Определение № 3031 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2039/2024 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.6388/24.04.24 по ч.г.д.№.12168/23 на СГС е потвърдено определение №.32969/20.09.23 по г.д.№.74749/21 на СРС, 162с., с което производството по делото е прекратено в частта му по предявените от касатора исковете за разваляне на договори за дарение от 16.01.13 и 23.02.181 и за отмяна на нотариалните актове, в които те са инкорпорирани, на основание чл.537 ал.2 ГПК. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е изяснено, че с исковата молба се твърди, че ищците са собственици на 2/3ид.ч. от недвижим имот по силата на договор за покупко-продажба, като правото им на собственост е признато с влязло в сила съдебно решение; независимо от това и от факта, че притежава само останалата 1/3ид.ч. от него, първата ответница Д. Д. е прехвърлила на втория ответник К. Д. целия имот по силата на договор за дарение, а той го е дарил на сестра си С. Д.; доколкото се твърди, че даренията не са произвели действия, тъй като прехвърлителите не са собственици на имота, се претендира разваляне на договорите за продажба, отмяна на нотариалните актове и ревандикация на основание чл.108 ЗС; допълнително е уточнено при обосноваване на правния интерес, че ищците не търсят разваляне поради договорно неизпълнение, а тъй като по този начин защитават засегнатото си от даренията право на собственост. При тези обстоятелства е прието, че с понятието разваляне законът обозначава заличаване с обратна сила на правните последици на сключен договор поради виновно неизпълнение; на разваляне съгласно чл.87 ЗЗД подлежат само двустранните договори /т.е. тези, при които са възникнали насрещни права и задължения/; правото на разваляне е потестативно и легитимирани да го упражнят по съдебен ред са само страните по договора или техните правоприемници. Същевременно договорът за дарение по чл.225 ЗЗД е едностранен /защото срещу прехвърленото имущество не възниква насрещна престация освен моралното задължение за признателност към дарителя/-поради което спрямо него общите правила за разваляне на чл.87 ЗЗД са неприложими; лишаването му от правно действие с обратна сила е възможно единствено в изчерпателно изброените в чл.227 ЗЗД хипотези, съставляващи основание за отмяна; потестативното право на отмяна принадлежи само на дарителя или неговите наследници. В случая жалбоподателката и другият ищец не са страна по договорите за дарение, предявените наред с ревандикационния им иск такива за разваляне са недопустими - тъй като дарението като правна сделка не подлежи на разваляне, а само на отмяна по чл.227 ЗЗД, твърденията за липса на транслативен ефект не съвпадат с нито едно от основанията на разпоредбата, а отделно от изложеното ищците не са активно легитимирани, тъй като са трети за договора лица и не разполагат с потестативно право да искат отмяна или разваляне. Доводите в частната жалба за нищожност на договорите поради противоречие със закона и добрите нрави не обосновават правен интерес като процесуална предпоставка за допустимост и не могат да послужат като аргумент за незаконосъобразност на определението за прекратяване на производството. Това е така, доколкото от една страна са наведени едва с частната жалба, а от друга-защото в исковата молба и уточненията й не са изложени твърдения, които да сочат, че всъщност се иска прогласяване на недействителност на тези основания /има изричен петитум за разваляне -т.е. за конститутивен иск - не и установителен за нищожност – и тези твърдения са и преценявани от първоинстанционния съд/. Твърдението, че дарението на чужда вещ не произвежда транслативен ефект и по тази причина е нищожно, е изцяло свързано с иска по чл.108 ЗС, по него СРС дължи произнасяне при разрешаването на спора за собственост и то не кореспондира с предявените конститутивни искове, които са недопустими. От друга страна, съгласно ТР 3/29.11.12 по тълк.д.№.3/12, ОСГК, на отмяна по реда на чл.537 ал.2 ГПК подлежат само констативните нотариални актове, с които се удостоверяват права на собственост върху недвижим имот-не и тези, удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху имот. Тъй като нотариалните актове по договорите за дарение са конститутивни, а не констативни, те не подлежат на отмяна по реда на чл.537 ал.2ГПК-поради което това искане също е недопустимо. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Следва ли ищецът да определи правната квалификация на заведения иск или квалификацията се определя от съда, съобразно въведените от ищците твърдения?“; 2.“Изводите на СГС съставляват ли в случая нарушение на диспозитивното начало?“; 3. „След като ищците притежават права и заявяват права върху имота и атакуваните сделки нямат вещно-прехвърлителен ефект, не следва ли да се приемат като недействителни?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос не е бил предмет на обсъждане от съда и той не е излагал мотиви в тази връзка. Преценката за недопустимост е направена именно като е изходено от твърденията на ищците, релевирани в исковата молба, и формулирания от тях петитум; съдът не е приемал, че правната квалификация следва да се извърши от страните. Вторият въпрос е конкретен, фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по делото, като освен това не е бил обсъждан от въззивната инстанция, а съставлява такъв към касационната. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а не на въпрос към касационния съд страда ли от определен порок въззивният акт, респективно подлежи ли на отмяна въззивно определение, което страда от този порок. Посоченото по-горе във връзка с втория въпрос важи и за третия, който следва да бъде преценяван по съществото на спора и в рамките на надлежно сезиране. В случая преценка дали договорите за дарение са породили вещно-правно действие се дължи при произнасянето по основателността на ревандикационния иск и е неотносима към въпроса за допустимостта на исковете, по които производството е прекратено. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,