Определение № 1406 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2454/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1536/19.04.2024 г., подадена от З. Г. Л., чрез адвокат М. О., срещу решение № 55 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 26/2024 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 86 от 24.10.2023 г. по гр. д. № 131/2022 г. на Златоградския районен съд за отхвърляне на иска на З. Г. Л. с правно основание чл. 109 ЗС да бъде осъдена С. Р. Д. да преустанови неоснователните си действия, изразяващи се в неправомерно ползване на около 15 кв.м от самостоятелен обект с идентификатор ** по КККР на [населено място], с площ от 27 кв.м, на един етаж и с предназначение - постройка на допълващо застрояване, построен в ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], чрез складирането на дърва и ограничаване на достъпа, с които пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правата си по отношение на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и построените в него сгради.

Въззивният съд е съобразил твърденията в исковата молба, че С. Д. без правно основание е завзела част от имота на З. Л., като е складирала дърва за огрев в част от самостоятелен обект с идентификатор ****, като завзетата част от сградата е с площ от около 15 кв.м. Съобразил е и че, от своя страна, ответницата в отговора на исковата молба възразява, че става дума за стопанска сграда, южния близнак от която ползва за изба, както и че този южен близнак е построен от нейния дядо, в негов имот, през 1956 г. Д. твърди, че по строителство, приращение и давностно владение южният близнак е придобит първо от дядо й, след това от нейния праводател - баща й, а след неговата смърт през 2008 г. - от нея, като е владян спокойно и необезпокоявано, с намерение за своене: ответницата е собственик по приращение, наследствено правоприемство и давностно владение.

Съдът е приел, че от писмените доказателства по делото се установява, че ищецът е собственик на имот пл. № * по действащия план на [населено място] от 1987 г., имот с идентификатор *** по КККР, както и на 1/2 ид.ч. от построената в имота жилищна сграда. Ответницата е собственик на 1/2 ид.ч. от имот пл. № * по плана от 1987 г., имот с идентификатор ***, както и на построената в имота жилищна сграда. В имота на ищеца, в югоизточния му край, съществува стопанска постройка с двускатен покрив, за която се установява, че е обособена на две части, между които има преградна стена от дебел каменен зид; подходът към северната част от тази сграда (северен близнак), ползвана от ищеца, се осъществява от север, а подходът към южната част от сградата (южен близнак), ползвана от ответницата, се осъществява от юг. Установено е и при огледа, извършен от съда, че ищецът няма достъп до южния близнак - достъп би могъл да има, ако се направи отвор в преграждащата каменна стена. Окръжен съд – Смолян е счел за безспорно установено от всички свидетелски показания, че процесната стопанска постройка (южен близнак) е построена през 1956/1957 г. от дядото на ответницата, който я е ползвал за отглеждане на животни; след смъртга му бащата на ответницата е ползвал стопанската постройка, а след неговата смърт през 2008 г., тя се ползва от ответницата. Свидетелите Р., К. и Д. сочат, че праводателят на ищеца и ищецът не са имали претенции до настоящия момент към тази постройка, никой не е оспорвал собствеността на наследодателите на С. Д. и на нея самата. Ето защо съдът е приел, че свидетелските показания не подкрепят твърденията във въззивната жалба, че ангажираните от Д. свидетели не установявали несъмнено, спокойно и непрекъснато владение, упражнявано от нея и праводателите й. Съдът е намерил и че нот. акт № 31/1988 г. и решение № 456/04.01.1988 г. по гр. д. № 251/1987 г. на PC - Златоград не легитимират ищеца като собственик на процесната постройка - те установяват правото му на собственост на жилищната сграда и на имота, в който е изградена процесната постройка. Същевременно в исковата молба друго придобивно основание, освен приращение, не е визирано.

Въззивният съдебен състав е посочил, че споделя извода на районния съд, че процесната стопанска постройка е придобита по силата на давностно владение от дядото на ответницата, нейния баща и от самата ответница. Изложил е, че по делото се установява, че тази постройка е изградена от дядото на Д. и е владяна явно, спокойно и необезпокоявано от дядото и бащата на ответницата, а понастоящем и от нея. Предвид факта, че имотите на страните си граничат, това владение е възприемано от праводателите на ищеца и от ищеца. Според съда не намират опора в закона доводите във въззивната жалба, че процесната постройка не е могла да бъде придобита по давност поради забраната на разпоредбите на чл. 59 ал. 1 ЗТСУ (отм.) и чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Тези разпоредби касаят забрана за придобиване на части от дворищнорегулационни парцели и поземлени имоти. Те не касаят режима за придобиване собственост на жилищни сгради и второстепенни постройки. За процесната постройка с идентификатор **** се установява, че не е функционално свързана с другите постройки в имота на ищеца, не е принадлежност към жилищната сграда или дворното място на ищеца, тъй като нейното предназначение към момента на построяването й (конкретно южния близнак) е за обор - за отглеждане на животни, а към настоящия момент се ползва от ответницата за складиране на дърва. Поради това стопанската постройка представлява самостоятелен обект, годен да бъде обект на право на собственост самостоятелно.

Съдът е разгледал доводите в отговора на исковата молба, че процесната постройка е изградена в имот на ответницата, тъй като тази част от имота е била придадена по регулация към имота на ищеца, като регулационните сметки не са уредени. След обсъждане на доказателствения материал е направил извод, че не се установява процесната постройка да е построена върху придаваемо от имота на ответницата към имота на ищеца място; съгласно приложените към основното заключение от съдебно-техническата експертиза скици, тя по трите плана на [населено място], както и по действащата кадастрална карта, се намира в границите на имота на З. Л..

По отношение на доводите дали е налице държане, съответно владение на процесната постройка от С. Д. и нейните праводатели и дали е налице „търпимо действие“, в решението е прието, че неоснователно във въззивната жалба Л. обосновава доводите си за „търпимо действие“ с твърдения за „ползване със съгласието на собственика“, позовавайки се на показанията на свидетеля Е. Х.: „Разбраха се, че продавачът ще ползва мястото, докато му потрябва на купувача“. Въззивният съд е посочил, че твърденията във въззивната жалба, че тези показания кореспондират с разписката от 10.11.1961 г., не отговарят на съдържанието на тази разписка, тъй като в нея такъв текст липсва. Ето защо е намерил за недоказан довода, че дядото на ответницата е установил държане със съгласие на собственика и временно, докато му „потрябва на купувача“.

Предвид изложеното, второстепенният съд е приел, че З. Л. не е собственик на процесния „южен близнак“ от стопанската постройка, тъй като собствеността на същия е придобита от наследодателя и праводателя на ответницата и от нея, по силата на давностно владение, продължило повече от 40 години. Налице е хипотезата на разделна собственост - собственост на сграда, построена в чужд имот; оборена е презумпцията на чл. 92 ЗС. Ето защо е направил извод за неоснователност на иска по чл. 109 ЗС.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите:

1. Лицето, което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, т.е. ако са налице т. нар. търпими действия, има ли качеството „владелец“, или има качеството „държател“;

2. Търпимите действия могат ли да служат за основание за придобиване на владение;

3. Намира ли приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, когато по естеството си фактическата власт върху имота не представлява владение още от момента на установяването си.

Сочи се противоречие на въззивния акт с приетото в решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 14926/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, І г. о. и решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на ВКС, І г. о.

З. Л. счита и че атакуваното от него пред ВКС решение е очевидно неправилно.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Решението на Окръжен съд – Смолян е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от жалбоподателя доводи представляват оплакване за необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на обсъждане едва след допускане на касационно обжалване.

Същевременно нито един от формулираните в изложението към касационната жалба въпроси не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в производството по селектиране на касационната жалба.

В настоящия случай въпросите от изложението предполагат, че съдът е приел хипотезата на т.нар. търпими действия по отношение на процесната постройка, респ. че в самото начало наследодателите на Д. са установили държане върху нея. В действителност въззивният съд е заключил, че събраните доказателства са за установено владение върху имота. Дали изводите му са обосновани и правилни, не подлежи на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответницата по жалбата има право на 1200 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,