Определение № 1091 от 09.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2415/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу решение № 1061 от 09.08.2025 г. по т. д. № 2134/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 112 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 353/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд са отхвърлени предявените от „Юробанк България” АД субективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 430 ТЗ за признаване за установено, че М. Г. К., Г. К. К., С. Р. К. и Надежда П. К. дължат на ищеца солидарно сумата над 1 756, 46 евро до 26 705,59 евро - претендирана главница по сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 56287/08.03.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от 22.08.2022 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 885/2022 г. по описа на PC - Е. П..

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно и е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, включително при пълно незачитане на приетите по делото заключения по съдебно – счетоводни експертизи. Излага, че въззивният съд е посочил, че с оглед неравноправния характер на част от клаузите на договора за кредит и допълнителните споразумения към него ще определи дълга при първоначално уговорените клаузи на договора, но е кредитирал заключението във вариант, при който дългът е изчислен съобразно измененията на договора. Оспорва като противен на доказателствата по делото извода на въззивния съд, че договорът не е надлежно обявен за предсрочно изискуем, като изтъква, че при всички варианти на изчисления на вещото лице, включително при съобразяване на първоначалните уговорки между страните и премахване на измененията на лихвения процент, към датата на връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита са налице просрочени вноски. Допълва, че ответниците са спрели плащанията и в съответствие с разпоредбата на чл. 18 от договора и чл. 60 ЗКИ банката е обявила кредита за предсрочно изискуем на 24.06.2024 г., когато поканите са връчени на длъжниците. Счита, че при съобразяване на задължителната съдебна практика по ТР 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС след обявяване на предсрочната изискуемост отпада занапред действието на погасителния план и банката може да иска заплащането на всички дължими суми по договора. Намира за противен на закона и утвърдената съдебна практика извода на въззивния съд, че е длъжен да доказва дължимостта на точно посочените в уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем суми, с доводи, че такова изискване законът не поставя и че тези суми са изчислени при съобразяване на всички изменения на договора и няма как да са същите при приетата от съда неравноправност на клаузи на договора. Поддържа, че мотивите на въззивния съд са разпокъсани, несвързани и нелогични. Сочи, че не става ясно как съдът е определил дължимите суми по договора, тъй като приетите от него размери не кореспондират на дадените отговори от вещото лице, включително на поставените му от съда задачи. Счита, че неправилно съдът е приложил правилото на чл. 76 ЗЗД. По тези доводи моли решението да бъде отменено в обжалваната му част като неправилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. При съобразяване на приетото в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, с които е постановено, че: „При настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски“, в случай че са направени плащания след обявяването на предсрочна изискуемост, как следва да бъдат отнесени същите – за погасяване на отделни погасителни вноски или следва да бъдат отнесени за погасяване на дълга съобразно законоустановения ред в чл. 76 ЗЗД?

2. Как следва да бъдат съобразени плащанията от кредитополучателя, които са извършени след връчване на покана за обявяване на предсрочна изискуемост – като бъде прието, че същият продължава да погасява вноски по съответния погасителен план, или следва да бъде прието, че следва да бъдат отнасяни за погасяване не задълженията по реда на чл. 76 ГПК, а именно: разноски, лихви, главница, с оглед на това че при обявяване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план (след датата на връчване на поканата за предсрочна изискуемост), съобразно приетото в Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г.?

3. Как следва да бъдат съобразени плащанията от кредитополучателя, които са извършени след връчване на покана за обявяване на предсрочна изискуемост – като бъде прието, че същият продължава да погасява вноски по съответния погасителен план или следва да бъде прието, че следва да бъдат отнасяни за погасяване не задълженията по реда на чл. 76 ГПК, а именно: разноски, лихви, главница, с оглед на това че при обявяване на предсрочна изискуемост отпада занапред (след датата на връчване на поканата за предсрочна изискуемост), съобразно приетото в Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г.?

4. Необходимо ли е ищецът-кредитна институция да докаже, че просрочията към датата на връчване на поканата за обявяване на предсрочна изискуемост са в размера, който е посочен от него в извлечението от счетоводните книги, или е достатъчно да бъде доказано, че е налице една просрочена вноска?

5. В случай, че определени клаузи от договора за кредит и/или допълнителните споразумения/анекси към него бъдат приети за неравноправни и съдът приеме, че следва да се прилагат първоначалните условия, които са уговорени между страните, какво следва да бъде предмет на доказване във връзка с установяването наличието на осъществяването на предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост – наличието на една просрочена вноска или установяване на това, че размерът на просрочията към датата на връчване на поканата е този, който е определен, съобразно всички изменения по договора за кредит и е посочен от банката?

6. В случай, че определени клаузи от договора за кредит и/или допълнителните споразумения/анекси към него бъдат приети за неравноправни и съдът приеме, че следва да се прилагат първоначалните условия, които са уговорени между страните, какво следва да бъде предмет на доказване във връзка с установяването наличието на осъществяването на предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост – наличието на една просрочена вноска към датата на връчване на поканата или установяване на това, че размерът на просрочията към същата тази дата на връчване е този, който е определен, съобразно всички изменения по договора за кредит и е посочен от банката?

По първите пет въпроса подържа допълнителната предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по шестия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответниците по касация, М. Г. К., Г. К. К., С. Р. К. и Надежда П. К., оспорват касационната жалба като неоснователна. Считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излагат доводи за правилност на въззивното решение. Сочат, че дължимите суми съгласно приложимия четвърти вариант на заключението предвид установената от съда неравноправност на клаузи в процесния договор за кредит и споразуменията към него към датата на отправяне на изявление за предсрочната изискуемост на кредита е пренебрежимо малък и правилно въззивният съд е приел, че банката не е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Изтъкват, че поведението на банката ищец нарушава и правата им на потребители съобразно даденото тълкуване на Директива 93/13/ЕО с решение на СЕС от 14.03.2013 г. по дело С – 415/11 г. и решение на СЕС от 26.01.2017 г. по дело С – 421/14 г., както и с т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, като не е отдала значение на вида неизпълнение и причините, довели до същото, включително не е предложила на кредитополучателите варианти за пълно или частично рефинансиране на договора. Поддържат, че правилно въззивният съд е съобразил, че добросъвестно са изпълнявали задълженията си да заплащат дължимите по договора вноски до връчване на заповедта за изпълнение, като банката в нарушение на правата им е отнасяла постъпилите плащания не за погасяване на вноските, а за погасяване на разноски. По тези доводи молят въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че по делото се установява и не е спорно, че е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 56287/08.03.2012 г. между „Юробанк и Еф Джи България“ АД (понастоящем „Юробанк България” АД) и кредитополучателите М. Г. К., Г. К. К., С. Р. К. и Надежда П. К., по който е предоставен кредит в размер на 30 000 евро за покупка на недвижим имот; крайният срок за погасяване на кредита е договорен на 360 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка; съгласно чл. 3, ал. 1 от договора кредитополучателите дължат годишна лихва в размер на БЛП за жилищни кредити в евро, намален с 1.4 пункта, като към момента на сключване на договора лихвата е била 8,45 %; при просрочие на дължимите погасителни вноски лихвата за забава (наказателна лихва) е определена в размер на сбор от лихвата за редовната главница плюс наказателна надбавка от 10 пункта – чл. 3, ал 3; в чл. 4 от договора са определени дължимите такси по договора. Съобразил е, че кредитът е следвало да се погасява на равни месечни вноски, включващи лихва и главница, в размер на 200,60 евро – чл. 6, ал. 1. Посочил е, че с клаузата на чл. 6, ал. 4 от договора е уговорено, че в случай, че по време на действието на договора банката промени базовия лихвен процент по жилищните кредити, размерът на месечната вноска се променя автоматично, за което кредитополучателят дава своето съгласие с подписване на договора, а според чл. 6, ал. 5, в случаите на ал. 4 на чл. 6 размерът на погасителната вноска в плана се променя едностранно от банката, в който случай банката следва да изготви нов погасителен план и да го връчи на кредитополучателя, който следва да погасява кредита в съответствие с плана. Отчел е, че с чл. 12 от договора е предвидено, че банката може да променя Тарифата за таксите, лихвите и комисионните си по време на действие на договора, а в чл. 14, ал. 2 е уговорено, че застрахователните рискове се съгласуват предварително с банката и кредитополучателят няма право едностранно да променя застрахователя, с който е сключил първоначално застраховка и поема задължение да подновява застраховката за целия срок на договора, както и да съгласува с банката промяната в застрахователя. Позовал се е на разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от договора, предвиждаща че при непогасяване на която и да е вноска, както и при неизпълнение на което и да е задължение по договора банката има право да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем. Съобразил е и съдържанието на клаузите на чл. 21, ал. 1, предвиждаща че при промяна в размера на погасителните вноски банката изготвя служебно нов погасителен план за остатъка от дълга, за което кредитополучателят дава съгласие с подписване на договора и следва да получи и подпише, като продължи погасяването по този план, и на чл. 22, съобразно която кредитополучателят декларира, че е предварително запознат с всички счетоводни операции извършени от банката по повод договорките по кредита и свързани с автоматичната промяна на лихвения процент и размера на погасителните вноски, въведената поредност за погасяване на кредите и застрахователните премии и т. н. и оправомощава банката за служебното им извършване.

Въззивният съд е посочил, че с допълнително споразумение от 09.02.2015 г. страните по договора за кредит са предоговорили съществуващите задължения на кредитополучателите, като са постигнали съгласие, че се дължи редовна лихва, която ще бъде начислена за периода от датата на падежа, предхождащ датата на допълнителното споразумение, до датата на падежа, следващ датата на допълнителното споразумение, но към датата на допълнителното споразумение все още не е изискуема, и че всички плащания във връзка с кредита по чл. 2 от споразумението се преоформят едностранно от банката чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. Съобразил е, че същите договорки за преоформяне чрез натрупване на задълженията към редовната главница са постигнати и с допълнително споразумение от 18.12.2017 г. и допълнително споразумение от 21.08.2019 г.

Отчел е, че с покани, връчени на 24.06.2022 г. поотделно на всеки от кредитополучателите чрез ЧСИ С. Л., per. № 927 на КЧСИ, банката ги е уведомила, че обявява договора за кредит за изцяло и предсрочно изискуем поради непогасяване на формирани просрочия по същия, възлизащи към 18.04.2022 г. на 390,90 евро и 29 лв.

Кредитирал е заключението на приетата пред СОС съдебно счетоводна експертиза и намерил, че от същото се установява, че главницата по кредита в размер на 30 000 евро е била усвоена на 21.03.2012 г.; за периода 21.03.2012 г. - 16.08.2022 г. по кредита са извършвани плащания на главница и възнаградителна лихва, посочени в колона 9 и 13 на приложение № 1 към заключението, като са налице периоди на просрочия на задължения за месечни вноски за главница и лихва, посочени в колона 11 и 15 на приложение № 1 към заключението; за периода от усвояване на кредита на 21.03.2012 г. до 22.08.2023 г., вноските за погасяване само на главницата са възлизали на 4 309,55 евро.

По въведените от ответниците възражения и при дължимата служебна преценка за неравноправност на клаузите на процесния договор и допълнителните споразумения към него е съобразил правилото на чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП, че неравноправна е уговорка, която позволява на търговеца да променя едностранна условията по договора, въз основа на непредвидено в него основание, и на чл. 143, т. 12 ЗЗП, че неравноправна е клауза, която предвижда търговецът да може да увеличава цената по договора, без потребителят да има право при това да се откаже от договора, ако първоначално определената цена е значително завишена, в сравнение с тази, определена при сключване на договора. Намерил е, че предвиждането на възможност банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация (цената на кредита), при условие че потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви), и окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, поставя ищеца в неравноправно положение както по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, така и по смисъла на чл. 143, т. 12 ЗЗП и съставлява клауза, уговорена във вреда на потребителя, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Посочил е, че в случая в чл. 3, ал. 1 от договора е уговорена годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за жилищни кредити в евро, действащ за съответния период, намален с 1,4 пункта, като към момента на сключване на договора лихвата е била 8,45 % - т. е. договорената лихва е 7,05 %. Счел е за основателно релевираното от жалбоподателя - ищец възражение, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора не е нищожна. Отчел е, че със същата е уговорено в съответствие с чл. 430, ал. 2 ТЗ възнаграждение за предоставения кредит, като ясно е определен размерът му. Приел е, че тази клаузи съдържа достатъчно ясна и разбираема за потребителя информация за съществено условие по кредита по смисъла на чл. 58, ал. 1 ЗКИ и чл. 59, ал. 2 ЗКИ и за условията и начина на изменение на лихвения процент по сключения договор за банков кредит, като потребителите са разполагали с възможност да се запознаят със същите, при проявено желание и грижа за собствените си дела, да реагират при несъгласие с нея или да се откажат от подписването на договора. По тези мотиви е заключил, че тази клауза не е нищожна като противоречаща на чл. 143, т. 10 ЗЗП. Счел е, че клаузата на чл. 3, ал. 5, с която е предвидена възможност базовият лихвен процент да бъде променян едностранно от банката кредитор при това при неясни условия и без да е посочена каквато и да е методика за изчисляването му, без да подлежи на договаряне, представлява изначално уговорено в полза на кредитодателя право едностранно и по неясни критерии /предпоставки за промяна, математическа формула за изчисляването/ да променя в хода на изпълнението на договорните задължения размера и на възнаградителната лихва. Намерил е, че ответниците - потребители не са могли да преценят, въз основа на точни и разбираеми обективни критерии, произтичащите за тях икономически последици относно размера на погасителните вноски при едностранна промяна на договорната лихва, което води до значителна неравнопоставеност между страните по договора и нарушаване на съществени права на кредитополучателите като потребители на банкова услуга и неравноправност на клаузата на чл. 3, ал. 5. Посочил е, че същите изводи са относими и към клаузите на чл. 6, ал. 4 и ал. 5, с които се предвижда, че при промяна на базовия лихвен процент размерът на месечната вноска се променя автоматично и едностранно от банката, за което кредитополучателят дава своето съгласие с подписване на договора. Намерил е и че клаузите на чл. 12, чл. 14. 2, чл. 21. 1 и чл. 22 също не са индивидуално договорени между страните, а са бланкови, едностранно наложени от ищеца и потребителят не е могъл влияе върху съдържанието им, по смисъла на чл. 143, т. 3 и 10 ЗЗП, и предвид съдържанието им, предвиждащо едностранни права на банката в ущърб на икономически по слабите кредитополучатели, са неравноправни по смисъла на закона.

Досежно разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от договора е счел, че няма пречка да се предвиди възможност банката да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем в съответствие с чл. 60, ал. 1 ЗКИ, като по този начин упражни преобразуващото си право да измени срока на договора с едностранно волеизявление, ако спази изискването за уведомяване на длъжниците за настъпване на тази изискуемост.

Въззивният съд е намерил за неравноправни и клаузите в трите допълнителни споразумения към договора за кредит - разпоредбите на чл. 3, ал. 1 от допълнително споразумение от 09.02.2015 г., чл. 1, ал. 2 от допълнително споразумение от 18.12.2017 г. и чл. 1, ал. 2 от допълнително споразумение от 21.08.2019 г., позволяващи преоформяне на дълга /включително и лихвите/ чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит, в която насока е споделил изводите на първоинстанционния съд.

Заключил е, че нищожността на част от клаузите на договора и допълнителните споразумения поради тяхната неравноправност, не влече нищожност на целия договор. Подчертал е, че договорът за банков кредит е сключен при договорени условия, които обвързват страните и следва да се съобразяват, без към тях да се прилагат измененията на договорното съдържание, които се основават на приетите за неравноправни клаузи.

По поддържаните от ответниците възражения, че не са налице основания за обявяване на целия дълг за предсрочно изискуем на 24.06.2022 г. е посочил, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем/кредит е уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД и представлява преобразуващо право на кредитора за изменение срока на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление от негова страна. Подчертал е, че това изявление следва да достигне до насрещната страна и ще породи действие, ако са били налице обективните предпоставки за настъпването на такава предсрочна изискуемост (уговорена в договора или предвидена в закона). Допълнил е, че след упражняване на това право, договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщането на заетата парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен, а ефектът на волеизявлението на кредитора е, че от момента на достигането му до длъжника целият или неплатеният остатък от заема става изискуем и за кредитора възниква възможност да иска плащането му.

Позовал се е на задължителната съдебна практика по т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка за предсрочна изискуемост, вземането става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Съобразил е, че ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост. Подчертал е, че предсрочната изискуемост има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са били налице уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. Счел е, че в случая възможността за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита е предвидена в чл. 18, ал. 1 от договора, според който при непогасяване в уговорения срок на която и да е вноска по кредита и при неизпълнение на което и да е задължение по договора, банката има право да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем. Позовал се е на разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и допълнил, че за да бъде обявен кредитът за предсрочно изискуем, съответната месечна вноска трябва да не е платена изобщо, а не просто да е платена със закъснение. Изтъкнал е, че в случая банката твърди, че е осъществила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем поради непогасяване на вноски, възлизащи към 18.04.2022 г. на 390,90 евро и 29 лв., за което е уведомила ответниците с покани, връчени на 24.06.2022 г. поотделно на всеки от кредитополучателите чрез ЧСИ С. Л., peг. № 927 на КЧСИ. Съобразил е, че от заключението на ССчЕ се установява, че по кредита са извършвани плащания на 15.05.2022 г. в размер на 250 евро, на 07.07.2022 г. в размер на 433,56 евро, на 16.08.2022 г. - 204,03 евро, както и на 09.09.2022 г., 19.10.2022 г., 19.12.2022 г., 23.01.2023 г. и 22.02.2022 г. в размер на 204,23 евро всяка вноска. Обобщил е, че от така установените обстоятелства може да се направи извод, че и след подаване на заявлението от банката на 24.08.2022 г., длъжниците са продължили да погасяват вноските си по кредита, като е добавил, че начинът, по който плащанията са осчетоводени от банката, не влияе на факта, че са извършвани ежемесечни погасявания на дълга. Посочил е, че плащанията са спрели към момента на получаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Изтъкнал е, че недоказани в производствата са останали твърденията на банката, че е налице неизпълнение в размер на 390,90 евро и 29 лв. към момента на уведомяване на ответниците за настъпване на предсрочната изискуемост на процесния кредит на 24.06.2022 г. Подчертал е, че банката не е съобразила всички извършени плащания по кредита до този момент и неоснователно е обявила целият кредит за предсрочно изискуем. Обобщил е, че ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване, че са настъпили условията за обявяване на предсрочната изискуемост на цялата останала част от задълженията по кредита, с оглед дадените разяснения в т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което изискуемост на целия остатък от дълга по договора за кредит не е настъпила преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Посочил е, че като се съобразява последователната практика на ВКС по въпроса, приема, че доказването на настъпила предсрочна изискуемост по договора за банков кредит преди подаване на заявлението е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Изтъкнал е, че с ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 1, е възприето становището, че ако предмет на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съществуващата между страните облигационна обвързаност не следва да се игнорира. Посочил е, че в случай че не са настъпили последиците на претендираната от заявителя в заповедното производство предсрочна изискуемост, липсата на точно изпълнение, съобразно уговореното между страните, следва да бъде съобразено в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като длъжникът е задължен за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил уговореният падеж. Съобразил е тълкуването, дадено с ТР № 8/2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, и приел, че присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск, като решението на съда трябва да отразява правното положение между страните към момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, респ. съдът следва да вземе предвид и фактите настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват. Позовал се е на даденото с тълкувателния акт разрешение, че ако в хода на производството не се установи настъпване на предсрочна изискуемост на целия дълг или оставащата неплатена част от него, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на дължимост на вземане по договор за кредит при позоваване на предсрочна изискуемост следва да бъде уважен за вземанията с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо в съответната инстанция (т. е. към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция), въпреки че предсрочната изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Допълнил е, че в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение, поради което в хипотезата на необявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението в съда, присъждайки вноските с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да съобразява дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е включена в общия заявен размер и период на исковите претенции. Посочил е, че ако кредиторът претендира присъждане на цялата главница като предсрочно изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на предсрочна изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. По тези мотиви е намерил, че от вноските с настъпил падеж в хода на производството в полза на банката могат да се признаят вземания само за главниците с настъпил падеж по първоначалния погасителен план към договора за кредит за периода до последното съдебно заседание пред САС - 13.03.2025 г., т. е. към датата на приключване на устните състезания във въззивното производство. Съобразил е, че съгласно заключението на ССчЕ с вноската от 16.08.2022 г. в размер на 204,03 евро са погасени задълженията до 07.07.2022 г., поради което е намерил, че размерът на главницата по вноските с настъпил падеж съгласно заключението на ССчЕ, приета пред въззивната инстанция, за периода от 10.07.2022 г. до 13.03.2025 г. (устните състезания пред САС) е 1 756, 46 евро (приложение 4, колона 7, от ред 124 до 155), за която сума следва да се признае за съществуващо вземането на ищеца.

По тези мотиви е намерил за неоснователен предявения иск за главница за горницата над сумата 1 756,46 евро до претендирания размер от 26 705,59 евро и постановил обжалвания резултат за отхвърляне на претенцията в тази част.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора първи три въпроса не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като съдържат невъзприети от въззивния съд фактически и правни изводи – че е обявена предсрочна изискуемост на договора за кредит, при ясен извод не въззивния съд, че такава не е обявена преди подаване на заявлението в съда.

Останалите въпроси на касатора могат да бъдат обобщени и конкретизирани във въпроса: „Относно предпоставките за обявяване на договор за кредит за предсрочно изискуем при приета от съда нищожност поради неравноправност на клаузи на договора и споразуменията към него.“

Въпросът е обусловил изводите на въззивния съд по решението в обжалваната му част, поради което покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Относимо към въпроса е даденото задължително тълкуване с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК, съгласно което „по силата на чл. 60, ал. 2 Закон за кредитните институции банката може да са поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, когато „кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем” поради неплащане на една или повече вноски. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.“ Относимо е и разрешението по т. 9 от същия тълкувателен акт, че в производството по предявени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист в образувания изпълнителен процес. В същия смисъл е и даденото тълкуване с Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, че правнорелевантните факти, настъпили след предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК трябва да бъдат съобразени от съда съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.

Налице е утвърдена съдебна практика, включително по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 60048/20.08.2021 г. по т. д. № 2122/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО; решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО; решение № 50292/20.03.2023 г. по гр. д. № 73/2022 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 50067/30.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2717/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 182/31.10.2024 г. по т. д. № 2575/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 199/02.12.2024 г. по т. д. № 1700/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 118/19.07.2024 г. по т. д. № 1580/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с която се приема, че ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Счетено е, че когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Подчертано е, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация в обжалваната част при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с формираната практика на ВКС.

Изводът за допускане на касационно обжалване по обобщения и преформулиран въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение