Определение № 981 от 01.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1519/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. П. Ш., подадена чрез особен представител адвокат Д., срещу въззивно решение № 1173/19.11.2024 г. по в. гр. д. № 725/2024 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 26022/15.01.2024 г. по гр. д. № 10540/2019 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на „Юробанк България“ АД сума в размер на 278 654, 08 евро, представляваща част от усвоена и непогасена главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL от 18.05.2007 г. и допълнителни споразумения към него, падежирала до 10.08.2014 г., частичен иск от претенция в общ размер на 356 989, 90 евро, в размер на 340, 50 евро, представляваща част от дължимите и незаплатени такси по кредита за периода от 10.09.2016 г. до 10.09.2017 г. по същия договор, частичен иск с общ размер от 1 825, 79 евро, както и сума в размер на 1 422, 62 лв. разноски за нотариални такси и такса вписване на договора за кредит и допълнителни споразумения към него, ведно със законна лихва върху посочените вземания от 09.08.2019 г. до окончателното им изплащане

Въззивното решение се обжалва с оплаквания за допуснати нарушения по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил възраженията в отговора на исковата молба, че уведомлението за предсрочна изискуемост не е било надлежно връчено преди предявяване на исковата молба поради залепването му на адрес, който не е адресът за кореспонденция по процесния договор за кредит. Отделно не е приложил адекватно правилата за погасителна давност – за вноските с настъпил падеж преди предсрочната изискуемост давностният срок следва да тече от датата на падежа на всяко една от тях. Заявява се, че за вноските, по отношение на които не е настъпил падеж, не може да се постанови осъдително решение.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, за които се твърди да са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните?“;

2. „Считат ли се за надлежно връчени уведомления до длъжника по договор за банков кредит, ако същите не са били изпратени на адреса за кореспонденция, посочен в договора за кредит?“;

3. „От кой момент тече давностният срок съгласно чл. 114 ЗЗД при уговорено погасяване на парично задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи?“.

Първият въпрос се поставя поради твърдения, че е разрешен в противоречие с възприетото в решение № 94/2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., и др. По втория въпрос се твърди отклонение от решение № 114/2020 г. по т. д. № 1774/2019 г. на I т.о., а по третия – с ТР № 3/2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК, ВКС.

При заявените доводи в касационната жалба от П. Ш., действащ чрез особен представител, се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, като бъде постановено друго решение, с което да се отхвърлят предявените срещу него искове.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД депозира отговор с искане за недопускане до касационно обжалване на процесното решение поради неоснователност на касационната жалба. В отговора се твърди, че изложените основания не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Заявява се искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде оставено в сила

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по частични осъдителни искове срещу П. Ш. и М. И. да заплатят солидарно на ищеца „Юробанк България“ АД на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 278 654,08 евро, представляваща част от усвоена и непогасена главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 22573 от 18.05.2007 г. и допълнителните споразумения към него, частичен иск от претенция в общ размер от 356 989, 90 евро, сумата 340, 50 евро, представляваща част от дължимите и незаплатени такси по кредита за периода от 10.09.2016 г. до 10.09.2017 г. по същия договор, с пълен размер на иска от 1 825, 79 евро, както и сумата 1 422, 62 лв. - разноски за нотариални такси и такса вписване 18.05.2007 г. Производството срещу М. И. е приключило с отхвърляне на исковете, съответно в тази част решението на апелативния съд е формирало сила на пресъдено нещо.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че между Ш. и „Българска пощенска банка“ АД е сключен договор за кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сума в размер на 313 200 евро. При анализ на събраните доказателства е стигнал до извод, че с нотариална покана, връчена редовно при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК на 10.07.2018 г., с адресат Ш. кредитът е обявен за предсрочно изискуем спрямо него поради допуснато неизпълнение от страна на последния на насрещно поетите задължения за плащане на главница и лихви според съставения погасителен план. Поради това е приел, че исковете за главница и такси срещу този ответник, предявени като частични, се явяват доказани по своето основание. Констатирал е, че клаузите от допълнителните споразумения, с които са били капитализирани просрочените лихви, се явяват нищожни в резултат на допуснат анатоцизъм. Като последица от това е приел за меродавен размерът на дълга за главницата, определен от вещото лице с изключване на капитализацията на лихвите. Кредитирайки заключението на експерта, съставът е приел за изцяло основателен и искът за таксите.

По релевираните възражения и оплаквания във въззивната жалба е изложил съображения, че съобщението за обявяване на предсрочна изискуемост е било редовно връчено чрез залепване на уведомление на адреса, който кредитополучателят е посочил като такъв за кореспонденция в множеството допълнителни споразумения към договора. Отрекъл е приложение на кратката давност, обосновано със съображения за периодичния характер на задължението за заплащане на анюитетните вноски. Аргументирал се е с наличието на трайна и безпротиворечива съдебна практика, според която при отпуснат банков кредит, който кредитополучателят следва да върне на вноски, се касае до едно вземане на банката, чието изпълнение се дължи и погасява на части, за всяка от които е приложима общата петгодишна давност.

Не са налице основанията за достъп до касационно обжалване.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд и наведените оплаквания в касационната жалба. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Задължение на касатора е да формулира този въпрос и да обоснове неговото значение за разрешаване на конкретния спор.

По отношение на поставените от касатора въпроси липсва характеристиката да са правни, като те изразяват неговото несъгласие с решаващите изводи на въззивния съд относно наличие на задължения в негова тежест в сочения от ищеца размер.

Първият въпрос не кореспондира с мотиви на въззивния съд поради причина, че подобни оплаквания не са били наведени във въззивната жалба. В нея са обективирани възражения срещу редовната процедура по връчване на съобщението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но не и твърдения, че обявяването е станало в много по-ранен момент – не на 10.08.2014 г., а на 10.02.2012 г.

Вторият въпрос също не може да послужи за достъп до касация, доколкото по отношение на него също не е удовлетворена общата предпоставка – въззивният съд не е мотивирал решението си със съждения, че уведомлението до длъжника е било изпратено на адрес, посочен в договора, а на адрес, посочен в допълнителните споразумения, с които уговорките в договора са били променени /в случая променен адресът за кореспонденция/. Отделно, посочената практика по този въпрос не кореспондира с казуса. В цитираното решение № 114/2020 г. по т. д. № 1774/2019 г. е даден следният отговор на правен въпрос: „че посочването в договора на адрес за кореспонденция от длъжника не дерогира правилата за връчване на нотариални покани, когато кредиторът не е бил уведомен от длъжника за промяна на адреса, но е възложил на нотариус връчването на кореспонденция по договора“. Съответно данните по това дело са, че е бил правен опит кредитополучателят да бъде уведомен на постоянния адрес, но не и на адреса, посочен за контакт в договора, както и, че не е бил търсен на настоящия му адрес. В процесния казус съобщението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е било изпратено на адрес, който е бил посочен в споразумения между Ш. и банката, на който вече са били получавани предходни съобщения от него и който адрес съвпада с неговия постоянен и настоящ адрес.

Третият въпрос също не е намерил място в акта на въззивния съд, доколкото и в отговора, и във въззивната жалба не са били противопоставени възражения относно началния момент на течение на давностния срок, а единствено по отношение приложението на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В този смисъл, доколкото давността не се прилага служебно от съда - чл. 120 ЗЗД, последният няма задължение да изследва пълно въпроса за приложението й при липса на конкретни възражения относно началния срок, от който започва течението на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, приложим относно дължимостта на анюитетните вноски по договорите за кредит. Въззивният съд е приложил разрешението, дадено в ТР № 5/2019 г. по тълк. д. № 5/21.01.2022 г. на ОСГТК, ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.

При липса на релевираното от касатора основание за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

Определеното с разпореждане от 12.08.2025 г. възнаграждение в полза на особения представител на касатора /3 000 лв./ не е внесено от ищеца ответник по касация – „Юробанк България“ АД, поради което следва да бъде изплатено от бюджета на съда, а страната осъдена да го заплати по реда на чл. 77 ГПК. С отговора не е поискано присъждане на разноски.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС