което е следвало да събере въззивният съд е предходно воденото дело, в което според тях се съдържат данни за обявяване на предсрочната изискуемост на кредитополучателите с връчването на препис от исковата молба по т.д.№ 1067/2014г. на ОС Варна, а не както твърди ищеца - с предявяване на настоящия иск чрез изявление, съдържащо се в исковата молба, с която е предявен осъдителният иск. Въведена е допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, формулирана по аналогичен начин. 4/ Длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства във връзка с установяване на служебно известни му факти за момента на настъпване на предсрочната изискуемост, когато е наведено оплакване във въззивната жалба, че не е настъпила предсрочна изискуемост. Въпросът също е основан на тезата за необходимост да бъде взето предвид приключилото производство и на твърдението, че ако предсрочната изискуемост е била обявена по приключилото дело, то повторно обявяване на същата не може да настъпи. Твърдението е за противоречие на обжалваното решение по този въпрос с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В писмен отговор насрещната страна „Юробанк България”АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В отговора на исковата молба ответниците не са изложили ясно тезата за характера на проведеното предходно производство и не са изяснили какво би било значението му за настоящото. Във връзка с доказателственото им искане за прилагането му, първоинстанционният съд е дал указания да посочат какви писмени доказателства се съдържат в материалите по т.д.№ 1067/2014г. на ОС Варна, относими към настоящия спор, с оглед преценка за необходимостта от приобщаването му. Такова уточнение не е постъпило. Във въззивната си жалба ответниците не са въвели доводи за неправилност на въззивното решение, основани на приключилото производство по т.д.№ 1067/2014г. на ОС Варна, което не е приложено към настоящото, съответно не са въвели твърдения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, нито са имали доказателствени искания за прилагането му. Въззивната инстанция е приела предсрочната изискуемост на кредита за надлежно обявена на длъжниците с връчване на препис от настоящата искова молба, с която банката е предявила осъдителни искове по чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД, съобразявайки, че тя съдържа изрично изявление в този смисъл. Въз основа на заключението на съдебно счетоводната експертиза и след констатирана нищожност поради неравноправност на една от приложимите към формирането на договорната лихва клауза и нищожност на два анекса поради забраната да анатоцизъм, въззивната инстанция е формирала извод за частична основателност на предявените от банката осъдителни искове. Счетено е, че към датата на връчване на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, кредитополучателите са имали неиздължени в срок задължения за главница, лихви, наказателни лихви и такси по кредита, поради което за кредитодателя е възникнало предвиденото в чл.27 от договора право да обяви кредита за предсрочно дължим като последното установено по делото плащане е от 31.05.2011г. Тези изводи са обусловили частичното потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната с настоящата касационна жалба част. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Както доводът за недопустимост на въззивното решение -самостоятелна предпоставка за допускане на обжалването, така и въпросите по чл.280,ал.1 ГПК, са предпоставени от тезите на касаторите, че след като с влязло в сила решение е отхвърлен предявен по реда на чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1,т.1 ГПК иск след издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417,т.2 ГПК, то настоящият осъдителен иск е недопустим; че достигането на волеизявлението на банката за обявяването на кредита за предсрочно изискуем е осъществено с връчването на препис от исковата молба в предходното производство. Тези доводи касаторите въвеждат за пръв път в касационната жалба и изложението си. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо на въведеното от касаторите основание: Отхвърлянето на установителния иск по реда на чл.422 ГПК с решението от 27.11.2015г. по в.т.д.№ 445/2015г. на АС Варна, постановено след отмяна на решението по т.д.№ 1067/2014г. на ОС Варна /недопуснато до касационно обжалване по т.д.№ 728/2016г. на І т.о. на ВКС/, е основано на решаващите правни аргументи за нередовно уведомяване на длъжниците за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита преди депозирането на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение /14.11.2013г./. Счетено е, че нотариалните покани, с които банката е твърдяла достигането до длъжниците на нейното волеизявление по чл.60,ал.2 ЗКИ, не са редовно връчени. В тази хипотеза със силата пресъдено нещо е отречено не съществуването на вземане на банката по процесния договор за кредит, а неговата изискуемост към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция - 20.10.2015г. При отхвърляне на исковете поради неизискуемост - преждевременно предявяване на претенциите, последните могат да бъдат предмет на нов иск, основан на нов, новонастъпил факт - обявяването на изискуемостта след края на съдебното дирене по предходното дело, каквото е и твърдението на ищеца, който с исковата молба, с която на 01.11.2017г. е предявен осъдителния иск, обективира пред длъжниците отнемането на преимуществото на срока. Последователно застъпвано в практиката на ВКС /решение по т.д.№ 2195/2019г., по т.д.№ 2278/2019г. на І т.о., по т.д.№ 2356/2019г. на ІІ т.о., по т.д. № 1922/2020 на І т.о., по т.д. № 2848/2019г. на І т.о./ е становището, че правото на иск не съществува и предявеният иск е недопустим, ако е налице визираната в чл. 299, ал. 1 ГПК отрицателна процесуална пречка - същият правен спор вече е решен с влязло в сила съдебно решение. Силата на пресъдено нещо на решението по предходния спор препятства упражняването на право на иск по повторно заведеното дело относно същото материално право. Меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или несъществува, е денят, в който са приключили устните състезания, след които решението е влязло в сила. На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили след подаване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени. На основание чл. 298, ал. 1 от ГПК обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право. Съдебната практика и правната теория приемат, че осъдителен иск относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен и подлежи на отхвърляне като неоснователен, а не на прекратяване като недопустим. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че ответникът не може да направи отвод за пресъдено нещо. При отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, по който от ищеца е било наведено твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен, поради направен от съда извод за ненастъпила такава, последващият процес по установителен или осъдителен иск относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим. Неоснователно е позоваването на касаторите на определението по чл.288 ГПК, с което е допуснато касационното обжалване по т.д.№ 2195/2019г. на І т.о. на ВКС. С постановеното по същото дело решение № 132 от 13.01.2021г. съставът на ВКС е дал аналогично разрешение за допустимост на последващ процес, в който е въведено твърдение за настъпила изискуемост след влизане в сила на решението по предходно производство, в което иск по реда чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен като преждевременно заведен. Въпросите, произтичащи от тезата на касаторите за момента на предсрочната изискуемост на вземанията на банката са хипотетични, а не обуславящи изхода на спора и не съдържат съществена характеристика на общото основание за допускане на факултативния касационен контрол, съгласно разясненията в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Доводът, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем с връчване на препис от исковата молба по предходно воденото дело по реда на чл.422,ал.1 ГПК, е въведен едва в касационната жалба и изложението, т.е. в обжалваното решение отсъства произнасяне по него. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване, по въпросите, основани на него, произтича и от неправилната теза на касаторите за настъпване на ефекта на предсрочната изискуемост на кредитното задължение с връчване на препис от исковата молба по т.д.№ 1076/2014г. на ОС Варна. С решение № 60102 от 06.10.2021г. по т.д. № 1992/2020г. на І т.о. на ВКС е даден отговор на правния въпрос, че ако с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК поради ненастъпване на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземания по договор за кредит, недопустимо е, с оглед разпоредбата на чл. 297 ГПК, при нов иск със същото правно основание и позоваване на обявена след влизане в сила на решението по предходното дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете за доведена до знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното дело искова молба, съдържаща твърдение за отнемане на преимуществото на срока. Недопустимо би било в настоящия процес настъпването на предсрочната изискуемост да бъде върнато към дата, към която със сила на пресъдено нещо е отречено тя да е настъпила. Недопустимо е този въпрос да бъде пререшаван в настоящия спор и за момент на настъпването на предсрочната изискуемост да бъде приет отречен в предходния процес. Следователно прилагането на т.д.№ 1067/2014г. на ОС Варна и съобразяването на постановеното във връзка с него въззивно решение, не би обусловило различен изход на настоящия спор предвид наведените от касатора в жалбата и изложението правни проблеми, а и както се посочи, в хода на настоящия процес пред инстанциите по същество не е наведен довод, че правото на ищеца за предсрочно изискуемо вземане е настъпило в производството по т.д.№ 1067/2014г. на ОС Варна. Разноски за настоящото производство не се присъждат. Ответникът по касация „Юробанк България”АД не прилага към отговора на касационната жалба, изготвен от адв. К., доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение - т.е. не е установено нито договарянето нито заплащането на исканите разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.