Определение № 50001 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4517/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Й. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 10418 от 11.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 368/2020 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 17.10.2019 г. по гр. д. № 5959/2017 г. на Софийския градски съд, с което по предявения от В. Ц. Н. против С. Й. А. иск с правна квалификация чл. 23, ал. 1 СК е признато за установено, че ищецът е изключителен собственик на недвижим имот – апартамент № Е14, находящ се в [населено място], [улица], вх. Д, ет. 3, с площ от 64,31 кв. м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 27.05.1984 г., е прекратен с развод с влязло в сила решение от 05.04.2016 г. по гр. д. № 4628/2015 г. на Варненския районен съд. Процесният имот е придобит от ищеца в първоинстанционното производство В. Ц. Н. с договор за покупко-продажба от 02.12.2010 г., обективиран в нот. акт № 109/2010 г., срещу продажна цена от 37 000 евро, която страните по договора са заявили, че е платена изцяло преди неговото подписване. Посочената сума е преведена на продавача от негова лична банкова сметка, открита на 22.11.2010 г., по която са генерирани суми от други негови лични сметки, открити предимно след 01.10.2009 г. при действието на сега действащия Семеен кодекс, и набрани със средства от трудови възнаграждения на ищеца и дивиденти от участие в търговски дружества. Бившите съпрузи са имали уговорки жилището да бъде закупено за по-големия им син, първоначално на името на фирмата на ищеца, тъй като средствата за това са реализирани от аптечната му дейност. Основният финансов ресурс за семейството е осигуряван от тази му дейност, подпомагана и от ответницата, която през годините е полагала грижи за дома и децата и е влагала в семейството доходите си от трудова дейност. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че когато в имуществените отношения между съпрузите е приложим законовият режим на съпружеска имуществена общност /СИО/, придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени при придобиването, като преценката се извършва съобразно нормативната уредба на СИО към момента на плащането. В случаите, при които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г.(отм.), съгласно който паричните влогове се включват от обхвата на СИО, за да се обори презумпцията за съвместен принос по ал. 3 на същия член, е необходимо да се установи произходът на средствата по влога и да се докаже техният характер. Когато плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на СК от 2009 г., по който паричните влогове са изключени от обхвата на чл. 21 и имат статут на „друго лично имущество” по смисъла на правната норма, презумпцията на чл. 21, ал. 3 е опровергана и другият съпруг следва да установи, че е влагал средства при набирането на влога, което в случая не е сторено от ответницата. Посочено е, че приносът на същата чрез грижи в семейството и домакинството и получаването на трудови доходи би имал отношение, ако предмет на спора е конститутивен иск по чл. 30 СК за определяне на част от стойността на вземания на другия съпруг, придобити по време на брака, когато са на значителна стойност и съпругът-нетитуляр е допринесъл за тяхното придобиване, какъвто не е предявен, но не и за основателността на иска по чл. 23, ал. 1 СК. Изложени са и съображения, че пред въззивната инстанция ответницата не е провела успешно доказване във връзка с твърдението си, че действително платената продажна цена на имота е в размер на 70 000 евро, тъй като третото лице-продавач е отрекло наличието на предварителен договор за покупко-продажба на имота и разликата между договорената продажна цена и пазарната стойност на имота според съдебно-техническата експертиза /57 000 евро/ не се явява само по себе си убедително доказателство, че действителната воля на страните по продажбеното правоотношение не съответства на обективираната в нотариалния акт. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на СК от 2009 г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог; 2. За установяване на действителната продажна цена на имота, при релевирано възражение и пропуска на съда за установяване на действителните отношения между страните чрез попълване на делото с доказателства, за които не е дал указания в доклада по чл. 146 ГПК; за отказа на съда да изгради изводите си на основание достатъчно събрани косвени доказателства, непротиворечащи на останалите доказателства по делото, и 3. За приложението на чл. 269 ГПК и задължението съдът да обсъди и анализира относимите доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните – отменителните основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата В. Ц. Н. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. В случая поставеният от касаторката първи въпрос е релевантен и обуславя допускането на касационния контрол. Така поставеният въпрос е бил предмет на разрешаване в ТР № 2 от 20.01.2025 г. по тълк. д. № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС (с определение по настоящото дело е предложено на ОСГК на ВКС да постанови тълкувателно решение по този въпрос и производството по делото е било спряно до приемането на тълкувателното решение), с което е прието, че когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на Семейния кодекс от 2009 г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг при приложим за имуществените отношения между съпрузите режим по чл. 18, ал. 1, т. 1 СК, счита се, че имотът е съпружеска имуществена общност, освен ако бъде установено, че е лично имущество. При спор за собствеността съпругът-титуляр на влога носи тежестта на доказване относно фактите, установяващи придобиване чрез трансформация на лично имущество по чл. 22, ал. 1 СК или фактите, оборващи презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК. Предвид това касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на останалите два въпроса релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалването не са налице, тъй като решението не противоречи на задължителната и на сочената от касаторката казуална практика на ВКС, нито са налице визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, във връзка с които никакви доводи не са изложени. С оглед изложеното на касаторката следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 397,37 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,