Определение № 583 от 16.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 515/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК] и [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния им пълномощник адвокат С. П., срещу решение № 2186 от 28.11.2013 г. по т.д. № 4007/2013 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав, с което след отмяна на решение от 12.07.2013 г. по т.д. № 4935/2011 г. на СГС, ТО, VІ-1 състав са отхвърлени предявените от [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу „Астроко АД и [фирма] искове по чл.422 ГПК за признаване за установено, че [фирма] има вземания към [фирма] и [фирма] при условията на солидарна отговорност за сумата 13 687.97 лв. – задължение по чл.2, ал.1 от споразумение от 20.12.2010 г. с нотариална заверка на подписите и установена дължима неустойка по чл.2, ал.2 от споразумението в размер на 47 467.61 лв., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 07.09.2011 г. по ч.гр.д. № 6471/2011 г. на СРС,48 състав, като погасени чрез плащане. В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, нарушение на чл.20 ЗЗД и необоснованост. Счита се, че още със заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изразена воля за разваляне на договора, което не е отчетено от решаващия съд, а от друга страна не са преценени доказателствата, установяващи недобросъвестност в търговските отношения от страна на ищеца, съставляващо основание за отхвърляне на исковете изцяло. По съображения в жалбата се иска отмяна на обжалвания съдебен акт, с произтичащите от това правни последици. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, засягаща обосноваността на съдебното решение, защото то се основава на неправилни интерпретации на събраните по делото доказателства и фактическа обстановка, което е в противоречие с ТР № 2/2004 г. ОСГК на ВКС, както и, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, засягаща тълкуването и изясняване на действителната воля на страните, подписали процесното споразумение, с позоваване на решения № 504/26.07.2010 г. и № 788/15.12.2005 г. на ІІ г.о. на ВКС. Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник адвокат Й. Ч., счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като касаторите не са извели правни въпроси от значение за изхода на делото, а по същество жалбата е неоснователна. По съображения в подаден по реда на чл.287 ГПК писмен отговор се иска недопускане на обжалването, евентуално отхвърляне на жалбата, с присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след преценка на доказателствения материал по делото е приел за установено наличието на валидно сключено споразумение между страните, имащо характер на спогодба, в което са инкорпорирани два договора – споразумение между [фирма] /възложител/ и [фирма]/изпълнител/ за уреждане на отношенията по договор за строителство от 27.04.2009 г. във връзка с частично неплатена фактура за 19 687.97 лв. и установена неустойка за забава в размер на 47 467.61 лв. и встъпване в дълг на [фирма], по силата на който е възникнала солидарна отговорност на двете дружества – ответници по иска. За неоснователни са счетени твърденията на ответниците, че споразумението с нотариална заверка на подписите, е развалено едностранно от ищеца, доколкото не е връчена покана до длъжниците в този смисъл съгласно чл.5 и доколкото в заявлението по чл.417 ГПК не се съдържа изявление за развалянето му. Независимо от първоначалното неправилно тълкуване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение при отказа на СРС да издаде заповед по чл.417 ГПК, този отказ е отменен с определение по ч.гр.д. № 6471/2011 г. на СГС и е постановено издаване на заповед за изпълнение въз основа на споразумението. Решаващият съдебен състав не е възприел и доводите на търговските дружества – ответници за привидност на споразумението по съображения, че липсва начало на писмено доказателство, което да прави допустимо обсъждането на събраните гласни доказателства, а и липсва обратно писмо, доказващо пряко твърдяната симулация. По тези съображения е прието за установено наличието на валидно възникнало и изискуемо вземане на ищеца към длъжниците, обективирано в издадената заповед за изпълнение. При постановяване на обжалвания съдебен акт са преценени конкретните клаузи от споразумението в частта относно уговорената неустойка за забава като дължима в случай на неизпълнение на задължението за плащане на главницата по фактурата от 19 687.67 лв. Тъй като преди издаване на заповедта е заплатена доброволно само сумата 6 000 лв. съгласно уговорения погасителен план и липсват доказателства за плащане на остатъка в уговорените срокове, е настъпило условието за плащане на начислената и призната в чл.2, ал.2 от споразумението неустойка. Отхвърлени са като неоснователни поддържаните от ответниците доводи за прекомерност на неустойката/ чл.309 ТЗ/ и за нищожност на неустоечната клауза, като уговорена извън присъщите й функции. От общата сума 19 687.67 лв. е приспадната доброволно заплатената сума от 6 000 лв., а предвид представените пред първата инстанция писмени доказателства за принудително събиране на цялата сума по заповедта за изпълнение и с оглед разпоредбата на чл.235 ГПК, съдът е приел, че този факт следва да се съобрази при постановяване на решението по предявения иск по чл.422 ГПК. Направил е извод, че към „настоящият момент” исковете са погасени чрез плащане. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият правен въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свързан с твърдяната от касаторите необоснованост на обжалваното решение, представлява оплакване за неправилност по чл.281 т.3, предл.трето ГПК, както се поддържа и в касационната жалба и е недопустимо да се разглежда в производството по допускане на касационно обжалване. В този смисъл е и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС, в чийто задължителни за съдилищата постановки не само е дадено тълкуване на основната предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1 ГПК, но и е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл.281 ГПК, което не е съобразено при поставянето на първия правен въпрос. Като недоказана следва да се прецени основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпроса, свързан с правилата за тълкуване на процесното споразумение, с оглед изясняване действителната воля на страните. Този въпрос не може да се счете за обуславящ за изхода на делото, доколкото клаузите на споразумението са ясни и непротиворечиви, като в процеса не са наведени конкретни доводи, обуславящи задължение за съда да извърши тълкуване на споразумението съобразно кумулативните критерии по чл.20 ЗЗД. При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция е съобразила релевантните за спора клаузи на споразумението, а доколко изведените изводи са правилни, това не подлежи на преценка в производството по селекция на касационните жалби. По отношение на зачетените от въззивния съд принудително събрани суми по издадения, въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта, изпълнителен лист, липсва изрично изведен правен въпрос, независимо от доводите в жалбата. Съгласно т.1 от цитираното по-горе тълкувателно решение настоящият съдебен състав не би могъл сам да формулира или извежда правния въпрос въз основа на доводите на касаторите, което обуславя и невъзможността да се произнесе във връзка с приетото понастоящем разрешение в т.9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, в отклонение от което се явява становището на съда за приложимост на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по изпълнителния лист. Това противоречие обаче не би довело до възможност за длъжниците да искат издаване на обратен изпълнителен лист за събраните по изпълнителното дело суми, с оглед обективните предели на силата на пресъдено нещо, формираща се след постановяване на настоящото определение, които обхващат и установяване, че вземането, обективирано в заповедта за изпълнение е съществувало към момента на подаване на заявлението и издаване на заповедта за изпълнение. Именно от това произтича и правният интерес от касационното обжалване на въззивното решение. Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски е неоснователно поради липса на представени доказателства за действително направени такива в настоящото производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение