Определение № 49 от 25.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1139/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Екзакт-Газ“ЕООД, [населено място] против Решение № 145 от 14.01.2020г. по в.т.д.№ 4123/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав в частта за отмяна на решението по т. д. № 2059/2018г. на СГС, с която ответникът „Алимар Клима“ ЕООД, [населено място] е осъдено да заплати на ищеца сумата 27 200лв., ведно със законната лихва от 23.04.2018г.- неплатено възнаграждение по договор от 23.08.2012г. за изпълнение на СМР и фактура № 192 от 29.02013г., както и сумата 5 000лв. - обезщетение за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД за периода 23.04.2015г.-23.04.2018г. Решението на първоинстанционния съд за отхвърлянето на иска за разликата до пълния предявен размер 31 200лв. е влязло в сила като необжалвано. Касаторът се позовава на касационните основания по чл.281,т.3 ГПК, иска отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете със законните последици. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е въведен и довод, че решението е вероятно недопустимо и/или очевидно неправилно. Посочва се, че САС се е произнесъл и по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с тълкувателни решения и с практиката на ВКС, както и по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1.1/Погасено ли е по давност вземане по осъдителен иск по чл.415,ал.1,т.3 ГПК, ако преди това на същото основание е подадено заявление по заповедно производство; От коя дата искът се смята за висящ - от датата на „подаване на заповедта за изпълнение“ или от предявяване на осъдителния иск; 1.2/Приложима ли е разпоредбата на чл.118,ал.2,изр.второ ГПК, ако страна не е бездействала, а е допуснала „неправилно преценена подсъдност при подаването на заповедта за изпълнение“, ако основанието е идентично /един и същ договор/, но плащанията по него са обективирани във фактури за суми с отделни размери; 1.3/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени от страните доводи и съображения, заедно с излагане на съображения кои от тях намира за неоснователни и защо. Поддържа се, че въззивната инстанция е изложила противоречиви и неправилни изводи относно момента, от който тече погасителната давност. Твърди се, че районният съд е указал на касатора, подал заявление по реда на чл.410 ГПК, че може са заведе иск за вземането си по чл.415,ал.1,т.3 ГПК не поради отсъствие на основание, „тъй като заповедният съд вече се е произнесъл и е издал заповед за изпълнение на същото основание, но за суми по две фактури по същия договор, чийто общ размер е до 25 000лв.“, а поради това, че основанието на исковата претенция, произтича от един и същ договор. Поддържа се, че „в случаи като този е приложима разпоредбата на чл.118,ал.2,изр.второ ГПК“, доколкото се касае за неправилно преценена от страната подсъдност. 2/ Съществува ли вътрешно противоречие между диспозитива и мотивите, съответно неразбираемост на същите, съответно съдебният акт опорочен ли е и съответно какъв е порокът. Като аргументация е посочено, че въззивният съд правилно е анализирал фактите и в мотивите си е стигнал до извода, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но „този извод е изцяло противоречив на диспозитива на решението“. Според касатора мотивите са изцяло неясни и е налице съществено вътрешно противоречие между мотиви и диспозитив; „не е ясно или установимо какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран“. 3/ При спор относно точния смисъл на договорните клаузи, съдът длъжен ли е да извърши тълкуване на договора при спазване на предвидените в чл.20 и чл.20а ЗЗД критерии; При всяко тълкуване съдът длъжен ли е да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата и може ли да променя нейното съдържание. Посочва се, че в договора за изпълнение на СМР „издаването на фактурата е предвидено като кумулативно с този юридически факт изискване, поставящо теченето на срока, а обстоятелството, че фактурата е издадена в по-късен момент от предвидения в ЗЗДС 5 дневен срок от настъпването на данъчното събитие, съдът не е възприел като такова, водещо до друг извод“. 4/С оглед нормите на чл.12 и чл.235 ГПК съдът длъжен ли е при спор относно фактите и изводите в мотивите към решението да обоснове изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка за достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата, съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост; 5/Съдебното решение следва ли да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това. Според касатора поставените въпроси отговарят на посочените в чл.280 ГПК критерии, тъй като „изложените материалноправни и процесуалноправни въпроси са предопределили изхода на развилото се въззивно производство, а от друга страна, безспорно е, че засегнатите въпроси стоят не само в рамките на конкретния спор, а всеки един от тях има решаващо и принципно значение за правоприлагането въобще“. В писмен отговор насрещната страна „Алимар Клима“ ЕООД излага съображения за неоснователност на искането за допускане на касационното обжалване и неоснователността на касационната жалба За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: Безспорно е по делото, че на 23.04.2018г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410,ал.1 ГПК, позовавайки се на три фактури, издадени във връзка със сключен договор за изработка от 23.08.2012г.- № 192/29.04.2013г. на стойност 31 200лв., № 205/09.01.2015г. на стойност 13 718.32лв. и № 207/09.01.2015г. на стойност 4 940.72лв. За вземането по последните две фактури е била издадена заповед за изпълнение, а по отношение на фактура 192 е постановен отказ, тъй като вземането по нея не отговаря на изискването на чл.410,ал.,т.1 ГПК- то е в размер над максимално допустимия по чл.104,т.4 във вр. с чл.103 и чл.410,ал.1,т.1 ГПК На заявителя е било указано да предяви осъдителен иск за вземането си за 31 200лв., което той е сторил в срока по чл.414,ал.4 ГПК на 02.08.2018г. В хода на исковото производство ответникът е навел правопогасяващи възражения за плащания, изтекла погасителна давност, доводи за допусната от ищеца забава при извършването на работа и за некачествено изпълнение. Сезирана с жалба от ответника, въззивната инстанция е споделила изводите на първоинстанционния съд за: изпълнение на поетото от ищеца като изпълнител договорно задължение за извършване на СМР на стойността, посочена във фактура 192 като извършената работа е приета от възложителя, с което на основание чл.266 ЗЗД е възникнало задължение за заплащане на извършеното; за недоказаност на възражението на възложителя-ответник погасяване на това задължение чрез плащане; изводите относно датата на изискуемост на вземането на ищеца по фактура 192 и тълкуването на текста на чл.2.4,ал.3 от договора /окончателното плащане се извършва срещу предоставена фактура и подписан протокол за извършените СМР в срок от 60 работни дни от датата на приемателния протокол за обекта, подписан от изпълнителя без забележки, и издадена фактура/. И двете инстанции еднозначно са приели, че вземането на ищеца по фактура № 129 е станало изискуемо, съгласно посоченото в чл.2.4,ал.3 от договора, след изтичането на 60 работни дни от датата на подписването без забележки на приемателни протокол за обекта и издаването на фактура, на 19.07.2013г. Въззивната инстанция е споделила и извода, че от тази дата тече и общата петгодишна давност, погасяваща правото на иск. Отрекла е основателността на твърдението на ищеца за признание на вземането от ответника, прекъсващо давността. Анализирала е, че доколкото заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е подадено в рамките на давностния срок, а исковата молба, с която е предявен осъдителният иск - след изтичането на този срок, определящ за изхода на делото е спорният правен въпрос дали давността се счита за прекъсната от момента на подаване на заявлението. Именно отговорът на този въпрос е обусловил различния краен резултат на спора пред САС, тъй като несъвпадането на правните изводи на двете инстанции са именно по проблема кога се счита предявен депозираният по реда на чл.415,ал.1,т.3 ГПК осъдителен иск, съответно изтекла ли е към счетения за релевантен момент погасителната давност. Първата инстанция е мотивирала, че макар и осъдителен искът е такъв по чл.415,ал.1,т.3 ГПК - след подадено заявление по заповедно производство и предявен в срока по чл.415,ал.4 ГПК, поради което съгласно чл.422,ал.1 ГПК, се смята за висящ от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта /23.04.2018г./, независимо, че заявлението е отхвърлено, и към тази дата все още не е погасено по давност вземането по процесната фактура. Въззивната инстанция е изложила съображения, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като не поставя началото на исков процес, в който участват и двете страни по смисъла на чл.116 б.“б“ ЗЗД, само по себе си не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иск за съществуване на вземането, за което е издадена заповедта /чл.422 ал.1 ГПК/, като прекъсването се счита за настъпило от датата на подаването на заявлението, в случай, че е спазен срокът по чл.415 ал.4 ГПК, в който смисъл е и възприетото в т.14 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Счела е, че установеният с разпоредбата на чл.422 ал.1 ГПК принцип не следва да бъде приложен и към настоящата хипотеза. Аргументирано е, че от съдържанието на текста на тази разпоредба е видно, че обратното действие, относимо към определяне момента на прекъсване на давността за вземането, е предвидено изрично само по отношение на установителните искове по чл.415 ГПК, т.е. за случаите, в които заявлението е уважено и съдът е издал заповед за изпълнение за претендираното с него вземане, но съществуването му е оспорено с възражение по чл.414 ГПК; че с изменението на чл.415 ГПК от 27.10.2017г. /ДВ бр.86/2017г./ законодателят разшири кръга на служебните задължения на съда при произнасянето по подадено заявление като даде указания на заявителя да защити правата си чрез иск и когато отхвърли заявлението /чл.415 ал.1 т.3 ГПК/. Изложени са съображения, че с съгласно разпоредбата на чл.415, ал.3 искът не е установителен, за разлика от другите два, а осъдителен и следователно не е такъв за „съществуване на вземането“ по смисъла, вложен в чл.422 ал.1 ГПК. Отречено е прилагането на разширително тълкуване на чл.422 ал.1 ГПК чрез разпростиране действието на нормата и по отношение на исковете по чл.415, ал.1 т.3 ГПК по съображения, че ако ако волята на законодателя е била искът по чл.415 ал.1 т.3 ГПК да намира основанието си в чл.422 ал.1 ГПК, а не в общото такова на чл.79 ЗЗД, при изменението с ДВ бр.86/2017г., щеше да бъде изменен и текстът на чл.422,ал.1 ГПК като отпадне конкретизацията на иска до такъв за съществуване на вземането и се препрати към всички искове по чл.415 ГПК. Счетено е, че обратно разширително тълкуване би било в разрез със смисъла на закона: провеждайки исково производство, като продължение на заповедното, с което съдът вече се е произнесъл положително относно вземането, носителят му да се ползва от по-ранната дата, прекъсваща давността, като защити в състезателното производство действителното му съществуване, доказвайки, че оспорването му от длъжника е било неоснователно. Акцентирано е, че единствено в този случай исковото производство би могло да се счита за естествено продължение на заповедното, но не и когато връзката между двете е прекъсната с отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; че в последния случай заповедният съд е отрекъл да са налице предпоставките за уважаване на искането, като указанията му за предявяване на осъдителен иск за вземането, които заявителят получава, целят само да го информират, че отказът да бъде издадена заповед за това вземане не преклудира със сила на пресъдено нещо правата му да го търси по реда на исковото производство, като ползва вече внесената държавна такса. Изложени са и допълнителни съображения, че на още по-силно основание не би могло да се приеме,че ищецът е прекъснал теченето на давностния срок с подаването на заявление по чл.410 ГПК, тогава, когато то е отхвърлено по причина,че искането изобщо не подлежи на разглеждане по предприетия процесуален ред, както е в конкретния случай - заявлението в частта му, касаеща вземането по фактура №192, е отхвърлено, не защото съдът е намерил от приложените към него документи, че същото не съществува, а тъй като изначално за него не е предвиден да се прилага облекченият процесуален ред за снабдяване с изпълнителен титул в едностранното заповедно производство, тъй като, с оглед размера на вземането, искът за него не е подсъден на районния съд /чл.410 ал.1 т.1 ГПК/. Допълнено е, че в случаи като този не може да бъде приложена разпоредбата на чл.118, ал.2, изр.2 ГПК, доколкото се касае не до неправилно преценена от страната подсъдност, а до предприет път на защита по изключен от законодателя процесуален ред. С тези подробни съображения е мотивирано, че за меродавен за прекъсването на давността по отношение на вземането на ищеца следва да бъде приет моментът на предявяването на осъдителните искове 02.08.2018г., към който общата петгодишна давност, която е започнала да тече от 19.07.2013г., е била изтекла, като вземането е било погасено още на 19.07.2018г. При тези обстойно изложени мотиви на въззивната инстанция е видно, че релевантен за изхода на спора е само въпрос 1.1 и той отговаря на критериите за обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Невъзможността обжалването да бъде допуснато по него произтича от обстоятелството, че отсъства надлежно въведена допълнителна предпоставка като кумулативно изискване за осъществяване на факултативния касационен контрол. По всички посочени въпроси касаторът сочи основанието по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Към нито един от въпросите тези допълнителни основания не са конкретизирани и уточнени, не е цитирано нито едно решение на състав на ВКС или на колегия, съответно изцяло формално и неаргументирано е препратено към основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Касаторът не обосновава нито една от посочените форми на тази допълнителна предпоставка. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена. Не се излагат съображения за настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване. В изложението единствено е цитиран текстът на процесуалния закон, без той да е изпълнен със смисъла, очертан т. 4 от ТР № 1/2009, без да съдържа обосновка според особеностите на конкретния случай. Въпрос 1.2 е неясен, включва неотносими към процесуалната норма на чл.118,ал.2, изр. второ ГПК критерии /”страната не е бездействала, основанието на вземането по отделните фактури е идентично”/, от което произтича, наред с отсъствието на надлежно въведена допълнителна предпоставка, искането за допускане на касационното обжалване. Въпроси 1,3, 4 и 5 не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а съставляват твърдения за неправилност - такива от значение за приложение на разпоредбата на чл.281,т.3 ГПК, преценката за чиято основателност е извън пределите на настоящото производство. Въпросите са и реторични доколкото въззивната инстанция не е отрекла /а и е изпълнила/ задължението си да обсъди доказателства, да обоснове изводите си и да извърши преценка на релевантните за спора доказателства. Вторият въпрос също не е правен, а съставлява общо питане към ВКС дали обжалваният акт има порок и какъв е той. Извън валидността и допустимостта на въззивното решение, задължение на касатора е да посочи и обоснове порока - касационното отменително основание. Отсъства каквото и да било основание за преценка въззивното решение да е недопустимо, а вметнатият в изложението довод за очевидна неправилност е изцяло необоснован и неконкретизиран. Съответстващо на необходимостта от въвеждането и обосноваването на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя аргументирането й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281 т.3 ГПК в касационната жалба, какъвто отсъства. Израз на правно незнание /неразграничаване на разпоредбите на чл.270 и чл.271 ГПК/ е твърдението в изложението по втория въпрос, че констатацията на САС, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо „противоречи на диспозитива“, с който решението е отменено като неправилно. Ако САС бе констатирал нищожност или недопустимост, неговият диспозитив би бил различен от постановения по чл.271,ал.1 ГПК. При недопускане на касационното обжалване касаторът дължи на насрещната страна поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговора по чл.287 ГПК - сумата 500 лв. по договора за правна защита и съдействие, чието заплащане в брой е удостоверено. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Іт.о.