Определение № 644 от 27.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 760/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Г. срещу решение №191от 14.11.2019г. по в. гр.дело №429/2019г.на Пловдивски апелативен съд,с която е потвърдено решение № 269 от 27.06.2019г на Смолянски окръжен съд. Отхвърлен е иска на касатора с правна квалификация чл. 36, ал. З от Закона за адвокатурата за осъждане на ЮЦДП-Смолян за заплащане на сумата от 69 380.28 лева /без ДДС/, или по 34 690.14 лева за една инстанция, т.е по всяко от посочените от ищеца съдебни производства - г. д. № 825/2010 г. по описа на ВКС, I г. о. и по в. г. д № 1821/2011 г. по описа на ОС-Пловдив,предвид осъществено от него като адвокат процесуално представителство и защита по тях в полза на ДГС-Кричим, като исковете са частични. Ответникът е правоприемник на горското стопанство. Не е спорно твърдението на ищеца за оказаната от него като адвокат защита по тези производства при развило се повторно разглеждане на делото във въззивна инстанция.Налице е договор за правна защита и съдействие №13432/06.04.2009г по делото при образуването му.Последователността на делата е констатирана от въззивния съд в поредността: първоинстанционното г. д. №298/2009 г. по описа на PC– Пловдив, г.д.№ 825/2010 г. по описа на ВКС, I г. о. и по в. г. д № 1821/2011 г. по описа на ОС-Пловдив.Въззивният съд е посочил изрично записаното в договора за правна защита и съдействие №13432/06.04.2009г. че възнаграждението се определя с допълнителен договор,съгласно нормативните актове. Представен е отчет на ищеца от 12.04.2013 г., с който същият е заявил за плащане сумата от 140 110.56 лева /л. 190 – 197 от г. д. № 930/2016 г. по описа на РС – Смолян/ След като не е последвало плащане от ответника, ищецът се е снабдил с изпълнителен лист,в последствие е заведено и гр.д № 36/2014г на ОС Смолян,като за предявените с иска вземания се поддържа от ищеца ,че не са предмет на същото. Пловдивски АС обаче е изтъкнал последвалото споразумение от 21.11.2014 г. (л. 27 от делото на окръжния съд),по което страните са се споразумели, че ЮЦДП, към посочената дата, дължи на адвокат Г. сумата от общо 109 428.63 лева, свързана с водените между тях дела ,за определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение в производството,в което адвокат Г. е бил процесуален представител. ПАС е приел,че е налице договора,предвиден относно възнаграждението и предвид доказателствата за плащане на тази сума изцяло,е потвърдил отхвърлянето на иска. В приложеното към жалбата изложение се сочи основание по чл.280 ал.1т.1 и т. 3 ГПК, като касаторът намира даденото от въззивния съд тълкуване и прилагане на Закона за адвокатурата за неправилно .Формулирани са четири въпроса: 1.Безплатен ли е адвокатския труд извън хипотезите на чл. 38, ал.1 ЗАдв. Според касатора, въззивният съд приел труда на адвоката за безплатен, което е в противоречие с практика на ВКС, според която възнаграждение по договор за процесуално представителство с адвокат се дължи винаги -реш. № 224/2011г на 4-то г.о, реш. № 127/2016г на 4-то г.о Сочи се чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. 2.Налице ли е неоснователно обогатяване от труд на адвокат с процесуално представителство при повторили се въззивна и касационна инстанция.Касаторът счита, че според въззивния съд адвокатът би се обогатил неоснователно, ако му се заплати за повторени въззивна и касационна инстанция, в противоречие с реш. № 409/2014г на 4-то г.о и опр. по гр.д №11388/2014 на 4-то г.о. Възнаграждение съгласно наредбата се дължи и определя за всяка съдебна инстанция. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК 3.Кой е правопораждащия факт за дължимост на адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 36 ,ал.1 З Адв. в различните инстанции,вкл. при повторно разглеждане на делото - положеният труд е достатъчен ,или е необходимо и друго условие. Основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се сочи поради нужда от осъвременена практика. 4.Възможен ли е отказ от право по чл.36,ал.1 ЗАдв, регламентирано в закона и като задължение -чл. 132 т.5 ЗАдв., скрепено със санкция – чл. 133, ал.1 ЗАдв. Лично ли е правото по чл. 36 ,ал.1 ЗАдв, или е професионално /публично/. Основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се поддържа заради необходимостта да се отговори допустим ли е отказ от право, коетоправо е и задължение по закон, а по отношение начина на изразяване на отказа се поддържа противоречие на въззивното решение с реш. № 186/2013г на 4-то г.о. на ВКС. 5.Формулира се процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доводи във въззивната жалба и да изложи защо ги отхвърля. Изтъква се основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК ,като се изтъква установена практика на ВКС,изискваща императивно излагане на мотиви в тази насока. Отговор е постъпил от ответника ЮЦДП -Смолян ,чрез пълномощника ю.к. Н.А.. Изтъкнат е факта ,че има споразумение между страните от 21.11.2014г с което са разрешени споровете относно възнаграждението на адвоката по процесните дела е за всички инстанции,включително при повторното разглеждане. Работата на ищеца е заплатена. Изложените въпроси и посочените основания противоречат на съображенията в ТР № 1 /19.02.2010г ОСГТК .В обжалваното решение не са излагани мотиви относно „безплатността„ на адвокатския труд, а че възнагражденията по делото са заплатени за трите инстанции в съответствие с действащата към момента наредба №1 на ВАС .По третия формулиран въпрос не липсва съдебна практика, налице е реш. №102/2018г на ВКС ,3-то г.о, което е и преюдициално за настоящия спор По четвъртия въпрос въззивният съд не формирал извод за отказ от право, а последният въпрос касае обосноваността на решението. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Първият формулиран въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК,тъй като не е решаващо произнасян от въззиврия съд и не е обуславящ за изхода на делото.Въззивният съд решаващо е приел,че възнаграждение на адвоката е дължимо и че дължимото възнаграждение е платено, което изключва тезата на касатора за възприето от този съд основание за недължимост поради безплатен адвокатски труд. Вторият въпрос също не отговаря на общото изискване в чл. 280, ал.1 ГПК ,тъй като правният принцип да не се допуска неоснователно обогатяване не е накърнен ,или отхвърлен с решаващите изводи на въззивната инстанция. Превратно и без връзка с мотивите на решението каторът сочи и оспорва доводи, каквито не са решаващо изтъквани.Въззивният съд не е приемал ,че адвокат би се обогатил неоснователно ако му се плати възнаграждение за процесуално представителство при повторени въззивна и касационна инстанция,тъй както не обсъждал подобно възражение.Възражението на ответника което съдът решаващо е възприел за да отхвърли иска, е за извършено плащане на дължимо възнаграждение ,уговорено в цитираното споразумение от 21.11.2014 г.,между адвоката и ответника ,свързано с водените дела. Третият формулиран в изложението въпрос също е опит да се подмени решаващо произнесен от въззивния съд правен въпрос с друг ,чиито отговор не е определящ за изхода на делото.Отговорът на въпроса кой е прапораждащия факт за дължимостта на адвокатското възнаграждение няма да промени извода ,че при наличие на договор по смисъла на чл.36,чл.2 от Закона за адвокатурата,вземането на адвоката за възнаграждение към подзащитниия му клиент се основава на този юридически факт, или се обуславя от него. Само ако императивна законова норма определя размера на възнаграждението,с нейните предписания по общо правило може да замести една нищожна клауза .Наред с това, въззивният съд не е приемал,че адвокатът се е отказвал от право/на възнаграждение/.Сключен договор по смисъла на чл.36,чл.2 от Закона за адвокатурата,при който в номинал е договорен размера на адвокатското възнаграждение и срок за плащането му ,поначало не обективира,а изключва да е манифестиран отказ от право на възнаграждение. Неотносимо,без да има обуславящо значение за изводите на съда в решаваща за изхода на спора насока се поставя и четвъртия формулиран въпрос - по какъв начин се извършва отказа от право, допустим ли е такъв отказ при правото на адвоката по чл. 36, ал.1 ЗАдв с оглед естеството му и неговата специална уредба в закона. В обобщение,поставените материалноправни въпроси не са обуслявящи за решаващите съображения на съда, изложени по въпроса за значението на договора/в случая отделно споразумение/ между клиент и адвокат относно дължимото възнаграждение на последния за процесуално прадставителство и защита по дела и за изпълнението на това споразумение с изплащане на уговореното на адвоката,което обстоятелство е и решаващото съображение за отхвърляне на иска. Не е налице основание по по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Съгласно установената практика на ВКС въззивният съд е длъжен да обсъди довоите на въззивния жалбоподател,като въззивното решение не е в противоречие с изтъкнатата практика на ВКС .В случая спор от фактическа страна не е имало и фактите от решаващо значение са обсъдени от въззивния съд в съответствие със задължението му на съд - инстанция по съществото на спора. Що се отнася до правните съображения на страната-жалбоподател, те са отхвърлени. С решението е даден отговор на поддържаната от защитата теза - за съществувало и преди измененията в Наредба № 1 на Висшия АС /ДВ бр.84/25.10.2016г/субективно, притезателно право на възнаграждение, което само е разяснено с изменението на наредбата, поради това изчислимо по нея, независимо от договорения размер на дължимото възнаграждение на ищеца като адвокат, в случая след приключването на делата /по споразумението от 2014г и съгл. договора от 2009г/.При прилагане на закона съдът е изтъкнал релевантния за определяне на размера на възнаграждението факт на споразумението, с което е даден отговор на правния довод за игнорирането му. Следва да се присъдят разноски. Дължимо е юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лева. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.