Определение № 1291 от 16.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1281/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „ДЗИ- Общо застраховане“ ЕАД срещу решение №535 от 25.04.2023г., постановено по в.гр.д. №2563/2022г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №262010/17.06.2022г. по гр.д. №9413/2020г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е осъден касаторът да заплати на И. И. Ц., ЕГН [ЕГН] на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.408, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД сумата 61 582.81 лева, представляваща застрахователно обезщетение по сключен между страните договор за имуществено застраховане „Каско+" по полица №440116213148545 от 08.12.2016г. поради настъпило на 06.09.2017г. застрахователно събитие - „Кражба" на застрахования лек автомобил „Мерцедес", модел „ЦЛ 600" с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главното парично задължение, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 04.09.2020г. до окончателното й изплащане, както и сумата 16 319.23 лева, представляваща обезщетение за забавеното плащане на главното парично задължение в размер на законната лихва, дължимо за периода от 24.01.2018г. до 03.09.2020г. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът излага доводи за незаконосъобразност и необоснованост на извода на решаващия съдебен състав, че не е установена груба небрежност на водача на застрахованото МПС, респ. че не е налице изключен застрахователен риск. Оспорва като незаконосъобразен и извода на съда, че няма основание застрахователят да откаже изплащане или да намали застрахователното обезщетение поради неизпълнение на договорни задължения на застрахования. Поддържа и възражението за липса на застрахователен интерес по смисъла на чл.349, ал.1 и ал.2 КЗ, тъй като процесният автомобил не е собственост на застрахованото лице. Счита, че съдът е допуснал процесуално нарушение като е оставил без уважение искането за събиране на гласни доказателства за установяване на собствеността върху застрахованото имущество. Моли да бъде отменено решението и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Представлява ли груба небрежност паркирането на МПС в близост до жилищен блок без да бъде използван и без да е осъществяван контрол върху същия за продължителен период от време?; 2. Поведението на застрахованото лице може ли да обоснове отказ за изплащане на застрахователно обезщетение или неговото намаляване, когато това е предвидено в Общите условия на застраховката като изключен риск или като неизпълнение на договорно задължение?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна разпоредба?; 4.При оспорване на правото на собственост на застрахования върху застрахованото имущество подлежи ли на доказване фактът, че собственик на това имущество е трето лице, а не застрахованият?;“. Касаторът поддържа, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, пр.1 ГПК. По първи въпрос- с практиката обективирана в решение №348/11.10.2011г., гр.д. №387/2010г., ІV г.о.; решение №184/24.02.2016г., т.д. №3092/2014г., ІІ т.о. и др.; по втори въпрос- решение №17/02.06.2020г., т.д. №656/2019г., І т.о.; решение №184/24.02.2016г., т.д. №3092/2014г., ІІ т.о. и др.; по трети въпрос- ТР №1 от 09.12.2013г., т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и по четвърти въпрос- решение №213/21.01.2015г., т.д. №4131/2013г., І т.о. Твърди, че първи въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът И. И. Ц. оспорва касационната жалба, като твърди липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, без да излага конкретни доводи. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.405, ал.1 КЗ за сумата 61 582.81 лева застрахователно обезщетение и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 16 319.23 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва за посочения период, въззивният съд приема, че се установяват сключването на валиден застрахователен договор за застраховка „Каско+“ между страните при ОУ; настъпването на описаното събитие /кражба на застрахования автомобил/ в срока на действие на застраховката, което е покрит риск; размерът на застрахователното обезщетение /63 000 лева/ и дължимата сума след прихващане на четвъртата вноска по полицата в размер на 1 417.19 лева. Решаващият съдебен състав приема, че между ответника „ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД и Н. Р. Н. на 08.12.2016г. е сключен договор за застраховка „Каско +" за процесния автомобил „Мерцедес Бенц", модел „CL 600", обективиран в застрахователна полица №440116213148545, със срок на валидност до 07.12.2017г., като на същата дата е съставен протокол за оглед на автомобила, подписан от застрахования и застрахователя. С договор от 6.01.2017г. Н. Р. Н. прехвърля на ищцата правото на собственост върху застрахования лек автомобил, като промяната в собствеността е регистрирана в КАТ- в свидетелство за регистрация, част I, от 06.01.2017г. като собственик на процесния автомобил е посочена И. Ц.. С анекс №01/11.01.2017г. към застрахователната полица, сключен между ответното дружество и ищцата И. Ц., е променено застрахованото лице поради промяна собствеността на застрахованото имущество. Въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответника, че ищцата не е собственик на процесния автомобил, респективно че липсва застрахователен интерес, както и възражението за липса на предмет на договора. Счита, че доводите за придобиване на автомобила от несобственик не могат да се разглеждат в настоящето производство, но излага и допълнителни аргументи, че праводателят на И. Ц. е лицето, което първоначално е било страна по договора за застраховка, като застрахователят не е оспорил правото му на собственост нито при сключване на договора, нито при подписването на последващия анекс №01/11.01.2017г. към застрахователната полица, с който е променено застрахованото лице поради промяна на собствеността на застрахованото имущество. Съдът счита за неоснователно и възражението, че бил застрахован друг автомобил, а не процесния. Приема, че при сключване на застрахователния договор от страна на застрахователя е извършен оглед на автомобила и е съставен протокол за установените обстоятелства, като от заключението на СТЕ, изготвено въз основа на снимков материал и документи за първичните идентификационни белези на автомобила, се установява, че заснетият автомобил е идентичен със застрахования. Излага и допълнителен аргумент, че застрахователното дружество, чиято е доказателствената тежест, не ангажира доказателства, че посоченият номер на рама принадлежи на друго МПС, различно от представеното за оглед. Решаващият съдебен състав отхвърля като неоснователни и останалите възражения на ответника- за изключен риск и за неизпълнение на договорни задължения на застрахования, представляващи основание за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените вреди. Приема, че застрахователят се позовава на ОУ на сключения между страните застрахователен договор, в които като „изключен риск” са посочени умишлени действия или груба небрежност на застрахования /т.9.1.8./, в т.9.1.9 .- действия на застрахования, които представляват опит за измама или измама на застрахователя, в това число деклариране на обстоятелства, различни от действително случилото се или представяне на документ с невярно съдържание, а в т.10.1. задължение да се пази и ползва МПС с грижата на добър стопанин. Намира, че сочените от ответника обстоятелства - че застрахованото лице е оставило процесния автомобил на паркинг пред жилищен блок, без надзор и че е била извършена кражба на катализатора, като собственичката е установила същата на 15.08.2017г., не доказват неизпълнение на договорни задължения, още по-малко при груба небрежност. Оставянето на паркинг на процесния автомобил пред жилище, в което се установява от договор за наем, че е живяла собственичката на автомобила, не може да се приеме като неизпълнение на задължението застрахованата вещ да се ползва и пази с грижата на добър стопанин и действие на груба небрежност. Съдът излага доводи, че липсва в договора изискване застрахованото лице да осигури специален режим на охрана за превозното средство или постоянен надзор върху същото, вкл. специални технически средства /камери, алармени устройства и др./. Наличието на имобилайзер, удостоверено в протокола за оглед на автомобила, съставен и подписан от застрахователя, е било прието като достатъчно, предвид липсата на забележки и изискване за наличие на алармена система. Не се установява автомобилът да е бил оставен незатворен или незаключен, или с работещ двигател, оставени ключове в него, т.е. не са налице и хипотезите на т.9.1.23. от ОУ. Въззивният състав намира за неоснователно и възражението за противоречие в декларираните обстоятелства за съхраняването на ключа от процесния автомобил, тъй като дали е предаден на пълномощника на собственичката или е останал у нея за ремонт на автомобила, е обстоятелство, което не може да се приеме, че е допринесло за настъпване на застрахователното събитие. Не са ангажирани и доказателства за действия на измама или опит за измама на застрахователя, тъй като ключът е бил наличен и е бил предаден на застрахователя при завеждането на щетата. С оглед изложените мотиви, решаващият съдебен състав стига до извод, че не е налице уговореният между страните изключен риск, при който не се покриват настъпилите щети, както и не са налице условия за намаляване на отговорността. Съдът приема, че размерът на застрахователното обезщетение се определя в рамките на договорената застрахователна стойност на имуществото, съобразно доказания размер на претърпяната вследствие застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определено по пазарната му стойност. В случая, предвид заключението на АТЕ, действителната стойност на процесния автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие е в размер на 63 000 лева, от която сума следва да се приспадне незаплатената четвърта вноска по застрахователната полица от 1 417.19 лева, поради което исковата претенция се явява основателна за сумата от 61 582.81 лева. Съдът приема, че застрахователят е отказал заплащане на обезщетението с изрични волеизявления в писма от 12.12.2017г. и от 24.01.2018г., поради което намира за основателна и акцесорната претенция за лихва за забава за периода 24.01.2018г. - 03.09.2020г. в размер на 16 319.23 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора въпроси не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Първите два материалноправни въпроса не са поставени коректно и не са съобразени с мотивите на въззивния съд. Първият въпрос съдържа в себе си твърдението, че процесният автомобил е бил паркиран „без да бъде използван и без да е осъществяван контрол върху същия за продължителен период от време“, което не съответства на възприетата от съда фактическа обстановка. Независимо от това, въпросът е хипотетичен и не може да му бъде даден еднозначен отговор, а доколкото е свързан с оплакванията на касатора за неправилна оценка на действия и бездействия на застрахования, изисква анализ на доказателствата по делото и преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, което изключва определянето му като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Основният довод на съда за уважаване на иска на застрахованото лице по имуществената застраховка „Каско+“ за заплащане на обезщетение за претърпените вреди от кражбата на застрахования автомобил, е установяването на всички елементи от фактическия състав на чл.405, ал.1 КЗ, обуславящи имуществената отговорност на застрахователя, респ. липсата на доказателства за неизпълнение на задължения на застрахования при проявена груба небрежност- основание за отказ от плащане на застрахователно обезщетение по чл.408, ал.1 КЗ. Въззивният съд, след анализ на доказателствата по делото, стига до извод, че не се установява съзнателно виновно противоправно поведение на застрахования, насочено към настъпване на застрахователното събитие. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че грубата небрежност се различава от обикновената небрежност по степен и представлява по-засилена форма на небрежност, изразяваща се в неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия, а въззивното решение е постановено в съответствие с това разрешение. Вторият въпрос, освен че е твърде общ и хипотетичен, не съответства и на изложените в обжалваното решение мотиви. Въззивният съд приема, че съгласно чл.408, ал.1, т.3 КЗ застрахователят може да откаже заплащане на обезщетение при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие. Позовавайки се на трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, решаващият съдебен състав счита, че само неизпълнението на задължение, което по своето естество би могло да обуслови като закономерна своя последица настъпването на застрахователно събитие, респ. увеличаване на размера или разширяване на обхвата на вредите, може да обуслови отказ за плащане на застрахователното обезщетение. Съдът намира за неоснователно възражението на застрахователя за наличие на основание за отказ за плащане или за намаляване на застрахователното обезщетение, не защото няма предвидени в Общите условия на договора за застраховката хипотези на изключен риск или договорни задължения на застрахования, чието неизпълнение би било основание за отказ от плащане на обезщетение или за неговото намаляване, а защото не се доказват твърденията на ответника, че ищцата не е изпълнила задължението си да пази застрахованата вещ с грижата на добрия стопанин, тъй като застрахованият автомобил е бил оставен без да бъде използван и без надзор на неохраняем паркинг за продължителен период от време. Съдът приема, че процесният автомобил е бил снабден с имобилайзер и е бил на паркинг пред жилището, в което живее собственичката му, като при липсата на доказателства да е бил оставен отворен или незаключен и при липсата на специални изисквания в застрахователния договор относно начина на съхранение, не се доказва оставяне на вещта без надзор и неизпълнение на задължението на застрахования за пазенето и ползването й с грижата на добър стопанин. Несъгласието на касатора с установените факти и правните изводи на съда не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Третият процесуалноправен въпрос е поставен в контекста на оплакване на касатора за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение – недопуснато доказателство, необходимо за изясняване на спора от фактическа страна, въпреки оплакването във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Този въпрос не отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обуславящ изхода на спора. Възражението на застрахователя, че ищцата не е собственик на застрахованата вещ, е отхвърлено от въззивния съд, на първо място, с мотиви, че не подлежи на разглеждане в настоящото производство и на второ място, с аргументи, че праводателят на И. Ц. е лицето, което първоначално е било страна по договора за застраховка, като застрахователят не е оспорил правото му на собственост нито при сключване на договора, нито при подписването на последващия анекс №01/11.01.2017г. към застрахователната полица, с който е променено застрахованото лице поради промяна на собствеността на застрахованото имущество. Касаторът не поставя правен въпрос, релевантен към решаващите мотиви на съда. Следва да се отбележи, че с отговора на исковата молба е оспорено правото на собственост на ищцата върху застрахованата вещ с твърдение, че я е придобила въз основа на нищожен договор поради липса на предмет. Липсват твърдения за друг порок на придобивната сделка, както и че процесният автомобил е бил придобит от несобственик, тъй като е собственост на трето лице. Искането на ответника по реда на чл.192 ГПК за задължаване на първоначалния регистриран в КАТ собственик да представи „каквито документи има, във връзка с придобиването на този автомобил“, е направено в първо открито съдебно заседание, без да е посочено какви факти ще бъдат установявани и във връзка с кое възражение, надлежно въведено с отговора на исковата молба се прави. Същото е оставено без уважение от първоинстанционния съд с мотиви, че не е необходимо, предвид представените доказателства от КАТ-ПП за прехвърляне на собствеността /писмени договори с нотариална заверка на подписите, свидетелство за регистрация на МПС, част І/, както и данните за първоначалната регистрация на автомобила. Въззивният съд се е произнесъл с нарочно определение, като е оставил без уважение направеното с въззивната жалба искане на основание чл.266, ал.3 ГПК- за задължаване по реда на чл.192 ГПК на първоначалния регистриран в КАТ собственик да представи договор за продажба или друг документ, от които да е видно, че е била собственик на процесния автомобил, като е приел, че не са налице условията на чл.266, ал.3 ГПК и първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение. Четвъртият правен въпрос, формулиран от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, изобщо не е обсъждан от въззивния съд, поради което не може да се приеме, че е от значение за изхода на спора. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд