Определение № 3399 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 32/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на И. В. Т., чрез адв. П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 428/06.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 11/2024 г. по описа на Софийския окръжен съд, ІІ въззивен граждански състав, с което е оставена без разглеждане въззивна жалба на И. Т. срещу решение № 115/30.06.2022 г. по гр. д. № 282/2021 г. по описа на Районен съд-гр. Е. Пелин в частта ѝ, в която районният съд е пропуснал да постанови изричен диспозитив за уважаване или отхвърляне на претенцията за законна лихва върху присъденото обезщетение от 5000 лв. за периода от 13.08.2018 г. или от 28.10.2019 г. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради неговата необоснованост – счита, че първоинстанционното решение съдържа изричен диспозитив, с който се отхвърля акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху сумата от 5000 лв., поради което искането за присъждане на законна лихва върху уважената от първоинстанционния съд част от предявения иск срещу ЗД „Бул Инс“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД не е без предмет, до който незаконосъобразен правен извод е достигнал въззивният съд. От друга страна, поддържа, че дори и да се приеме, че районният съд е пропуснал да се произнесе по това акцесорно искане, въззивният съд е следвало да върне повторно делото на първоинстанционния съд за допълване на първоинстанционното решение в частта, в която той не се е произнесъл в тази част. Ответниците по тази касационна жалба не са подали в законоустановения срок писмен отговор. По своето правно естество обжалваното въззивно решение представлява прекратително определение, поради което актът, с който то е обжалвано, е частна жалба по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. В този смисъл, произнасянето на настоящата съдебна инстанция не е обусловено от обосноваване на общите и процесуалните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а следва да се произнесе по нейната основателност. С определение № 2016/30.06.2025 г., постановено по т. д. № 32/2025 г. по описа на ВКС, ТО, ІV с-в, настоящият съдебен състав е изяснил, че преди да разгледа касационната жалба с вх. № 22579/31.12.2024 г. и да извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на първоначалното въззивно решение до касационно обжалване, следва да върне делото на окръжния съд, за да се произнесе по молбата, материализирана в касационната жалба, за допълване на въззивното решение в частта, в която се твърди, че той не се е произнесъл по поддържаното и във въззивната жалба искане за присъждане на законната лихва върху уважената от първоинстанционния съд част от предявения осъдителен иск (до сумата от 5000 лв.) – за периода от 13.08.2018 г. до окончателното заплащане на главното парично притезание. Указано е на окръжния съд, че ако постъпят съответни касационни жалби срещу новото въззивно решение, окръжният съд трябва надлежно да ги администрира и да изпрати делото на настоящия съдебен състав – за произнасяне и по тях. Окръжният съд, за да постанови обжалваното въззивно решение, което по своето правно естество представлява прекратително определение, е приел, че, тъй като районният съд не се е произнесъл по изричното искане на ищеца за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от 5000 лв., вкл. и след връщането на делото от въззивния съд за постановяване на изричен диспозитив, въззивната жалба била без предмет, по който окръжният съд не би могъл да се произнесе. Обжалвания прекратителен акт на въззивния съд се явява незаконосъобразен. Първо – касационният съд е върнал на въззивния съд делото не за произнасяне по въззивната жалба в частта, с която се иска да бъде присъдена законна лихва върху уважената част от предявения осъдителен иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинените от настъпване на процесното застрахователно събитие неимуществени вреди, а за произнасяне по материализираната в касационната жалба молба за допълване на основание чл. 250 ГПК на въззивното решение – по акцесорното искане за присъждане на законна лихва върху определеното от районния съд застрахователно обезщетение в размер на сумата от 5000 лв. Само на това основание обжалваното решение (с характер на преграждащо определение) е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Второ – акцесорното искане за заплащане на законна лихва, вкл. и за период преди предявяване на исковата молба е релевирано своевременно от ищеца в исковата молба, поради което първоинстанционният съд е бил надлежно сезиран с това искане и по неговото основание той е бил длъжен да се произнесе. В мотивите на първоинстанционното решение, както правилно е изяснено и от въззивния съд в определение № 762/10.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 640/2023 г. по описа на СОС, районният съд е достигнал до правния извод, че, макар и предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД да е частично основателен, поради неговата недоказаност не трябва да бъде уважавано релевираното акцесорно искане за заплащане на законна лихва върху присъденото заместващо обезщетение в размер на сумата от 5000 лв. – за периода от 13.08.2018 г. до окончателното ѝ заплащане. В първия постановен от районния съд диспозитив на решението изрично тази акцесорна претенция, предявена и срещу ЗД „Бул Инс“ АД, е била отхвърлена, поради което не е допусната очевидна фактическа грешка (в случай че съдът се е произнесъл по надлежно заявена искова претенция, излагайки мотиви за нейната основателност, но е пропуснал да материализира своята правосъдна воля в диспозитива на крайния съдебен акт, не е налице непълнота, до който неправилен правен извод е достигнал окръжният съд в определение № 762/10.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 640/2023 г. по описа на СОС, а очевидна фактическа грешка, чието изправяне не е обусловено нито от срок, нито от сезиране от страна в исковия процес – съгласно чл. 247, ал. 1 ГПК съдът може и по свой почин да я поправи). Трето – в случай че въззивният съд е счел, че в диспозитива на първоинстанционното решение районният съд не е материализирал формираната в мотивите на този съдебен акт правосъдна воля, той е следвало да върне делото за поправка на очевидна фактическа грешка, като липсата на постановено от първоинстанционния съд решение по чл. 247, ал. 1 ГПК не представлява процесуално основание за отказ на въззивния съд да се произнесе по въззивна жалба в частта, в която се навеждат правни доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която е допусната очевидна фактическа грешка, подлежаща на своевременно изправяне. Той е следвало отново да върне делото на първоинстанционния съд за постановяване на решение, с което да поправи констатираната от въззивния съд очевидна фактическа грешка в обжалваното първоинстанционно решение – районният съд не притежава правомощие да откаже да постанови съдебен акт по чл. 247, ал. 1 ГПК, дори и да счита, че указанията на окръжния съд са незаконосъобразни. Неговият акт също подлежи на инстанционен контрол – чл. 247, ал. 4 ГПК. При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства и изложените правни доводи обжалваното въззивно решение (с правен характер на определение) трябва да бъде отменено, а делото отново върнато на въззивния съд за произнасяне по молбата за допълване на въззивното решение на основание чл. 250 ГПК, която се съдържа в касационната жалба с вх. № 22579/31.12.2024 г., а след това, ако постъпят съответни касационни жалби, окръжният съд трябва надлежно да ги администрира и да изпрати делото на настоящия съдебен състав – за произнасяне и по тях. Както е изяснено в определение № 2016/30.06.2025 г., постановено по настоящото дело, всички касационни жалби срещу постановените от въззивния съд решения трябва да бъдат разгледани в едно производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд